Нощната лампа хвърляше бяла и твърде ярка светлина. Амая прекара над двайсет минути в обикаляне на къщата, за да търси лампа с крушка с по-малка мощност. Увери се в две неща — че Енграси бе поставила навсякъде онези ужасни енергоспестяващи крушки с флуоресцентна светлина и че само тези в нейната спалня бяха от старите. Джеймс я наблюдаваше мълчаливо от леглото, познаваше отлично този ритуал и знаеше, че жена му няма да се примири, докато не открие начин да се почувства уютно. Видимо изнервена, тя седна на леглото и погледна лампата като отблъскващо насекомо. Грабна от стола един лилав шал, покри частично абажура и погледна Джеймс.
— Много е ярко — оплака се той.
— Прав си — кимна тя.
Хвана лампата за основата и я постави на пода, между стената и нощното шкафче, отвори една от картонените папки, които държеше върху тоалетката, и я разгърна като параван на няколко сантиметра от светлината, като почти захлупи лампата в ъгъла. Обърна се към Джеймс и се увери, че яркостта на светлината бе намаляла значително. Въздъхна и легна до него, а той се облегна настрани и започна да я милва по челото и косата.
— Разкажи ми какво прави в Уеска.
— Губих си времето. Бях почти убедена, че ще има съвпадение с едни проби, които взехме от местопрестъпленията. А и тези доктори предложиха да направят анализи, които и досега нямаше да са готови в нашата лаборатория. Ако бях получила резултатите, на които се надявах, щяхме да имаме по-конкретна зона, където да се концентрираме. Можехме да разпитаме търговците — градчетата са малки и продавачите може би щяха да си спомнят кой какво е купувал. Но не открихме нищо, а това отваря безброй възможности — чанчигоритата може да са донесени от друг район, от друга провинция или, най-вероятното, да ги е направил той самият или може би негов роднина, някой близък, някой, когото е могъл да помоли да му ги направи.
— Не знам. Не ми се връзва много сериен убиец да приготвя нещо собственоръчно…
— При този е възможно. Смятаме, че става дума именно за връщане към традиционното. А и други убийци са показвали как сами са си правили бомби, оръжия, отрови… Това ги кара да мислят, че действията им имат смисъл.
— И сега какво?
— Не знам, Джеймс. Фреди е изключен като заподозрян, приятелят на Карла също, бащата на Йоана не е имал нищо общо с останалите престъпления, оказа се имитатор. Не открихме нищо при близките роднини, при приятелите, в района няма регистрирани педофили, а известните ни сексуални насилници имат алиби или са в затвора. Единственото, което можем да направим, е онова, което никой разследващ престъпление не иска.
— Да чакате — каза той.
— Да чакаме този мръсник отново да се покаже, да чакаме да допусне грешка, да се изнерви или да се самозабрави и да ни даде още нещо — нещо, което да ни отведе право до него.
