Невидимият пазител

26

Зад широките прозорци на новото полицейско управление денят заплашваше въобще да не дойде. Облачното небе и ситният дъждец, който не бе преставал от предишната вечер, още повече затъмняваха полята и дърветата, оголени от проточилата се зима. Стиснала чашата с кафе с вкочанените си от студ пръсти, Амая погледна навън и отново се замисли за Монтес. Нивото му на неподчинение и наглост бе стигнало неподозирани висоти. Знаеше, че от време на време минава през управлението и си говори с младши инспектор Сабалса или с Ириарте, но от цели два дни не отговаряше на обажданията й и не се мяркаше пред очите й. Бе отишъл с неохота на очната ставка с Рос, после бе участвал в обиска, но тази сутрин го нямаше на оперативката. За пореден път си каза, че трябва да направи нещо, но от самата идея да подаде рапорт срещу Фермин й призляваше.

Не проумяваше какво става в главата му. Двамата бяха добри колеги през изминалите две години, може би дори приятели през последната, когато Фермин й бе доверил, че съпругата му го е напуснала заради по-млад мъж. Тя го бе изслушала мълчаливо, със сведени очи, решена да не го поглежда в лицето, защото знаеше, че човек като Монтес не споделя мъката си, а се изповядва. Като при акт на покаяние изреждаше своите грешки и нейните причини да го изостави, да не го обича. Изслуша го безмълвно и като опрощение му подаде хартиена кърпичка, след което се извърна, за да не гледа сълзите му, така непривични за мъж като него. Следеше отблизо подробностите около развода и няколко пъти му прави компания на чаша вино или бира, споделяйки гнева му срещу бившата му половинка. Канеше го на обяд в неделя и въпреки че отначало се дърпаше, с Джеймс си бяха допаднали. Беше добър полицай, може би малко старомоден, но надарен с точен инстинкт и проницателност. Както и верен колега, който винаги се бе отнасял към нея с уважение и доброжелателство, за разлика от някои други полицаи — затова този внезапен пристъп на ревност, като на пренебрегнат мъжкар, й се бе сторил странен. Амая се обърна към масата и таблото, на което висяха снимките на момичетата. За момента имаше по-важни въпроси, с които да се занимава.

Рано тази сутрин бе говорила с двама души от отдела „Престъпления срещу малолетни“, тъй като две от жертвите още не бяха навършили пълнолетие. Стигна до заключението, че това не бяха типични престъпления срещу малолетни. Профилите на жертвите и насилниците бяха много далеч от типа убийства, с които по принцип се сблъскваха там. Психологическият профил на басахауна изглеждаше особено интригуващ поради почти стереотипния характер на поведението му. Амая помнеше курса по криминални профили във ФБР и наученото там — като например, че психо-сексуалната ритуалност, която много серийни убийци създават около трупа, показва желанието им да го персонализират, за да установят между себе си и жертвата връзка, каквато иначе не би съществувала. В действията им има логика и не прозира никакво психично разстройство. Престъпленията биват идеално планирани и обмислени, така че убиецът да може да възпроизведе отново и отново едно и също престъпление с различни жертви. Той не е импулсивен, не допуска елементарни грешки, избирайки произволни или случайни жертви. Убийството им е само поредната крачка от многото, които трябва да извърви, за да осъществи докрай своя мизансцен, своя майсторски план, своята психо-сексуална фантазия, която чувства потребност да повтаря отново и отново, без жаждата му някога да секне. Серийният убиец персонализира своите жертви, за да ги накара да станат част от света му, за да се свърже с тях и така да ги направи свои, далеч отвъд чисто сексуалното обсебване.

Начинът на действие на басахауна говореше за буден ум. Той влагаше голямо старание, за да запази своята самоличност, за да има достатъчно време да извърши престъплението, за да улесни своето бягство и да остави подписа си — непогрешимия си личен знак. Басахаунът избираше жертви, които носеха малък риск. Не бяха проститутки, нито наркоманки, готови да тръгнат с всеки. И макар на пръв поглед подрастващите да изглеждаха раними, истината бе, че днешните момичета можеха да се пазят доста добре. Бяха наясно с рисковете от нападения и изнасилване, движеха се в доста затворени приятелски групи, поради което бе малко вероятно някое момиче да склони да тръгне с непознат. Освен това Елисондо бе малко градче, където, като във всяко малко градче, повечето хора се познаваха. Амая бе сигурна, че басахаунът е познавал своите жертви, че най-вероятно е зрял мъж и че очевидно разполага с превозно средство, с което да превозва своите жертви и да бяга посред нощ и което може би използваше и за да ги отвлича. В малките градчета бе често срещано явление местните жители да спират на автобусната спирка, когато видят някого да чака, и да му предлагат да го закарат, поне до следващото населено място. Карла бе останала сама в гората, когато се бе скарала с приятеля си, а Аиноа бе изпуснала автобуса до съседното градче. Ако е стояла близо до спирката и предвид това, че сигурно е била нервна и притеснена в очакване на реакцията на своите родители, вероятността да е склонила да влезе в колата на някой свой познат никак не бе изключена — някой на средна възраст, някой, на когото е имала доверие, когото е познавала цял живот.

