Невидимият пазител

39

Виктор продължаваше да се бръсне по традиционния начин — с калъп сапун, четка и бръснарско ножче. Мислеше, че би било чудесно да използва истински бръснач, както бяха правили баща му и дядо му, но бе опитал веднъж и това определено не беше за него. При всички случаи, с ножчето успяваше да се избръсне бързо, а от крема кожата му придобиваше аромат, който Флора обожаваше. Погледна се в огледалото и се усмихна на леко смешното си, покрито с пяна лице. Флора. Щом тя така искаше, значи, така щеше да бъде. Животът му се бе преобърнал от мига, в който съумя да приеме, че не иска да се откаже от нея, че Флора, с нейния силен характер и желанието й да контролира всичко, бе жената, която му прилягаше най-добре, и сега ценеше високо именно това, което преди време бе мразил в нея — прекаления й контрол, авторитарния й характер и властта над всичките му действия.

Бе пропилял най-хубавите години от живота си под упойващото въздействие на алкохола, което сега смяташе за почти сатанинско, но тогава приемаше като единствено спасение, като единствен изход да избяга от инстинктите, които се бунтуваха срещу вечния тормоз на Флора. Тогава не успя да проумее, че тя бе единствената, която можеше да го обича, единствената, която той можеше да обича, и единствената, чиито желания искаше да изпълнява. Когато се замислеше, си даваше сметка, че бе започнал да пие така, за да я накаже, за да избяга и същевременно да й достави удоволствие, защото алкохолът му позволяваше да свикне с желязната й дисциплина, замъглявайки сетивата му и превръщайки го в съпруга, когото тя желаеше.

Докато един ден не изгуби контрол над мярката, над точната формула, с която животът можеше да бъде поносим под нейния контрол. Каква ирония, че именно това, което бе помогнало бракът му да просъществува през годините, бе станало причината, която тя изтъкна, за да го остави. През първата година след раздялата бе водил жестока битка с пристрастеността си, която в началните месеци го доведе до дъното, до място, което едва помнеше, защото спомените му бяха неясни и размити като стара черно-бяла лента, изгорена от целулозния нитрат. Една сутрин, след като няколко дни не бе излизал от къщи, отдаден на порока и самосъжалението, се бе събудил проснат на пода, полузадавен в собственото си повърнато и бе усетил празнина и студ, както никога преди.

Едва тогава, когато осъзна, че е на път да изгуби единственото важно нещо, което имаше в живота си, започна промяната.

Флора не искаше да се развеждат, макар във всеки друг смисъл да бяха разделени, дистанцирани като непознати и чужди един на друг, и не защото той бе искал така. Решението беше на Флора, която приложи новите правила в отношенията им, без да се допитва до неговото мнение, макар че, честно казано, той си признаваше, че в онзи период не бе способен да вземе някакво решение, различно от това, да продължи да пие. Но никога, дори и в най-лошия ден от многото си алкохолни дупки, не бе искал да се разделя с нея.

Сега нещата помежду им явно се променяха — усилията, дните, в които не бе близвал алкохол, спретнатият му вид и непрекъснатото му внимание към нея, изглежда, най-сетне даваха плодове. В продължение на месеци я бе посещавал ежедневно в работата и всеки божи ден я бе канил да излязат заедно на вечеря, на разходка, на църква или да я придружи в някоя от нейните командировки. И тя бе отказвала до тази седмица, в която, след като й занесе букета рози по случай тяхната годишнина, явно бе омекнала и отново прие неговата компания.

