Невидимият пазител

23

Патрулката, която я бе откарала до там, паркира под стрехата, образувана от втория етаж на управлението. Полицаят й пожела лека нощ, но Амая постоя още няколко секунди в колата, докато се правеше, че търси мобилния си телефон, и чакаше да отминат сестра й и инспектор Ириарте, които тъкмо излизаха и се качваха в колата му, за да я закара обратно у тях. В момента, в който прекрачваше прага, започна да ръми лек дъждец. Един полицай, очевидно стажант, говореше по мобилния си телефон, но бързо затвори и го скри непохватно, щом я видя. Тя се запъти към асансьора, без да спира, натисна копчето и отново погледна към полицая на рецепцията. Върна се обратно.

— Може ли да ми покажете мобилния си телефон?

— Съжалявам, госпожо инспектор, аз…

— Покажете ми го.

Той й подаде сребристия си телефон, който проблесна под светлините на входа. Амая го разгледа внимателно.

— Нов ли е? Хубава вещ.

— Да, съвсем нов — заяви той с гордостта на собственик.

— Изглежда скъп, не е от онези, които дават, като натрупаш точки.

— Така е, струва осемстотин евро и е от лимитирана серия.

— Виждала съм и други хора с такива.

— Значи, трябва да е било съвсем скоро, защото го имам едва от седмица. Пуснаха го в продажба преди десет дни и аз взех един от първите.

— Честито — каза тя и изтича, за да хване асансьора, преди да затвори вратите си.

Върху масата имаше компютър, мобилен телефон, едномесечна поща, плюс фактури и няколко пликчета, които на пръв поглед съдържаха хашиш. Йонан сравняваше една фактура с данните, които излизаха на екрана на компютъра му.

— Добър вечер — поздрави Амая.

— Здравей, шефке — отвърна той разсеяно, без да отмества поглед от монитора.

— Какво имаме?

— На електронната поща нищо, но мобилният е задръстен с обаждания и сълзливи съобщения… но не на номера на Ан.

— Не, на другия номер на Ан — отбеляза тя.

Той се обърна учудено.

— Току-що видях един мобилен телефон като нейния. Много скъп, ексклузивен модел, едва от десет дни на пазара. Точно толкова, отколкото е и нейният договор. Изглежда малко странно момиче като Ан да е нямало никакъв телефон допреди няколко дни, точно когато са й омръзнали обажданията и есемесите на Фреди. Била е практично момиче, така че се е отървала от стария си телефон… Не е можела да изгуби само симкартата, затова го е „изгубила“ целия и е помолила майка си да й купи друг, с договор за нов номер.

— Мамка му — промълви Йонан.

— Попитай родителите й. Ще бъде достатъчно да сравним номера с фактурата на Фреди. Намерихте ли друго?

— Нищо, с изключение на хашиша. В кашоните на Рос — само лични вещи. Ще прегледам и пощата, но има само фактури и рекламни листовки. Нищо, което да показва, че сестра ти може да е знаела за неговата връзка.

Амая изсумтя и се обърна към прозорците, които гледаха навън. Отвъд алеята, огрявана от жълтеникавата светлина на лампите, имаше само мрак.

— Госпожо инспектор, това мога да свърша и сам, ще ми отнеме още доста време. Вървете да си почивате, ако има нещо, ще ви съобщя.

Тя се обърна и се усмихна, докато дърпаше ципа на пухенката си.

— Лека нощ, Йонан.

Помоли полицая с патрулката да я остави в бар „Сайоа“. Там поръча само кафе, което собственикът й сервира, без да протестира, въпреки че вече бе измил кафе машината. Беше вряло и тя го изсърба на малки глътки, наслаждавайки се на силата на горещата напитка и преструвайки се, че не забелязва интереса, който будеше сред малцината посетители. По това време на нощта те пиеха джин тоник в чаши за сайдер, пълни с лед, без да ги е грижа за сибирския студ, който ги чакаше вън. Когато излезе на улицата, й се стори, че температурата внезапно е спаднала с пет градуса. Пъхна ръце в джобовете си и пресече улицата. Повечето къщи в Елисондо, както и в цялата долина, бяха сгради, приспособени за влажния дъждовен климат в района, с квадратна или правоъгълна форма, на три-четири етажа, със скатен покрив, покрит с керемиди, и с голяма стряха, която очертаваше външната страна на къщата и служеше на най-заклетите пешеходци, като нея самата, за скромно убежище от дъжда. Според записките на Барандиаран точно това тясно пространство, в което дъждовната вода се е изливала от покрива, е било мястото, където някога погребвали пометнатите бебета и мъртвородените деца. Съществувало поверие, че невръстните им духове, така наречените „маиру“, предпазват къщата от зли сили и остават завинаги в майчиния дом като безсмъртни рожби. Лелята на Амая й бе разказвала, че преди време, когато съборили някаква къща и разкопали наоколо, намерили кости, принадлежали на повече от десет бебета, които били заравяни под стряхата на къщата в продължение на векове, като невръстни стражи.

Пое покрай вратите по улица „Сантяго“, търсейки завет от вятъра, който задуха още по-силно, когато се спусна по „Хавиер Сига“, покрай имението, дало името си на моста. Реката бучеше оглушително и това я накара да се запита как съседите, чиито прозорци гледаха към малката водна каскада, успяват да заспиват. Светлините на Тринкете бяха загасени. Улицата бе пуста като в призрачно село. Лека-полека, водена от течението на другата река, която течеше вътре в нея, Амая навлезе в едновремешната улица „Дел Сол“, докато накрая отново се озова пред фабриката. Извади ръка от джоба на пухенката си и я опря на ледената ключалка. Наведе глава, опря чело в грапавото дърво на вратата и тихичко заплака.