Невидимият пазител

19

В четири следобед бащата на Ан ги прие в безупречно чист хол, отрупан със снимки на момичето. Въпреки леко треперещите ръце, с които им сервира кафе, изглеждаше спокоен и овладян.

— Моля да извините жена ми, взела е успокоително и лежи, но ако е необходимо…

— Не се тревожете, искаме да ви зададем само няколко въпроса. Освен ако вие не прецените за нужно, мисля, че няма защо да я безпокоим — каза Ириарте с нотка на вълнение в гласа, което не убягна на Амая.

Тя си спомни как се бе разстроил, когато разпозна момичето на реката. Бащата на Ан се усмихна по начин, който Амая бе виждала неведнъж — човекът бе съкрушен.

— По-добре ли сте? Видях ви на гробището…

— Да, благодаря, беше от напрежение, лекарят ми даде някакви хапчета — отвърна той, сочейки една кутийка — и ми каза да не пия кафе.

След което пак се усмихна, загледан в димящите чаши на малката маса.

Амая постоя няколко секунди, вглеждайки се в мъжа и опитвайки се да прецени болката му, след което попита:

— Какво може да ни кажете за Ан, господин Арбису?

— Само хубави неща. Трябва да ви уведомя, че ние не сме биологични родители на Ан.

Амая забеляза, че избягва думите: „Тя не беше наша дъщеря“.

— От деня, в който я взехме, в дома ни влезе щастието… Беше прекрасна, вижте.

И той измъкна изпод една възглавничка албум със снимки на засмяно русичко бебе.

Амая предположи, че го бе разглеждал, преди да дойдат, след което, воден от несъзнателен порив, го бе покрил с възглавничката. Мъжът се загледа в снимката и я показа на Ириарте, който прошепна:

— Прекрасна е.

И му върна албума, който мъжът отново пъхна под възглавничката.

— Имаше отлични оценки, питайте учителите й. Тя е… тя беше страшно умна, много по-умна от нас, а и много добра, никога не ни е създавала неприятности. Не пиеше, не пушеше като други момичета на нейната възраст. Нямаше приятел, казваше, че от учене нямала време за такива неща.

Той млъкна и сведе поглед към празните си ръце. Остана така няколко секунди, като човек, който е бил ограбен и не разбира къде е отишло онова, което е държал в ръце само преди миг.

— Беше дъщерята, която всеки би мечтал да има… — промълви сякаш на себе си.

— Господин Арбису — прекъсна го Амая и той я погледна, сякаш току-що се будеше от дълъг сън. — Ще ни позволите ли да видим стаята на дъщеря ви?

— Разбира се.

Поеха заедно по коридора, по чиито стени висяха още снимки на Ан — снимки от първото причастие, от детската градина на три-четири годинки, облечена като каубойка на седем, и пред всяка една бащата спираше, за да им разкаже по някоя случка. Стаята изглеждаше леко разхвърляна от Йонан и екипа, който бе дошъл да вземе компютъра и дневниците на момичето. Амая хвърли поглед наоколо. Розово-лилави цветове в стая, която иначе бе доста класическа. Качествени мебели в кремав цвят, завивка с флорални мотиви, които се повтаряха и при завесите, и етажерки, по които се виждаха повече плюшени играчки, отколкото книги. Приближи се и разгледа заглавията. Математика, шахмат и астрономия сред розови романи. Обърна се рязко към Ириарте, който, разбирайки мълчаливия й въпрос, отвърна:

— Всичко е описано, включително списъка със заглавията.

— Нали ви казах, че моята Ан беше много умна — промълви бащата от прага на стаята, където бе останал да гледа с присвити устни, гримаса, с която Амая знаеше, че се опитва да сдържи плача си.

Тя хвърли последен поглед към вътрешността на гардероба. Все дрехи, които една добра майка би купила на подрастващата си дъщеря. Затвори гардероба и излезе от стаята, следвайки Ириарте. Мъжът ги изпрати до вратата.

— Господин Арбису, има ли някаква вероятност Ан да е крила нещо от вас, да е имала сериозни тайни или приятели, за които не сте знаели?

Бащата категорично отрече.

— Невъзможно. Ан ни разказваше всичко, познавахме всичките й приятели, имахме много добра комуникация.

Майката на Ан ги пресрещна на стълбите, докато слизаха. Амая предположи, че ги бе чакала там, седнала на стъпалата, които отделяха етажа от входната врата. Носеше кафяв мъжки халат върху също мъжка синя пижама.

— Амая… извинявай, помниш ли ме? Аз познавах майка ти, голямата ми сестра й беше приятелка, но ти може би не помниш.

Докато говореше, кършеше ръце толкова ожесточено, че Амая не можеше да спре да ги гледа, сякаш бяха две ранени зверчета, търсещи невъзможно убежище.

— Помня ви — отвърна тя, протягайки й ръка.