Джеймс се наведе към нея и я целуна, после се отдръпна, за да я погледне в очите, и отново я целуна. Амая понечи да го отблъсне, но при втората целувка усети как напрежението й отлита надалече. Вдигна ръка към тила на Джеймс и се плъзна под тялото му, жадна да усети тежестта му. Потърси краищата на блузата му и ги издърпа нагоре, откривайки гърдите на своя любим, докато събличаше своята. Обожаваше начина, по който се отпускаше върху нея. Приличаше на древногръцки атлет, притежаваше съвършена голота и топлина, които я влудяваха. Плъзна ръце по гърба му, докато стигна до дупето, наслади се на стегнатите му бедра и продължи с ръка към слабините му, за да усети цялата му сила, докато той я целуваше нежно по врата и гърдите. Обичаше сексът да е бавен, нежен, сигурен, интимен и елегантен, но въпреки това понякога желанието я връхлиташе така внезапно, пламенно и буйно, че тя самата се учудваше от силния копнеж и нетърпението, които я обземаха за секунди, замъгляваха ума й и я караха да се чувства като животно, способно на всичко. Докато се любеха, чувстваше необходимост да говори, да му казва колко го желае, колко го обича и колко щастлива я прави сексът с него. Чувстваше такава страст, че мислеше, че никога няма да успее да я изрази. Знаеше какво трябва да каже, усещаше какво трябва да премълчи, защото, докато се любеха по този топъл и влажен начин, при който устните не се насищаха, ръцете не достигаха, а думите излизаха дрезгави и задавени, цял ураган от чувства, страсти и инстинкти бушуваше вътре в нея, повличайки като земетресение разума и здравомислието й към крайности, които я плашеха и едновременно с това привличаха. Беше като бездна, скрила всичко онова, което не биваше да бъде казвано, най-странните желания, най-необузданите нагони, най-дивите инстинкти, нетърпението и онази нечовешка болка, изпитвана миг преди да достигне удоволствието. Удоволствието — то бе сърцето на Бог или портите на ада. Път към вечността на човека или към жестокото откритие, че след това няма нищо. Разумът й милостиво изтриваше това откритие само миг след оргазма, докато дрямката я обвиваше в топлата си паяжина и я потапяше в дълбок сън, в който гласът на Дюпри й нашепваше нещо.
Отвори очи и веднага се успокои, щом зърна познатите очертания на спалнята, окъпани в млечната светлина, която скритата в ъгъла лампа пръскаше, рисувайки в сивкави тонове нощния свят на съня й. Обърна се и отново затвори очи, решена да заспи. Дрямката веднага я пренесе в кротко полубудно състояние, в което едва усещаше себе си, дишането на скъпия й Джеймс до нея, вълнуващия аромат на тялото му, топлината на памучните чаршафи и приятния хлад, който я тласкаше към дълбок сън.
И присъствието. Почувства го толкова близо и зловещо, че сърцето й подскочи в гърдите с почти доловима конвулсия. Още преди да отвори очи, вече знаеше, че е там, изправена до леглото. Беше я наблюдавала с изкуствената си усмивка и студените си очи, с едва прикрито задоволство, че ще я уплаши, както правеше, когато Амая бе малка, и както продължаваше да прави, защото в крайна сметка живееше от страха й. Амая го съзнаваше, но не можеше да потисне паниката, която я затискаше като каменна плоча, парализирайки я, превръщайки я в треперещо момиченце, което се бореше със самата нея, за да не отвори очи. Не ги отваряй. Не ги отваряй.
Но ги отвори и още преди да го стори, вече знаеше, че лицето се е надвесило над нея, приближавайки като вампир, който се храни не с кръв, а с дъх. И ако не ги отвореше, щеше да дойде толкова близо, че да изсмуче въздуха й, да отвори подигравателната си уста и да я изяде.
Амая отвори очи, видя я и започна да пищи.
Писъците й се сляха с гласа на Джеймс, който я викаше от много далеч, и с топуркането на боси крака по коридора.
Скочи от леглото, обезумяла от страх и отчасти осъзнала, че онази вече я нямаше. Нахлузи криво-ляво панталона и една блуза, грабна пистолета и се втурна надолу по стълбите, обзета от припряната необходимост да ликвидира веднъж завинаги страха си. Не включи осветлението, защото знаеше добре къде да търси. Камината бе угаснала, но мраморният плот още пазеше топлината на огъня. Пипнешком намери резбованата дървена кутия от комплекта от три части, която винаги бе стояла там. Зарови вещо пръсти сред хилядите джунджурии, които се бяха озовали вътре. Пръстите й напипаха кордата и тя бързо я измъкна от кутията, при което разсипа част от съдържанието й и то се разпиля по пода, дрънчейки в тъмното.
— Амая! — извика Джеймс.
