Невидимият пазител

42

След дълъг и топъл душ Амая се почувства много по-добре, макар да не успя да се отпусне. Мускулите й бяха напрегнати под кожата й като на атлет преди състезание. Все още не разбираше как функционира инстинктът, тази сложна машина, която се задействаше в главата на един следовател, но по някакъв неведом начин почти долавяше как зъбните колела на случая завъртат, наместват и увличат с бавното си движение стотици малки части, които на свой ред си пасват с други части, придавайки на всичко смисъл, сякаш заедно с напредъка се прояснява и мъглата пред очите й. Гласът на агент Дюпри отново прозвуча в главата й. Онова, което пречи.

За пореден път проницателността на този мъж бе попаднала право в целта, макар и с цял океан помежду им.

Онова, което пречеше, изобщо не беше изчезнало. Дълбоко в душата си знаеше, че нещото, което идва нощем до леглото й, бе отстъпило само крачка назад, за да се притаи между сенките, където се бе скрило като стар вампир, подплашен от слънчевата светлина, проникваща на талази през отворилата се предната вечер пролука. Пролука, която се бе страхувала да разшири, като жертва на стокхолмски синдром, разкъсвана между стремежа да се освободи и жестоката паника от спасителната светлина. Малка пролука в тъмницата от страх и мълчание, в която бе издигнала решетки от тайни страдания с надеждата да задържи навестяващото я нощем чудовище. Пролука, през която беше сигурна, че в следващите месеци ще мине и нещо друго освен спасителната светлина. Не се залъгваше — знаеше, че ако не внимава, малката пролука полека ще се затвори и една нощ старият вампир отново ще надвисне над леглото й. Но днес можеше да си представи свят, в който призраците от миналото не я посещават нощем, свят, в който можеше да се отдаде на Джеймс пълноценно, свят, в който своенравните вселенски духове извиваха опашката на звездите, за да осветят пътя й.

Но имаше още нещо, което Дюпри й беше казал. То звучеше в главата й като една от онези песнички, които човек не спира да си тананика, без дори да помни целия им текст. Как бе започнало всичко? Беше умен въпрос, който вече си бе задавала, без да открие отговора, но той беше важен именно заради това. Убиец като този не се появява от нищото изведнъж, а проучванията в търсене на престъпници с подобен профил не бяха хвърлили никаква светлина върху случая. Рестартирай. Изключи и после пак включи. Понякога отговорът не е решението на загадката. Всичко зависи от това, да съумееш да зададеш правилния въпрос. Въпросът. Формулировката. Какво трябва да знам? Трябва да знам какъв е въпросът. Тя погледна отражението си в огледалото и я озари просветление. С бързи движения захвърли халата и отново облече предишните си дрехи. Когато пристигна в управлението, инспектор Сабалса продължаваше да работи.

— Здравейте, госпожо инспектор, тъкмо си тръгвах — каза той, оправдавайки се, че е още там.

— Ще се наложи да ви помоля да останете още малко.

Той кимна.

— Разбира се, както наредите.

— Искам да потърсите всички случаи на убийства на непълнолетни момичета в долината през последните двайсет и пет години.

Той ококори очи.

— Това може да отнеме часове, а и не знам дали разполагаме с цялата информация. Сигурно я има в главния регистър, но по онова време Окръжната полиция не се е занимавала с убийства.

— Прав сте — каза тя, без да крие своето раздразнение. — Колко назад можем да стигнем?

— Десетина години, но с инспектор Ириарте вече опитахме безуспешно.

— Добре, вървете.

— Сигурна ли сте?

— Да, сетих се нещо… Не се тревожете, ще говорим утре.

Тя извади телефона и затърси някакъв номер.

— Падуа, помните ли, че ми дължите услуга?

Петнайсет минути по-късно вече беше в управлението на жандармерията.

— Двайсет и пет години е много време, някои от случаите дори не са в системата. Ако ви трябва достъп до архива, ще трябва да отидете в Памплона. Тогава отдел „Убийства“ беше към Националната полиция, а ние се занимавахме повече с контрола по пътищата, с границите и тероризма… Но ще направя каквото мога. Какво конкретно търсите?

— Престъпления, извършени срещу млади жени в цялата долина. Вече търсихме десет години назад, но нямам почти никаква информация отпреди това.

Той кимна, обмисляйки какво й трябва, и започна да търси досиета в компютъра.

— От 1987 година… Може ли да конкретизирате още малко… Какъв вид насилие издирвате?