Внезапно, без никой от присъстващите да отгатне намерението й, тя падна на колене пред Амая и ръцете й стиснаха нейните със сила, която изглеждаше невъзможна у тази крехка жена. Тя вдигна очи и се примоли:

— Хванете това чудовище, което уби моята принцеса, моето прекрасно момиченце.

Съпругът й простена:

— За бога, какво правиш, скъпа?

Слезе тичешком по стълбите и опита да прегърне жена си. Ириарте я вдигна, хващайки я под мишниците, но въпреки това тя не пускаше ръцете на Амая.

— Аз знам, че е мъж, много пъти съм виждала как мъжете гледаха моята Ан, като вълци, лакомо и кръвожадно… Една майка може да види това, забелязва го ясно и аз виждах как ламтят за нейното тяло, за лицето й, за разкошната й уста, видя ли я, инспекторке? Беше ангел. Толкова съвършена, че сякаш беше нереална.

Мъжът й я гледаше в очите, плачейки беззвучно, а Амая видя как Ириарте преглъща и бавно си поема въздух.

— Помня деня, в който станах майка, деня, в който ми я дадоха и аз я взех в ръцете си. Не можех да имам деца, плодът умираше в утробата ми през първите седмици след зачеването. Абортите ме сполитаха внезапно, спонтанни аборти, естествени, както ги наричат, сякаш може да има нещо естествено в това, децата ти да умират вътре в теб. Претърпях пет аборта, преди да потърся Ан, и по онова време бях изгубила всякаква надежда да стана майка, вече дори не желаех… Не исках отново да минавам през това и ми беше невъзможно да си представя как държа в ръка нещо различно от онези кървави вързопчета, които бяха единственото, което можех да износя. В деня, в който донесох Ан вкъщи, не можех да спра да треперя, така се тресях, че мъжът ми помисли, че ще изпусна детенцето. Помниш ли? — каза тя и го погледна. Той кимна безмълвно. — По пътя, докато пътувахме с колата, не можех да откъсна очи от съвършеното й личице, беше толкова красива, че изглеждаше нереална. Когато влязохме вкъщи, я оставих на леглото и я съблякох гола — в документите пишеше, че момиченцето е напълно здраво, но аз бях убедена, че ще има някакъв дефект, някой недостатък, някое ужасно петно, нещо, което да накърнява съвършенството й. Огледах телцето й и можах само да се удивя на онова, което виждах. Изпитвах странното усещане, че гледам мраморна статуя.

Амая си спомни неподвижното тяло на момичето, което й бе заприличало на изваяна мадона, съвършена в своята белота.

— През следващите дни я съзерцавах смаяно. Когато я вземах в ръце, се чувствах така благодарна, че избухвах в плач от тъга и щастие. И тогава, докато течеха онези приказни дни, отново забременях. Когато разбрах, ми беше все едно, знаете ли защо? Защото вече бях станала майка, бях родила със сърцето си, бях износила дъщеря си в ръцете си, и може би защото зачеването на дете вече не беше целта на живота ми, бременността напредна. Не споделихме с никого, вече бяхме спрели да го правим. След толкова разочарования се бяхме научили да пазим тайна. Но този път бременността продължи да се развива, стигнах в петия месец, коремът ми бе повече от очевиден и хората започнаха да говорят. Ан бе почти на същата възраст като създанието вътре в мен, на шест месеца, и бе прекрасна — русата косичка вече покриваше главата й и се къдреше на слепоочията, а сините й очи, с онези нейни дълги мигли, озаряваха лицето й, което бе все така съвършено. Возех я в количката, облечена в една синя рокличка, която още пазя, и изпитвах такава гордост, когато се навеждаха да я видят, че почти изпадах в еуфория. Една от сестрите на мъжа ми се доближи до мен и ме целуна. „Честито — ми каза, — виждаш ли какво нещо, трябваше само да се отпуснеш, за да забременееш, и сега най-после ще имаш дете от собствената си кръв.“ Замръзнах. „Децата не се раждат от кръв, а от любов“, отвърнах разтреперана. Тя ми отговори: „Да, да, разбира се, това, че си прибрала дете от дом, е много благородно, но ако беше разбрала за това навреме — каза тя, докосвайки корема ми, — щеше да го върнеш“. Прибрах се вкъщи замаяна и отвратена, гушнах дъщеря си и я притиснах към гърдите си, докато тревогата и паниката ми растяха и едно изгарящо усещане плъзваше в корема ми от мястото, където онази вещица ме бе докоснала. През онази нощ се събудих обляна в пот и ужасена от мисълта, че детето ми умира вътре в мен. Чувствах как се късат тънките нишки, които го бяха свързвали с мен, и докато болката растеше, усетих някаква могъща сила, която ме опустошаваше отвътре, парализирайки ме до такава степен, че не можех да протегна ръка към съпруга си, който спеше до мен, нито да издавам нещо повече от беззвучни ридания, докато изгарящата течност не започна да шурти между краката ми. По-късно лекарят ми показа плода, момченце с мораво лице, оформено и тук-там прозрачно. Каза ми, че трябва да се направи операция, че се налагало кюретаж, защото част от плацентата е останала вътре. И аз, без да спирам да гледам ужасното лице на мъртвия ми син, му казах да ми завърже тръбите или да ми извади матката, казах му, че ми е все едно, че коремът ми не е люлка, а гроб за децата ми. Лекарят се поколеба, отвърна, че може би по-нататък съм щяла да опитам отново да стана майка, но аз му казах, че вече съм такава, че съм майка на един ангел и че не искам да бъда майка на никого другиго.

