Невидимият пазител

6

Гробището бе претъпкано с местни хора, оставили домашните си задължения, а някои и работата си, за да присъстват на погребението. Слухът, че това може да не е първото момиче, убито от този престъпник, започваше да се разнася сред хората. По време на опелото, състояло се само два часа по-рано в църквата „Свети Яков“, свещеникът бе загатнал в проповедта си, че злото сякаш се е настанило в долината. На церемонията пред отворения гроб атмосферата бе мрачна и напрегната, сякаш над главите на присъстващите бе надвиснало непредотвратимо проклятие. Тишината нарушаваше единствено братът на Аиноа. Придържан от своите братовчедки, той се гърчеше с накъсани сподавени стонове, които излизаха от стомаха му и се превръщаха в покъртителни ридания. Стоящите наблизо родители, изглежда, не го чуваха. Прегърнати, двамата плачеха безмълвно, вкопчени един в друг, без да отделят очи от ковчега с трупа на дъщеря си. Йонан записваше с камера цялата сцена от покрива на една стара гробница. Монтес стоеше зад родителите и наблюдаваше групата хора отпред, в непосредствена близост до изкопа. Младши инспектор Сабалса бе паркирал до входа и снимаше от цивилна кола всички влизащи в гробището, включително онези, които отиваха към други гробове, оставаха отвън, за да разговарят на групички, или просто се спираха на оградата.

Амая забеляза леля Енграси, хваната под ръка за Рос, и се запита къде ли бе онзи безделник зет й. Предположи, че сигурно още се излежава в леглото. Фреди не бе свършил нищо смислено през целия си живот — изгубил баща си едва петгодишен, той бе израснал под задушаващите грижи на невротичната си майка и на тумба възрастни лели, които го бяха превърнали в непрокопсаник. На последната Бъдни вечер не бе благоволил дори да хапне с тях. Сестра й Рос не бе вкусила и залък, докато гледаше с пепеляво лице към вратата и за пореден път набираше телефона му, който бе изключен. Въпреки че всички се бяха постарали да не придават важност на случката, Флора не пропусна да каже какво й е мнението за този нещастник и накрая логично се сдърпаха. Рос си тръгна по средата на вечерята, а Флора и безропотният Виктор я последваха веднага след десерта. Оттогава отношенията им съвсем се бяха влошили. Амая изчака да се изредят всички желаещи да поднесат съболезнования на родителите и се приближи до изкопа, току-що покрит от гробарите със сива мраморна плоча, все още без името на Аиноа.

— Амая!

Зърна в далечината Виктор, който си проправяше път сред опечалените, излизащи на рояци след родителите на момичето. Познаваше го от дете, откакто бе започнал да ходи с Флора, и макар да бяха разделени от две години, винаги щеше да си остане нейният зет.

— Здравей, Амая, как си?

— Добре, при дадените обстоятелства.

— А, разбира се — отвърна той, поглеждайки съкрушено към гроба, — но въпреки това се радвам да те видя.

— Аз също. Сам ли дойде?

— Не, със сестра ти.

— Не ви видях.

— Ние те видяхме…

— А Флора?

— Нали я знаеш… тръгна си, не го приемай лично.

По покритата с чакъл пътека се зададоха леля Енграси и Рос. Виктор ги поздрави сърдечно и излезе от гробището, като на изхода се обърна да им помаха.

— Не знам как я търпи — отбеляза Рос.

— Вече не я търпи, нали се разделиха — каза Амая.

— Де да бяха. Още го върти на малкия си пръст. Иска й се хем така, хем онака.

— Хм, този израз добре описва Флора — намеси се леля Енграси.

— После ще ви разказвам, първо ще отида да я видя.

Основана през 1865 година, „Мантекадас[2] Саласар“ бе една от най-старите сладкарски фабрики в Навара. Шест поколения от фамилията Саласар бяха минали през нея, макар че Флора бе тази, която, поемайки щафетата от родителите им, бе успяла да внесе необходимия импулс, за да поддържа този бизнес в настоящата епоха. Оригиналната табела, вградена във фасадата от мрамор, бе още там, а широките дървени капаци бяха заменени от дебели затъмнени стъкла, през които не се виждаше нищо. Амая обиколи сградата и стигна до склада, който преди винаги стоеше отворен, когато работеха. Почука на вратата. На влизане видя групичка работници, които опаковаха сладки и си бъбреха. Позна неколцина, поздрави ги и се насочи към кабинета на Флора, вдишвайки сладникавия аромат на захар, брашно и разтопено масло, който дълги години бе представлявал част от нея, пропивайки дрехите и косата й като генетичен отпечатък. Родителите им бяха предвестниците на промяната, но докрай я бе довела Флора с твърдата си ръка. Амая видя, че сестра й бе сменила всички фурни, с изключение на тази на дърва, и че старите мраморни маси, на които баща й месеше тестото, сега бяха от инокс. Диспенсерите бяха с педал, а отделните зони бяха разделени с безупречно чисти стъкла — ако не беше натрапчивият мирис на захарен сироп, помещението щеше да напомня повече на операционна, отколкото на сладкарски цех. За сметка на това кабинетът на Флора се оказа изненада. Бюрото от дъб, заело единия му ъгъл, бе единствената мебел, типична за офис. Голяма кухня в битов стил с дървен плот и огнище изпълняваше ролята на приемна; широк диван на цветя и модерна кафе машина завършваха картината, създавайки наистина уютна атмосфера. Флора приготвяше кафе, подреждайки чаши и чинийки, сякаш щеше да посреща гости.