Обърна се към стълбите, където леля й току-що бе запалила лампите. Гледаха я ужасено. С объркани погледи, с въпросителни лица. Тя не им обърна внимание. Мина покрай тях, тръгна към вратата и излезе. Хукна да бяга, поднасяйки към лицето си кордата и ключа, стиснати в юмрука й. Усети, че найлоновата нишка бе запазила мекотата си от времето, когато баща й бе завързал ключа за нея, на деветия й рожден ден.
До вратата на цеха едва достигаше светлина. Старата улична лампа на ъгъла пръскаше оранжева, почти коледна светлина, която едва оцветяваше тротоара. Опипа ключалката с показалец и пъхна ключа. Миризмата на брашно и масло я обгърна, пренасяйки я изведнъж в една нощ от нейното детство. Затвори вратата и протегна ръка над главата си, търсейки ключа за осветлението. Но него го нямаше, вече го нямаше.
Отне й няколко секунди, за да осъзнае, че вече не е нужно да се протяга, за да го достигне. Запали лампата и когато привикна към светлината, започна да трепери. Слюнката й се сгъсти на небцето й като огромна тестена топка, невъзможна за разтваряне, трудна за преглъщане. Пое към бидоните, които още бяха струпани в същия ъгъл. Погледна ги напрегнато, докато дишането й се ускоряваше от страх от онова, което щеше да се случи, от онова, което щеше да последва.
— Какво търсиш тук?
Гласът отекна в главата й кристално ясно.
Сълзите напълниха очите й, заслепявайки я за миг. Ретините й започнаха да горят. Скова я силен студ, разтрепери се още повече. Обърна се бавно и тръгна към тезгяха за месене. Тресеше се от ужас, но протегна пръсти и докосна полираната повърхност на металната маса, докато гласът на майка й отново закънтя в главата й. Върху фризера лежеше метална точилка, от крана на чешмата се процеждаше безкрайна капка и ритмично барабанеше на дъното на умивалника. Ужасът растеше, заливайки всичко.
— Ти не ме обичаш — прошепна тя.
И разбра, че трябва да бяга, защото това бе нощта на нейната смърт. Пое към вратата и опита. Направи крачка, втора, трета и отново й се случи онова, което знаеше, че ще се случи. Безсмислено беше да бяга, защото неизбежно щеше да умре тази нощ. Но момичето се противеше, момичето не искаше да умре и въпреки че когато се обърна да я види, вдигна ръка в напразен опит да се защити от смъртоносния удар, отново рухна ужасено на пода, усещайки, че сърцето му е на път да се пръсне от паника. Остана просната и ранена. И макар да усети втория удар, този път не я заболя. И после нищо — плътният тунел от мъгла, образувал се около нея, се разпръсна, прояснявайки зрението й, сякаш някой бе измил очите й.
Тя продължаваше да бъде там и да я гледа, опряна на масата. Чу ритмичното накъсано дишане на гърдите й, докато успокояваше дъха си. Чу как въздиша дълбоко, почти облекчено. Чу как завърта крана и мие точилката. Чу как се приближава, как коленичи до нея, без да спира да я гледа. Видя как се навежда над лицето й, изучавайки чертите й. Безжизнените й очи, замрялата й в неизречена молба уста. Видя студения й поглед, смътното любопитство, изписано на устните, което не успяваше да стигне до очите й, все така безучастни. Приближи се, докато почти я докосна, сякаш се канеше да я целуне, разкаяна от престъплението. Онази майчина целувка, която така и не дойде. Отвори уста и облиза кръвта, която бликаше бавно от раната и се стичаше по лицето й. Усмихваше се, когато се изправи, продължи да се усмихва и когато я взе на ръце и започна да я заравя в нощвите с брашното.
— Амая!
Гласът я викаше отчетливо.
Леля Енграси, Рос и Джеймс я гледаха от вратата на цеха. Той понечи да тръгне към нея, но леля й го спря, хващайки го за ръкава.