Разгледа лицата на момичетата едно по едно. Карла с ярко начервените си устни и съвършените си зъби се усмихваше съблазнително. Аиноа гледаше фотоапарата плахо, както гледат хората, които знаят, че не са фотогенични. И наистина, снимката не отразяваше правдиво начеващата красота на най-младата от жертвите. И накрая Ан. Ан гледаше в обектива с безразличието на императрица и се усмихваше с едновременно сдържано и лукаво изражение. Не бе трудно човек да си представи зелените й очи, искрящи от злоба и презрение, докато се е присмивала в лицето на Рос. Макар това да бе невъзможно, понеже вече е била мъртва, когато Рос я е видяла. Вещица. Не гадателка или знахарка. Могъща и мрачна жена, сключила ужасна сделка с душата си. Слугиня на злото, способна да извърта и изопачава фактите, докато ги приспособи към своите желания. Вещица. Думата я върна към спомени от детството, когато баба й Хуанита разказваше истории за тях. Легенди, които сега бяха част от народния фолклор и от триковете за привличане на туристи, но които произхождаха от едно не толкова далечно време, когато хората са вярвали в съществуването на вещици, слуги на злото, и в зловещата им сила да насаждат хаос, разруха и дори да причиняват смърт на всеки изпречил се на пътя им.

Отново взе екземпляра на „Магии и вещици“ от Хосе Мигел Барандиаран, който бе заръчала да й донесат от библиотеката веднага щом отвори. Антропологът твърдеше, че според народните поверия, дълбоко вкоренени на север, и особено в страната на баските и Навара, вещерите се познавали по това, че нямали нито едно петънце или луничка по телата си. Гледката на голата плът на Ан върху масата за аутопсии я преследваше упорито, както и разказът на майка й за деня, в който я била взела вкъщи, а също и непрестанното изтъкване на бялата й като мрамор кожа. Сигурно заради тази особеност на момичето леля й се бе уплашила.

Амая прочете определението за вещерство: „В народните вярвания вещерите и вещиците са хора, които притежават свръхестествени способности в резултат на магьосническите си знания или на общуването си със сатанински сили“. Щеше да изглежда чисто суеверие, ако в долините на Навара, обграждащи Елисондо, вярата във вещици наистина не бе довела до убийства, мъчения и жестоки страдания на стотици хора, обвинени, че са продали душата си на дявола, в по-голямата си част жени, подложени на гонения от свирепия инквизитор Пиер дьо Ланкре от Байонската епархия, към която през XV век принадлежала голяма част от Навара. Дьо Ланкре бил неуморен преследвач на вещици. Бил убеден в тяхното съществуване и в демоничните им сили и ги бе описал в книга, в която разказваше надълго и нашироко за йерархията в ада и съответствието й на земята. Книга, свидетелстваща за развинтена фантазия и параноя, в която се изреждат абсурдни практики и смехотворни знаци за присъствието на злото.

Амая вдигна поглед и отново срещна очите на Ан.

— Вещица ли си била, Ан Арбису? — попита тя гласно.

Стори й се, че в зелените очи на Ан мярна сянка, която се протягаше към нея. По гърба й пробяга тръпка. Въздъхна и захвърли книжката на масата, докато проклинаше парното, което едва успяваше да позатопли студеното утро в тази чисто нова сграда. От коридора се разнесе шум. Погледна часовника и с изненада установи, че вече е обед. Полицаите влязоха в залата с влачене на столове, шумолене на хартия и полепнали по дрехите капчици влага. Инспектор Ириарте заговори без предисловия:

— Проверих всички алибита. На Нова година Росаура и Фреди са вечеряли в дома на майка му, заедно с лелите му и няколко семейни приятели. Към два са тръгнали на обиколка из местните заведения, много хора са ги виждали през цялата нощ, до късно сутринта, не са се разделили нито за миг. В деня, когато са убили Аиноа, Фреди си е бил вкъщи, няколко негови приятели са се редували да му правят компания и не е оставал сам дори за кратко. Играли на плейстейшън, ходили до бар „Чокото“ за сандвичи и после гледали филм. Той не е излизал от къщи. Приятелите му твърдят, че бил настинал.

— Значи, това го изключва като заподозрян — отбеляза Йонан.

— Само за убийствата на Карла и Аиноа, но не и за това на Ан. Оказа се, че в последните дни е бил доста по-малко общителен от обикновено. Росаура вече не живеела в къщата, приятелите му казват, че се отбивали при него няколко пъти, но той ги отпращал с извинението, че не се чувства добре. Всички се кълнат, че не знаели и дума за историята с Ан, и наистина повярвали, че е болен. Оплаквал се от стомах и в деня на убийството на Ан споменал нещо за ходене до „Бърза помощ“.