Бе готов да даде всичко, да направи всичко, чувстваше, че може да изпълни всякакво условие, за да се върне при нея. Да остави алкохола, се бе оказало най-важното решение в живота му — отначало мислеше, че всеки изминал ден без пиене ще е мъчение, на което ще го подлага ужасната реалност, надвиснала над него. Но в последните месеци откри, че в самата му решимост да спре да пие се криеше невероятната сила, която сега го поддържаше всеки ден. Намираше в контрола над себе си свобода и непокорна сила, каквито бе изпитвал единствено в младостта си, когато все още бе такъв, какъвто искаше да бъде. Отиде до гардероба, взе ризата, която тя толкова харесваше, и след като я огледа грижливо, реши, че е леко смачкана от висенето и че има нужда от една ютия. Слезе по стълбите, подсвирквайки си.

Часовникът на църквата в Сантяго показваше почти единайсет, но светлината навън прилягаше повече на късен следобед, отколкото на сутрин. Бе един от онези дни, в които слънцето застиваше след първите лъчи на утрото, без да успее да изгрее напълно. Тези мрачни сутрини бяха част от детските й спомени, изпълнени с много дни, в които бе мечтала за топлото гальовно присъствие на небесното светило. Веднъж една съученичка й бе подарила дебел цветен каталог на някаква туристическа агенция и тя бе прекарала месеци в разлистване на страниците, като се наслаждаваше на снимките на слънчеви плажове и невъзможно синьо небе, докато речната мъгла се носеше на парцали по съседните улици. Амая проклинаше това място, където понякога с дни не се съмваше, сякаш през нощта могъщ летящ дух пренасяше слънцето до някой далечен исландски остров, с тази неприятна разлика, че тук не се радваха на бели нощи като на полюсите.

В Бастан нощта бе тъмна и зловеща. Стените на дома й очертаваха както винаги границите на личната й безопасност, но извън тях всичко бе несигурно. Нищо чудно, че допреди само сто години деветдесет процента от населението на Бастан бе вярвало във вещици, в присъствието на зло, което дебне през нощта, и в магически заклинания, с които да го отблъскват. Амая знаеше, че животът в долината не е бил ласкав към предците й. Смели и твърдоглави жени и мъже, упорствали против всяка логика да се установят на тази влажна и зелена земя, която им бе показала най-враждебното си и негостоприемно лице, като съсипваше реколтите им, разболяваше децата им и почерняше малкото семейства, които все още живееха там.

Свлачища от земна маса, коклюш и туберкулоза, разливи на реки и наводнения, реколти, които изгниваха още преди да поникнат… Но хората от Елисондо бяха устояли, струпвайки се край църквата, на извивката на река Бастан, която им даваше и вземаше всичко по свое лично благоволение, сякаш за да ги предупреди, че това място не е за хора, че тази земя сред долината принадлежи на планинските духове, на речните демони, на самодивите и на басахауна. Но нищо не бе успяло да пречупи волята на тези жени и мъже, които сигурно се бяха взирали в сивото небе също като нея, мечтаейки за друго, по-благосклонно и ведро. Долина, прочута със своите рицари и преселници, които заминавали, но винаги се връщали от далечна Америка, донасяйки със себе си несметните богатства, за които се пеели песни и които вложили, за да преобразят земята, като се хвалели със спечеленото злато пред съседите и изпълвали околностите с бляскави дворци и имения с големи тераси, с манастири в знак на благодарност за късмета си и със средновековни мостове над някога непристъпни реки.

Както вече бе предупредила, леля Енграси отклони предложението за разходка и предпочете да остане да готви, извинявайки се с плачевното състояние на коленете си, но Рос и Джеймс настояха да направят излета въпреки многото протести на Амая, опитваща се да ги убеди, че ще вали предобед. Подкараха колата по брега на реката и после започнаха да се изкачват, докато стигнаха до една огромна поляна, която се простираше до буковата гора, разстилаща се край реката и нагоре по планинския склон. Когато се разхождаше из тези широки поляни, Амая започваше да разбира хората, които идваха в Елисондо от много далеч и въздишаха, омаяни от поразителната красота на тази малка идилична вселена, сгушена сред ниски хълмове, осеяни с котловини и пасища с невероятна красота и прорязвани само от гори от дъб и кестен и малки планински селца. Влажният й климат удължаваше есента дотолкова, че в разгара на февруари и въпреки падналия сняг поляните продължаваха да бъдат зелени. Само шумът на Бастан нарушаваше тишината на пейзажа.