Амая слушаше с огромна скръб разказа за безкрайната драма на тази жена, драма, която отчасти бе и нейна — и нейният корем бе гроб за неродените й деца. Майката на Ан продължи да говори, изливайки върху тях своеобразната си изповед, която сякаш я изгаряше отвътре.

— Цели петнайсет години не говорих на онази сестра на мъжа ми и мръсницата дори не знаеше защо. До днес на гробищата. Приближи се до мен с обляно в сълзи лице и ми прошепна: „Прости ми“. Толкова ми домъчня, че я прегърнах и я оставих да плаче, но не й отвърнах, защото никога няма да й простя. Аз не съм майка, инспекторке, някой ми открадна розата, която бе поникнала в сърцето ми, както в онази поема, и сега имам един гроб в корема и втори в гърдите. Хванете го, спрете го и когато го намерите, теглете му куршума. Направете го, иначе ще го направя аз. Кълна се в мъртвите си деца, че ще посветя живота си на това, да го преследвам, да го причаквам, да го дебна, докато не го унищожа.

Когато излязоха на улицата, Амая се почувства странно, сякаш току-що бе кацнала след дълъг полет.

— Видя ли стените, шефке? — попита Ириарте.

Тя кимна, сещайки се за снимките, отрупали стените на онази къща, която сега приличаше на мавзолей.

— Сякаш ни гледаше отвсякъде. Не знам как ще го преодолеят, ако живеят в тази къща.

— Никак — каза тя разстроено.

Внезапно забеляза присъствието на някаква жена, която идваше към тях забързано, пресичайки улицата по диагонал, с ясната цел да ги заговори. Когато жената застана пред тях, Амая разпозна лелята на Ан, сестрата на баща й, на която майка й не бе говорила с години.

— При тях ли сте били? — попита тя, задъхана от тичането.

Амая не отвърна, сигурна, че цялото това усилие не беше само за да разбере къде са били.

— Аз… — поколеба се тя. — Аз много обичам снаха си, ужасно е това, което им се случи. Тъкмо отивам у тях, за да… ами, за да постоя при тях. Какво повече мога да направя? Страшно е, макар че…

— Да?

— Онова момиче, Ан, не беше нормално… Не знам дали ме разбирате. Беше красива, много умна, но в нея имаше нещо странно, нещо зло.

— Нещо зло? И какво беше то?

— Тя самата, тя беше злото. Ан беше вещица, колкото бяла отвън, толкова черна отвътре. Още като малка погледът й сякаш те пронизваше, в него имаше блясък, изпълнен със зло. И вещиците нямат покой, когато умрат, ще видите. Ан още не е приключила.

Заяви това със същите поглед и убеденост, сякаш говореше пред съд на Инквизицията, без капчица срам или съмнение, произнасяйки тази дума, която в днешно време има място само в някой трилър или филм на ужасите. И същевременно изглеждаше ужасно нервна, дори уплашена. Видяха я да се отдалечава с решимостта на човек, който е изпълнил тежък, но в същото време доблестен дълг.

След няколко секунди на объркване, Амая и инспекторът продължиха пътя си по улица „Акулеги“. Внезапно телефонът на Ириарте иззвъня.

— Да, с мен е, тъкмо отивахме към управлението. Аз ще й кажа.

Амая го погледна въпросително.

— Инспекторке, зет ви, Алфредо… Приет е в болницата в Памплона, извършил е опит за самоубийство. Един от приятелите му го е намерил да виси от стълбите с въже на шията. За щастие, свалили са го навреме, но състоянието му е много тежко.

Амая си погледна часовника. Беше пет и петнайсет. Рос тъкмо щеше да се прибере от работа.

— Инспекторе, вървете в управлението, аз ще мина през къщи, не искам сестра ми да разбере от случаен човек. После ще отида в болницата и ще се върна колкото се може по-скоро. Междувременно се заемете с всичко тук и ако…

Той я прекъсна:

— Госпожо инспектор, беше началникът, нареди ми да ви придружа до Памплона… Изглежда, че опитът за самоубийство на зет ви е свързан със случая.

Амая го погледна объркано.

— Със случая? С кой случай? С басахауна ли?

— Младши инспектор Сабалса ни очаква в болницата, той ще ви каже повече, аз знам колкото и вие. После началникът на полицията иска да ни види в управлението в Памплона в осем.