— Такова, при което жертвите са открити в реката, в гората, удушени, без дрехи…

— А — възкликна той, сякаш се бе сетил за нещо, — имаше един случай, за който баща ми говореше често, за някакво момиче, което било изнасилено и удушено в Елисондо. Беше доста отдавна, бил съм много малък. Казваше се Краус, беше рускиня или нещо такова… Нека да потърся — каза той, въвеждайки отново паролата си. — Ето, Клас, не Краус. Тереса Клас. Изнасилена и удушена, открита в земите край фермата, където работела като компаньонка на възрастната собственичка. Задържали малкия син на жената, но скоро го освободили, без да му повдигнат обвинения. Разпитали няколко работници, но накрая случаят замрял.

— Кой го е разследвал?

— Националната полиция.

— Има ли име?

— Не, но помня, че когато влязох в Академията — каза той, докато продължаваше да търси, — шефът на отдел „Убийства“ беше капитан от Националната полиция в Ирун. Не помня името му, но мога да се обадя на баща ми, той също беше жандармерист и със сигурност знае — каза Падуа, набирайки телефонен номер. Говори няколко минути и после затвори. — Алфонсо Алварес де Толедо, познато ли ви е?

— Той не беше ли писател, или нещо подобно?

— Да, започнал да пише, след като се пенсионирал. Още живее в Ирун, баща ми ми даде телефона.

За разлика от Елисондо, Ирун беше необичайно оживен, въпреки че бе един през нощта. Баровете по улица „Луис Мариано“ бяха претъпкани с посетители, които излизаха отвътре под звуците на музика. Амая извади късмет и успя да паркира на мястото, освободено от две шумни двойки, които се качиха в един автомобил.

Алфонсо Алварес де Толедо имаше типичния за крайбрежието загар, изненадващ по това време на годината, и изглежда, не се притесняваше от хилядите малки бръчици, набраздили лицето му в резултат не толкова на възрастта, колкото на прекалената му страст към слънцето.

— Инспектор Саласар, за мен е удоволствие, чувал съм много добри неща за вас.

Тя се учуди, още повече че този бивш шеф на отдел „Убийства“ бе решил да се пенсионира преждевременно, след като бе получил широка известност с поредица от криминални романи, пожънали фурор преди години. Той я поведе по един широк коридор към хола, където една шейсетина годишна жена гледаше телевизия.

— Може да говорим тук. Не се притеснявайте от жена ми, цял живот е била полицейска съпруга и винаги съм коментирал случаите си с нея… Уверявам ви, че в нейно лице полицията е изгубила велик детектив.

— Не се съмнявам — каза Амая, усмихвайки се на жената, която й подаде ръка и отново се задълбочи в среднощното светско предаване.

— Казахте, че искате да говорим за случая „Тереса Клас“.

— Всъщност се интересувам от всеки случай, при който жертвите са били млади жени. В случая с Тереса момичето явно е било изнасилено, а профилът, който търся, изключва изнасилвания. Всъщност няма сексуални отношения под каквато и да било форма.

— О, мила, не се заблуждавайте. В доклада може да пише, че момичето е било изнасилено, но това не значи, че непременно е било така.

— Как така? Била е…

— Вижте, по мое време нещата бяха доста различни… За да добиете представа, ще ви кажа, че в екипа нямаше жени, а следователите бяха с кажи-речи, основна подготовка. Нямаше ги сегашните научни достижения, ако можехме да видим семенна течност, значи, имаше такава, ако ли не — значи, нямаше… А и ползата от нея не беше голяма, защото не се правеха ДНК анализи. Това бяха осемдесетте години, когато, трябва да признаем, дори полицаите бяха крайно целомъдрени и свенливи. Ако на местопрестъплението се откриеше момиче със свалено бельо, се приемаше за даденост, че е имало сексуално насилие. Сексът по взаимно съгласие дори не се коментираше, освен ако жената не беше проститутка.

— Тогава била ли е изнасилена Тереса?

— Имаше нещо много сексуално в начина, по който бе разположен трупът, беше чисто гола, с отворени очи и корда около врата, която се оказа от самата ферма. Само си представете гледката.

Амая можеше да си я представи.

— Ръцете й бяха ли разположени по по-специален начин?

— Доколкото си спомням, не. Дрехите й се въргаляха наоколо, сякаш някой небрежно ги беше нахвърлял до изсипаната й чанта, намериха няколко монети и бонбони… Имаше бонбони дори върху нея.