Най-загадъчната и вълшебна гора на земята. Големи дъбове, букове и кестени застилаха планинските склонове, изпъстрени и с други растителни видове, богати на нюанси, форми и контрасти.

Гора, която предизвикваше множество усещания — първичната среща с природата, дивият бяг на водата сред ели и букове, хладината на река Бастан, далечният зов на обитаващите гората животни, окапалата през есента шума, покрила земята като копринена постеля, която вятърът разбъркваше своенравно, извайвайки купчини, прилични на убежища на феи, или приказни пътеки за стъпките на самодивите, мирисът на горски плодове и мекотата на тревата, обгърнала поляните, блещукащи като изумруд, скрит сред дърветата от някой езичник. Закрачиха нататък, докато шумът на реката не им подсказа посоката на приказното място, към което бяха тръгнали. Рос вървеше отпред и сегиз-тогиз се обръщаше, за да се увери, че леността не е надвила спътниците й, нещо, което не биваше да я безпокои у Джеймс, който не спря да говори през целия път, ентусиазиран от красотата на зимната гора. Прекосиха местност, нагъсто осеяна с папрат, и после започнаха да се изкачват.

— Вече сме близо — обяви Рос, сочейки един издаден над склона хребет. — Там е.

Пътеката се оказа доста по-стръмна, отколкото бяха предполагали. Заострените скали образуваха естествени неравни стълби, по които започнаха да се изкачват, докато пътят лъкатушеше, виейки се неуморно като змия в планината. При всеки завой на пътеката, шубраци от тръни и жълтуга препречваха все повече пътя им, затруднявайки хода им. Поредна криволица и се озоваха на равна тераса, застлана с рядка трева и жълтеникави лишеи.

Рос седна на един камък и сбърчи лице.

— Пещерата е на около двайсет и пет метра по-нагоре — каза тя, сочейки към една почти напълно обрасла в шубраци пътека. — Но се опасявам, че аз бях дотук. Докато се качвах, си изкълчих крака.

Джеймс клекна до нея.

— Не е сериозно — усмихна се тя, — ботушът ме предпази, но по-добре да се връщаме по-скоро, преди да се подуе и да не мога да ходя.

— Да тръгваме тогава — каза Амая.

— И дума да не става, след като сме стигнали дотук, не можеш да си тръгнеш, без да видиш скалата. Качвай се.

— Не, моля те, ти сама каза — ако започне да се подува, няма да можеш да ходиш.

— Качвай се, сестричке. Няма да мръдна оттук, докато не отидеш да я видиш.

— Аз ще остана при нея и ще те чакам тук — окуражи я Джеймс.

Амая проникна в гъсталака, ругаейки тръните, които при всеки допир с шубата й издаваха звук, наподобяващ драскане на нокти по дреха. Пътеката свърши изведнъж пред ниска, но широка пещера, зейнала като мрачна усмивка на лицето на планината. Вдясно от входа имаше двойка големи скали, и двете много особени. Първата наподобяваше женска фигура с големи гърди и пищни бедра, която гледаше към долината от своеобразен пиедестал. Втората бе внушителна както по размер, така и по идеално правоъгълната си форма и приличаше на голяма маса за жертвоприношения, полирана от дъжда и вятъра. Върху нея имаше дузина малки разноцветни и разнородни камъчета, подредени като фигурки от незавършена партия шах. Една трийсетинагодишна жена държеше едно от камъчетата в ръка и гледаше унесено към долината. Усмихна се, когато я видя, и я поздрави любезно, докато поставяше камъчето обратно при другите.

— Привет.

Амая внезапно се почувства неудобно, като натрапник на вече заето място.

— Привет.