— Чаках те — каза тя, без да се обръща, като чу, че се отваря вратата.

— Явно само тук можеш да чакаш, изхвърча като стрела от гробището.

— Нямам време за губене, сестра ми, трябва да работя.

— Всички сме така, Флора.

— Не всички, малката, някои работим повече от други. Обзалагам се, че Рос, или по-точно казано Росаура, както държи да я наричат сега, има време в излишък.

— Не разбирам какво намекваш — каза Амая, едновременно учудена и раздразнена от пренебрежителния тон, с който говореше голямата й сестра.

— Намеквам, че малката ни сестричка отново има проблеми с оня малоумник Фреди. В последно време или висеше на телефона в опити да го открие, или ходеше с подути от рев очи заради проклетия мръсник. Колко пъти й казвах, но тя не и не… Преди две седмици съвсем спря да идва на работа, под претекст, че е болна. И ще ти кажа от какво беше болна… Беше в страхотна депресия, докарана й от шампиона на плейстейшън. Той може само да харчи парите, които тя изкарва, да играе на конзолата и да пуши трева. Накратко, преди седмица принцеса Росаура благоволи да цъфне тук, за да ми иска обезщетение за напускане… Представяш ли си? Не можела да продължава да работи с мен и искала обезщетение.

Амая я гледаше мълчаливо.

— Това направи сестра ти. Вместо да се отърве от оня нещастник, идва при мен и иска пари. Пари — повтори тя с възмущение, — вместо да ми се отблагодари, че съм търпяла сцените и цивренето й, многострадалната й физиономия, вечните й проблеми, за които тя сама си е виновна. Но пък знаеш ли какво? Така е по-добре. Имам още двайсет работници и не искам никой да ми хленчи. Да видя сега дали на друго място ще й позволят и половината от нещата, които аз търпях.

— Флора, нали си й сестра… — промълви Амая, отпивайки от кафето.

— Разбира се, и в замяна на тази чест съм длъжна да понасям нервните й изблици.

— Не, но от една сестра се очаква да показва повече разбиране от другите хора.

— Да не мислиш, че не съм показвала разбиране? — каза Флора, вирвайки глава обидено.

— Може би е трябвало да проявиш повечко търпение.

— Е, това вече е прекалено.

Тя изсумтя и започна да разтребва бюрото. Амая продължи:

— Ходи ли да я видиш, след като три седмици не е идвала на работа? Попита ли я как е?

— Не, не съм. А ти? Попита ли я как е?

— Аз не знаех, Флора, иначе бъди сигурна, че щях да го направя. Не сменяй темата.

— Не, не я попитах, защото знаех отговора, знаех, че онзи мухльо я е подредил така. За какво да питам, след като всички го знаем?

— Имаш право. Знаехме причината и когато ти страдаше, но тогава и аз, и Рос бяхме до теб.

— И видяхте, че нямах нужда от вас. Реших проблема, както подобаваше: ясно и категорично.

— Не всички са силни като теб, Флора.

— А би трябвало. Жените в това семейство винаги са били такива — каза тя, откъсвайки шумно лист хартия, който запрати в кошчето.

Амая се замисли над озлоблението, пропило думите на Флора, и заключи, че сестра им ги възприема като слаби, посредствени и недоразвити същества, че гледа на тях с нещо средно между презрение и привидно снизхождение, лишено от капчица жал.

Докато Флора миеше чашите от кафето, Амая забеляза някакви снимки голям формат, които се подаваха от плик на бюрото. Сестра й позираше на тях усмихнато, месейки тесто в дрехи на майстор сладкар.

— Да не са за новата ти книга?

— Да. — Тонът й поомекна. — Това са предложения за корицата, пратиха ми ги днес.