— Амая — повика отново племенницата си нежно, но категорично.
Коленичила на пода, Амая гледаше към старите нощви с по детски нацупено изражение.
— Амая Саласар — каза леля й отново.
Тя се сепна, сякаш чак сега бе чула, че я викат. Протегна ръка към кръста си, измъкна оръжието и го насочи към нищото.
— Амая, погледни ме — нареди й Енграси.
Амая продължи да гледа в една точка и да преглъща гъстите тестени топки, докато трепереше, сякаш беше гола под дъжда.
— Амая.
— Не — отрони първо. — Не! — извика след това.
— Амая, погледни ме — нареди й леля й, сякаш говореше на малко момиче.
Тя я погледна намръщено.
— Какво има, Амая?
— Лельо, няма да позволя това да се случи.
Гласът й бе спаднал с една октава и прозвуча крехък и детски.
— Нищо не се случва, Амая.
— Напротив.
— Не, Амая, това се случи, когато беше малко момиче, но сега си жена.
— Не, няма да позволя да ме изяде.
— Никой няма да те нарани, Амая.
— Няма да позволя това да се случи.
— Погледни ме, Амая, това никога вече няма да се случи. Ти си жена, работиш като полицай и имаш пистолет. Никой няма да те нарани.
Споменаването на пистолета я накара да погледне към ръцете си и щом го видя, сякаш се учуди, че е там. Даде си сметка за присъствието на Рос и Джеймс, които я гледаха бледи и разстроени от прага. Много бавно свали оръжието.
Джеймс не изпусна ръката й, докато вървяха към къщи, не го направи и когато седна до нея, за да я съзерцава безмълвно, докато леля й и Росаура приготвяха липов чай в кухнята.
Амая стоеше мълчаливо, заслушана в далечното шушукане на леля си и преценявайки напрегнатото изражение на съпруга си. Той се усмихваше с онази притеснена гримаса, с която родителите гледат пострадалите си деца в болницата. Но вече беше все едно, почувства тайничко егоистично задоволство, защото заедно с невероятната умора, която я беше налегнала, усещаше и жизненост, присъща на възкръсналите, така както ги представяше Библията.
Рос остави чашите на ниската масичка до дивана и се зае да пали огън в камината. Леля й се върна в хола, седна срещу тях и отхлупи чашите, оставяйки натрапчивият мирис на липата да ги обвие в облак пара.
Джеймс погледна настойчиво Енграси. Кимна с глава, сякаш разсъждаваше над ситуацията, и въздъхна:
— Добре. Сега вече мисля, че дойде моментът да ми разкажете онова, което трябва да знам.
— Не знам откъде да започна — каза Енграси, загръщайки се с халата си.
— От там какво се случи тази нощ и какво видях в цеха.
— Онова, което видя в цеха, беше ужасяваща проява на посттравматичен стрес.
— Посттравматичен стрес? Нещо като параноята, която изпитват някои войници след завръщането си от фронта, нали?
— Точно така, но го изпитват не само войници. Може да бъде засегнат всеки, който е преживял еднократен или повтарящ се инцидент, при който е изпитал сигурното чувство, че ще умре от насилствена смърт.
— Това ли се случи с Амая?
— Това.
— Но защо? Заради нещо, което се е случило в работата й?
— Не, за щастие, никога не е била изложена на такава опасност в работата си…
Джеймс погледна Амая, която се усмихваше безсилно с наведен поглед. Енграси си припомни знанията, придобити през годините й във Факултета по психология, които бе прехвърляла наум стотици пъти, с надеждата никога да не й потрябват.
— Посттравматичният стрес е като спящ убиец. Понякога остава в латентно състояние в продължение на месеци, дори години след травмиращата случка, която го е предизвикала. Реална случка, в която е преживяна реална опасност. Стресът действа като система за самозащита, която идентифицира сигналите за опасност и бие тревога с цел да предпази индивида и да попречи отново да се изложи на опасност. Например ако една жена бъде изнасилена в кола на тъмно шосе, логично занапред подобни ситуации — нощ, открита местност, вътрешността на кола, ще предизвикват у нея неприятно чувство, което ще разпознава като сигнал за опасност и ще се опитва да се предпази.