Жената отново се усмихна, сякаш бе прочела мисълта й и бе усетила смущението й.

— Вземете един камък — каза тя, сочейки й пътя, без да престава да се усмихва.

— Моля?

— Камък — настоя тя, показвайки й масата. — Жените трябва да донесат камък.

— А, да, сестра ми ми каза, но мислех, че се носят от къщи.

— Така е, но ако сте забравили, може да вземете някой от пътя. В крайна сметка е камък от вашия път към къщи.

Амая се наведе и взе едно камъче от пътеката, приближи се до масата и го остави до другите, изненадвайки се от големия им брой.

— Боже, и всички тези камъни са ги донесли жени, които са се качвали до тук?

— Така изглежда — отвърна красивата жена.

— Звучи невероятно.

— Живеем в несигурни времена в долината и когато новите средства не действат, се обръщаме към старите.

Амая остана като гръмната, чувайки от тази жена почти същите думи, които бе казала леля й няколко дни по-рано.

— Оттук ли си? — попита тя жената, взирайки се във външния й вид: вълнен, землистозелен шал върху нещо като копринена рокля в зелено-кафяви нюанси и дълга руса коса като нейната, прибрана със златиста диадема.

— О, не точно, но идвам от много години, защото имам къща тук. Само че никога не оставам за дълго, вечно пътувам от място на място.

— Казвам се Амая — каза тя, протягайки ръка.

— А аз Мая — отвърна жената, протягайки й нежната си ръка, отрупана с пръстени и гривни, които зазвънтяха като камбанки. — Ти обаче си оттук, нали?

— Живея в Памплона, тук съм по работа — каза тя уклончиво.

Мая я погледна с усмивка, която Амая намери за странна, почти изкусителна.

— Според мен си оттук.

— Толкова ли личи…

Жената се усмихна и отново се обърна към долината.

— Това е едно от любимите ми места, едно от онези места, където най-много обичам да идвам, но напоследък нещата тук не вървят добре.

— За убийствата ли говорите?

Тя продължи, без да отговори, вече без усмивка.

— Имам навика да се разхождам наоколо и съм виждала странни неща.

Интересът на Амая нарасна неимоверно.

— Какви неща?

— Вчера, докато стоях тук, видях един мъж да влиза и след известно време да излиза от една от онези малки пещери на десния бряг на реката — отвърна тя, сочейки към гъстия шубрак. — Когато влезе, носеше вързоп, който бе изчезнал, когато излезе.

— Поведението му ви се стори странно?

— Стори ми се самодоволно.

Любопитен епитет, помисли си Амая, преди да зададе нов въпрос.

— Как изглеждаше?

— Не можах да го разгледам добре от горе.

— Но как ви се стори, млад ли беше? Успяхте ли да видите лицето му?

— Движеше се като млад човек, но беше с качулка, която покриваше цялото му лице. Когато излезе, се обърна назад и успях да видя само едното му око.

Амая я изгледа объркано.

— Видели сте само половината му лице?

Мая замълча и отново се усмихна.

— После слезе по пътя и се качи в кола.

— Няма как да сте видели колата от тук.

— Не, но чух ясно как пали двигателя и се отдалечава.

Амая се надвеси над пътя.

— Може ли да се стигне до пещерата от тук?

— О, не, всъщност е доста закътана. Трябва да се качите откъм шосето, първо между дърветата и след това до там, виждате ли? — посочи й тя. — И после да вървите през гората, защото старият път е скрит… Пещерата е на около четиристотин метра зад едни скали.

— Явно добре познавате района.

— Разбира се, нали ви казах, че често идвам тук.

— За да оставяте дарове?

— Не — отвърна тя, усмихвайки се отново.