— Разбрах, че предишната е имала успех.

— Да, прие се доста добре и издателството иска да продължим в същия дух. Нали разбираш, основни сладкарски рецепти, които всяка домакиня може да приготви без големи затруднения.

— Не бъди скромна, Флора, почти всичките ми приятелки в Памплона имат книгата и много я харесват.

— Ако някой беше казал на мама, че ще стана известна, като уча хората как се правят кексчета и кифли, нямаше да му повярва.

— Времената са други… Сега правенето на домашни сладки изглежда екзотично и модерно.

Очевидно бе, че Флора се наслаждава на похвалите и на вкуса на успеха. Тя усмихнато погледна сестра си, сякаш преценяваше дали да сподели с нея някаква своя тайна.

— Не казвай на никого, но ми предложиха да водя готварско предаване по телевизията.

— О, боже, Флора! Това е прекрасно, поздравления — каза Амая.

— Е, още нищо не съм подписала, изпратили са договора на адвоката ми, за да го прегледа, но когато получа одобрението му… Само се надявам тази история с убийствата да не повлияе негативно. Онази девойка, която преди месец бе убита от приятеля си, а сега и другото момиче.

— Не виждам по какъв начин могат да засегнат бъдещите ти планове. Престъпленията нямат нищо общо с теб.

— Изпълнението на плановете ми по никакъв, но смятам, че имиджът ми, както и този на „Мантекадас Саласар“ са пряко свързани с репутацията на Елисондо. Няма как да не признаеш, че такова нещо вреди на имиджа на града, на туризма и продажбите.

— Невероятно, Флора, както винаги демонстрираш голямото си човеколюбие. Напомням ти, че имаме две убити момичета и две съсипани семейства, не мисля, че сега е точният момент да разсъждаваш как това ще повлияе на туризма.

— Все някой трябва да го прави — отсъди тя.

— Затова съм тук, Флора, за да заловя онзи или онези, които са го извършили, и да се върне спокойствието в Елисондо.

Флора я изгледа втренчено и направи скептична физиономия.

— Ако ти си най-доброто, което Окръжната полиция е успяла да изпрати, господ да ни е на помощ.

За разлика от случващото се с Росаура, опитите на Флора да я засегне не й влияеха по никакъв начин. През трите години, прекарани в полицейската академия, където бе заобиколена от мъже и бе първата жена, повишена в ранг инспектор в отдел „Убийства“, бе отнесла достатъчно шеги и подигравки от хората, които бе надминала, за да успее да закали уменията и самочувствието си. Нападките на Флора щяха да й бъдат даже смешни, ако не ставаше въпрос за сестра й, но я смущаваше фактът, че тя наистина бе много лош човек. Всеки жест, всяка дума, която излизаше от устата й, имаха за цел да наранят и причинят възможно най-голяма болка. Забелязваше начина, по който присвива уста в недоволна гримаса, когато отвръщаше на провокациите й с търпение, както и насмешливия тон, който използваше, сякаш говореше на непокорно и разглезено дете. Тъкмо щеше да й отговори, когато мобилният й звънна.

— Шефке, снимките и видеото от гробищата са готови — каза Йонан.

Амая си погледна часовника.

— Чудесно. Тръгвам, след десет минути съм там. Съберете всички колеги. — Инспекторката затвори и каза на Флора с усмивка: — Сестра ми, трябва да тръгвам. Виждаш, че имат нужда от мен, въпреки моята некадърност.

Флора понечи да отвърне нещо, но после се отказа и замълча.

— Каква е тази физиономия? — усмихна се Амая. — Не тъгувай, утре ще се върна. Искам да те питам нещо, а и да изпия още едно от чудесните ти кафета.

На излизане от фабриката за малко да се сблъска с Виктор, който пристигаше с огромен букет червени рози.

— Благодаря ти, зетко, но нямаше нужда — възкликна Амая през смях.

— Здравей, Амая, за Флора са. Днес имаме годишнина от сватбата, двайсет и две години — каза той, усмихвайки се на свой ред.

Амая замълча. Флора и Виктор бяха разделени от две години и въпреки че не бяха разведени, тя бе останала в семейната им къща, а той се бе пренесъл в живописната ферма, която семейството му притежаваше извън града. Виктор усети объркването й.

— Знам какво си мислиш, но с Флора още сме женени — аз, понеже още я обичам, а тя, понеже не вярва в развода. Пет пари не давам за причината, но още има надежда, нали?

Амая го докосна по ръката, с която стискаше букета.

— Разбира се, зетко, пожелавам ти късмет.

Той се усмихна.

— Със сестра ти ще ми трябва.