— Логично — отбеляза Рос.
— Донякъде да, но посттравматичният стрес е като алергична реакция, напълно несъразмерна на заплахата. Все едно тази жена да вади спрей за самозащита всеки път когато усети миризма на кожа, на ароматизатор с миризма на бор или когато чуе бухал през нощта.
— Спрей или пистолет — каза Джеймс, поглеждайки Амая.
— Стресът — продължи леля й — предизвиква у човека, който го изпитва, извънредна степен на тревога, която се проявява в неспокоен сън, кошмари, избухливост и ирационален страх от повторно нападение, изразяван чрез необуздана ярост и проява на агресия с единствената цел да се защити от нападението, което смята, че го грози. Защото го преживява — не самото нападение, а цялата болка и страх, изпитани в мига, когато се е случило, като войниците, които са били на фронта.
— Когато влязохме в цеха, сякаш участваше в театрална пиеса…
— Преживяваше миг на огромна опасност. И то със същата сила, с която би го преживяла, ако се случваше в този момент — каза тя, гледайки Амая. — Бедното ми храбро момиче.
— Но… — Джеймс отново погледна Амая, която държеше в другата си ръка бяла чаша, от която се издигаше пара и която не беше докоснала. — Искаш да кажеш, че това, което се случи тази нощ във фабриката, е предизвикано от проява на посттравматичен стрес, който е защитна реакция пред сигнал за смъртоносна опасност, разпознат от Амая. Тоест, че Амая е мислела, че ще я убият…
Енграси кимна, закривайки с треперещи ръце устата си.
— Но какво го е предизвикало? Защото никога преди не й се е случвало — каза той, гледайки нежно жена си.
— Може да е всичко, може да се е задействало от произволен сигнал, но предполагам, че й е повлияло това, че се намира тук, в Елисондо… Фабриката, тези посегателства над малки момичета… Всъщност й се е случвало и преди. Случи й се преди много време, когато беше на девет години.
Джеймс погледна Амая, която беше на път да избяга.
— Имала си прояви на посттравматичен стрес, когато си била на девет?
Гласът му едва се чуваше.
— Не помня — отговори тя, — всъщност не си бях спомняла за случката от онази нощ през последните двайсет и пет години. Предполагам, че толкова съм се опитвала да се убедя, че не е имало такова нещо, че накрая съм започнала да си вярвам.
Джеймс взе непокътнатата чаша от ръката й и я остави върху масата, обхвана ръцете й в своите и я погледна в очите.
Амая се усмихна, но се наложи да сведе очи, за да успее да каже:
— Когато бях на девет години, майка ми ме е проследила една нощ до цеха и ме е ударила с метална точилка по главата. Докато съм лежала в безсъзнание на пода, ме е ударила още веднъж, после ме е зарила в нощвите с брашното и е изсипала два чувала от по петдесет килограма върху тялото ми. Казала на баща ми само защото мислела, че вече съм мъртва. Затова живях остатъка от детството си при леля.
Гласът й звучеше бездушно и равно, сякаш идваше от друго измерение.
Рос плачеше безмълвно, гледайки сестра си.
— Боже мой, Амая. Защо не си ми го разказвала? — ужаси се Джеймс.
— Не знам, заклевам се, че почти не съм се сещала за това през последните години. Бях го заровила някъде дълбоко в подсъзнанието си. Освен истинската, имаше и официална версия за станалото, повтарях я толкова пъти, че накрая сама повярвах в нея. Мислех, че съм го забравила. Освен това е толкова… срамно… Аз не съм такава, не исках да си мислиш, че…
— Няма от какво да се срамуваш, била си малко момиче и човекът, който е трябвало да се грижи за теб, ти е причинил зло. Това е най-жестокото нещо, което съм чувал през живота си. Много съжалявам, скъпа, съжалявам, че са ти причинили толкова ужасно нещо, но вече никой не може да те нарани.