Вятърът задуха и разпиля косите на жената, разкривайки дълги златисти обици, които на пръв поглед изглеждаха златни. Амая си каза, че облеклото на жената е странно за разходка в планината, и впечатлението й се затвърди, когато забеляза, че под копринената рокля се подават римски сандали, едва покриващи стъпалата. Мая вглъбено съзерцаваше камъчетата върху скалата, сякаш бяха скъпоценни камъни. Съзерцаваше ги със странната усмивка, характерна за жените, които пазят някаква тайна.

Изведнъж Амая се почувства неудобно — по някакъв начин усещаше, че времето й е изтекло и че вече няма място там.

— Е, добре, аз ще слизам надолу… Идвате ли?

— Не — отвърна жената, без да я поглежда. — Аз ще остана още малко.

Амая направи две крачки към пътя, после се обърна, за да се сбогува. Но жената вече я нямаше. Амая замръзна, взирайки се в мястото, където само преди секунда бе стояла новата й позната.

— Ехо? — повика я тя.

Невъзможно бе да е минала от другаде, нямаше как да е отишла до входа на пещерата, без да я види, да не говорим за звука, който бижутата й издаваха при всяко нейно движение.

— Мая? — отново я повика Амая.

Направи крачка към пещерата, решена да я потърси, но се закова на място, докато вятърът започваше да духа все по-силно, а някакъв непознат страх се запромъква в гърдите й. Обърна се към пътя и почти тичешком слезе до терасата, където я чакаха Рос и Джеймс.

— Колко си бледа… Да не си видяла призрак? — пошегува се Рос.

— Джеймс, ела с мен — помоли го тя, без да обръща внимание на шегите на сестра си.

Той се изправи разтревожено.

— Какво има?

— Там имаше една жена, която изчезна.

Без да обяснява повече и без да отговаря на въпросите на Джеймс, тя отново се мушна в трънливия гъсталак, убедена, че Мая нямаше как да е минала оттам.

Когато стигнаха, се приближи до големите каменни зъбери, за да се увери, че жената не се е подхлъзнала надолу. Под краката й зейна стръмен склон, гъсто обрасъл с тръни и остри скали — очевидно бе, че не е паднала оттам. Отиде до входа на пещерата и се наведе, за да погледне вътре. Миришеше силно на пръст и на нещо, подобно на метал. Нямаше признаци някой да е влизал вътре от години.

— Тук няма никой, Амая.

— Имаше една жена, поговорих с нея, после се обърнах и тя бе изчезнала.

— Няма други пътеки — каза Джеймс, оглеждайки се наоколо. — Ако е слязла надолу, е трябвало да го направи оттук.

Камъчетата върху скалата бяха изчезнали, включително онова, което тя бе оставила там. Поеха обратно и слязоха до мястото, където ги чакаше Рос.

— Амая, ако беше слязла оттук, с Рос щяхме да я видим.

— Как изглеждаше? — поинтересува се сестра й.

— Руса, красива, трийсетина годишна, със зелен вълнен шал върху дълга рокля и много бижута.

— Остава само да ми кажеш, че е била боса.

— Почти, носеше сандали.

Джеймс я гледаше изненадано.

— Но температурата е осем градуса, как така е носела сандали?

— Да, целият й вид бе много странен, но и много елегантен.

— В зелено ли беше облечена? — попита я Рос.

— Да.

— И е носила златни бижута. Каза ли ти как се казва?

— Каза, че името й е Мая и че често идвала насам, защото имала къща наблизо.

Рос закри устата си с ръка, гледайки втренчено сестра си.

— Какво? — настоя Амая.

— Пещерата край тези скали е едно от местата, обитавани според легендата от Мари, която лети сред бурите в небето, от Ая до Елисондо и от Елисондо до Амбото.

Амая се обърна към пътя надолу с пренебрежително изражение.

— На достатъчно глупости се наслушах вече… Значи, съм говорила с богиня Мари на прага на нейната къща.

— Мая е другото име, под което е позната Мари, умнице.

Светкавица раздра небето, което бе притъмняло, придобивайки цвета на стар калай. Наблизо отекна гръмотевица и рукна дъжд.