— С всички ли говорихте, включително с Анхел? Как му беше фамилията? Онзи, който го беше открил у тях. Изглежда, че той най-много се тревожи за него. Може би има какво да ни каже.

— Остоласа — подсказа Сабалса, — Анхел Остоласа.

— Само той ми остана. Работи в някакъв сервиз в Бера, майка му не знаеше името на сервиза, но имаше телефона им. Майката всеки ден се прибира да обядва вкъщи, така че към един и половина ще мине оттук.

— Нещо друго?

— Бяхте права за мобилния телефон на момичето, преди две седмици го е сменила. Казала на баща си, че го е загубила, и не пожелала да запази номера. В пощата на Фреди открихме последната фактура — след като съпругата му вече я е нямало вкъщи, не си е направил труда дори да я скрие или унищожи. Там наистина се виждаха всички обаждания и съобщения до предишния номер на Ан. Компютърът й показа активен социален живот, много последователи, никакви близки приятели или приятелки. Не се е доверявала на никого дотолкова, че да му разказва своите тайни, макар наистина да се е хвалела с връзката си с женен мъж. Това е всичко.

След края на оперативката Йонан се забави няколко секунди, разлиствайки екземпляра на „Магии и вещици“. Когато го видя, Амая се усмихна.

— Шефке, не ми казвайте, че смятате да погледнете на случая от друга перспектива.

— Вече не знам от каква перспектива да гледам, Йонан. Усещам, че с времето научавам все повече за този убиец и че сме свършили добра работа, но всичко се случва главозамайващо бързо. Все пак не бива да бъркаме логиката и здравия разум с предразсъдъците. Научих много за серийните убийци, когато бях в Куонтико, и първият урок беше, че колкото и поведенчески анализи да правим, те винаги са с една крачка напред, с една обиколка пред нас. Не вярвам във вещици, Йонан, но този убиец може би вярва в тях, или поне в някакъв вид специфично зло, присъщо на много младите жени, може би се опира на някакви сигнали, които явно тълкува по свой начин, за да набележи жертвата. А това — тя посочи книгата — е заради нещо, което няколко души ми казаха за Ан. То ми дава материал за размисъл.

От държането на Анхел Остоласа остана с впечатление, че той изпитва огромно удоволствие от участието си в тази история. Беше виждала това и в други случаи, но никога не спираше да се учудва как някой може тайничко да се гордее, че е замесен в нечия насилствена смърт.

— Такаа, Ан Арбису е убита в понеделник, нали? Точно в този ден Фреди ми се обади, защото стомахът му беше адски зле. Не му се случва за първи път, да ви кажа. Преди няколко години имаше язва, гастрит или нещо подобно и оттогава му става така от време на време, особено след почивните дни, когато прекалява с пиенето и не яде… Нали се сещате. Фаталната неделя бе отминала и в понеделник така го болеше, че нищо не можеше да му помогне. На мен ми звънна към три и половина. Аз още бях на бачкане, казах му да отиде на лекар, но Фреди никъде не ходи сам, винаги го придружаваме Рос или аз, така че когато приключих, отидох при него и го заведох до „Бърза помощ“.

— В колко часа стана това?

— Аз приключвам в седем, значи, около седем и половина.

— Колко време стояхте в „Бърза помощ“?

— Колко ли? Бая време, почти два часа, имаше сума ти народ заради грипа и когато го приеха, нашият беше като парцал. После му направиха снимка и някакви тестове, накрая му биха болкоуспокояващо. Тръгнахме си от там към единайсет и понеже Фреди вече не го болеше, отидохме до Сайоа да ядем сандвичи с филе и люти картофки.

— Фреди е ял люти картофки, след като е бил на лекар заради болки в стомаха? — изуми се Ириарте.

— Вече не го болеше, а и му става по-лошо, като не яде.

— Аха, и в колко часа излязохте от заведението?

— Не знам, но поостанахме доста, поне час. После отидохме у тях и играхме на плейстейшъна, но не стоях много, защото сутрин ставам рано.

Анхел сведе поглед и остана така няколко секунди, после издаде някакъв звук, приличен на скимтене, и Ириарте си даде сметка, че плаче. Когато вдигна очи, напълно бе изгубил контрол.

— Какво ще стане сега? Сигурно вече няма да може да ходи, той не заслужава това, добро момче е, знаете ли? Не заслужава това.

Покри лицето си с ръце и продължи да плаче. Ириарте излезе в коридора и след минута се върна с чаша кафе, която остави пред мъжа. Погледна Амая.

— Ако приятелят ни Анхел казва истината, а аз вярвам, че е така — добави той благосклонно, дарявайки с усмивка Анхел, който на свой ред се усмихна смутено, — ще бъде много лесно да го проверим. Ще мина през болницата, те имат видеокамери, ако сте били там, както твърдите, записите ще бъдат вашето алиби. Ще ви пратя мейл, шефке. И после ще предам на началника доклада, който оневинява Фреди.

— Благодаря — каза Амая. — А аз ще се срещна с експертите по мечки.