Амая го погледна с усмивка.
— Не можете да си представите колко добре се чувствам, сякаш съм се отървала от огромно бреме. Пречката — каза тя, сещайки се изведнъж за думите на Дюпри. — Това също може да е било стресов фактор. Връщайки се тук, се завърнаха и спомените, а и ми беше много тежко, че не можех да ти кажа.
Джеймс се отдръпна леко от нея, за да я погледне.
— И какво ще стане сега?
— Какво искаш да стане?
— Разбирам, че сега се чувстваш добре, свободна и безгрижна, но онова, което се случи онзи ден, когато извади оръжието, вчера със сестра ти и тази нощ в цеха, не е никак безобидно.
— Знам.
— Ти изгуби контрол, Амая.
— Нищо не е станало.
— Но можеше да стане. Как можем да сме сигурни, че този пристъп няма да се повтори?
Амая замълча. Отдели се от прегръдката на Джеймс и се изправи. Джеймс погледна Енграси.
— Ти си професионалистът, какво да правим?
— Вече го правим, говорим за това. Да го разкаже, да обясни как се чувства, да го сподели с хората, които я обичат. Няма друга терапия.
— А защо не я приложихте, когато е била на девет? — каза той, без да прикрива своя упрек.
Енграси стана и отиде до камината, където се беше подпряла Амая.
— Предполагам, че дълбоко в себе си винаги съм се надявала, че го е забравила, отрупвах я с любов. Опитах се да й помогна да го забрави, да не мисли за това. Но как едно малко момиче може да престане да мисли за злото, което е искала да му причини собствената му майка? Как да спре да копнее за целувките, които никога няма да й даде, за приказките, които никога няма да й разкаже преди лягане? — Енграси сниши глас, докато не го превърна в шепот, сякаш жестоките, ужасните думи, които произнасяше, така щяха да причинят по-малко болка. — Аз се опитах да заема тази роля, приспивах я всяка вечер, грижех се за нея и я обичах повече от всичко на света. Бог ми е свидетел, че ако имах собствена дъщеря, нямаше да я обичам толкова. И се молех да забрави, да не живее с този ужас през цялото си детство. Понякога говорехме за това, винаги го наричахме „онази случка“, после тя престана да го споменава и аз започнах да се надявам с всички сили да не си го спомня вече. — Две едри сълзи се търкулнаха по лицето й. — Но съм грешала — добави тя със свито гърло.
Амая я притисна към гърдите си и зарови лице в сивата коса на Енграси, която както винаги ухаеше на жасмин.
— Джеймс, няма да се случва вече — каза тя.
— Не можеш да си сигурна.
— Но съм.
— А аз не съм и няма да ти позволя да се разхождаш с оръжие, щом пак може да те връхлети един от тези панически пристъпи.
Амая се откъсна от прегръдката на Енграси и прекоси стаята с широки крачки.
— Джеймс, аз съм инспектор в полицията. Не мога да работя, без да нося оръжие.
— Тогава недей да работиш — отсече той.
— Не мога да зарежа случая точно сега, би било пагубно за моята кариера, вече никой няма да ми се довери.
— Здравето ти е на първи план.
— Няма да го направя, Джеймс, не мога. А и да можех, пак нямаше да го направя.
Тонът на думите й издаваше характерните за нея решимост и сила. Сега не беше Амая, а инспектор Саласар. Джеймс се изправи и застана до нея.
— Добре, но без оръжие.
Джеймс мислеше, че ще се възпротиви, но тя само го изгледа втренчено и погледна сестра си, която продължаваше да плаче.
— Добре — склони. — Без оръжие.