Амая усети как нещо като силен спазъм сви стомаха й.

— Имало е бонбони върху нея?

— Да, няколко, бяха разпилени навсякъде. Родителите й ни казаха, че била много лакома.

— Помните ли как бяха оставени бонбоните върху тялото?

Алфонсо си пое въздух и го задържа за няколко секунди, преди да издиша, създавайки впечатлението, че полага големи усилия, за да си спомни.

— По-голямата част бяха разхвърляни около нея и между краката й, но имаше и един върху слабините й, над линията на пубиса. Откривате ли някакво значение? Ние предположихме, че са изпаднали от чантата й, когато убиецът я е претърсил, може би за да търси пари. Бе началото на месеца и може би е мислил, че е носела заплатата си, тогава всичко се плащаше в брой.

Разтърси я прозрение.

— Кой месец беше?

— Горе-долу по това време, февруари. Помня, защото няколко дни след това се роди дъщеря ни София.

— Можете ли да ми кажете още нещо за това престъпление, нещо, което ви е направило впечатление?

— Мога да ви кажа нещо, което ми е правило впечатление години по-късно, при други престъпления, по случайност пак на млади жени, които ми напомняха за Тереса, макар и само по един любопитен детайл. Матилде — обърна се той към жена си, — помниш ли? Случаите със сресаните момичета?

Тя кимна утвърдително, без да отделя поглед от екрана.

— Шест месеца след случая с Тереса една германска туристка бе открита „изнасилена“ и удушена в покрайнините на къмпинг край Бера. Въпреки съвпаденията престъплението бе различно — бяха опитали да я изнасилят, имаше следи от борба, мръсникът бе прекалил и я бе убил. Тя също беше удушена с корда, взета от самия къмпинг, а след смъртта й убиецът бе разрязал дрехите й, за да я види гола. Оказа се един перверзник, пазачът на къмпинга, противен петдесетгодишен тип, срещу когото вече имаше жалби, че е шпионирал туристките, когато се къпели. Любопитно е, че въпреки цялото насилие, което личеше по трупа, косата й бе грижливо вчесана на две страни, сякаш позираше за снимка. Мъжът отрече всичко, че я е убил, че я е сресал, но се намериха свидетели, които ги бяха видели да се карат няколко дни по-рано, когато момичето го хванало да дебне пред нейната палатка, докато се преобличала. Негодникът отнесе двайсет години. Година след това имахме друг случай със сресана мъртва девойка. Едно момиче, което се отделило от групата си в планината. Отначало помислихме, че се е изгубила, и организирахме спасителни отряди. Открихме я чак след десетина дни, беше подпряна на едно дърво, а тялото изглеждаше необичайно дехидратирано, което някой съдебен лекар би обяснил по-добре от мен. Всъщност трупът приличаше на мумифициран. Дрехите й бяха изчезнали, кокът й бе развален, косата положена симетрично от двете страни на тялото, сякаш някой я бе сресал.

Амая почти не можеше да сдържи треперенето на краката си.

— Имаше ли нещо върху трупа?

— Не, нищо, макар дланите й да бяха обърнати нагоре. Внушаваше много странно усещане, но върху трупа нямаше нищо, бяха й свалили всичко — дрехи, бельо, обувки… Макар че сега като си спомням, обувките в крайна сметка се появиха. Всъщност благодарение на тях я откриха — бяха на края на пътеката, която водеше към гората.

— Поставени една до друга, сякаш някой се е готвел да спи или да се къпе в реката — изрече Амая.

— Да — кимна мъжът, гледайки я изненадано. — Откъде знаете?

— Заловиха ли нападателя?

— Не, нямаше следи, нямаше заподозрени… Разпитахме приятелите и роднините й, обичайната практика. Същото като с Тереса, същото като при другите. Млади жени, някои от тях почти деца, едва вкусили от живота. А някой им бе отрязал крилете…

— Мислите ли, че има шанс да получа достъп до тези досиета? — попита тя, почти умолявайки го.

— Предполагам, че знаете с какво се занимавам… Когато напуснах полицията, взех копия от всички случаи, по които съм работил.

Подкара към Елисондо, размишлявайки върху данните, които Алварес де Толедо й бе предоставил. В досиетата откри общи белези, подозрителни данни, един и същи тип жертва, почерк, който се усъвършенстваше и рафинираше… Откри зародиша му, смъртоносната му следа, която се бе разпростряла през цялата долина до Бера, а може би и по-нататък. Сега бе сигурна, че убиецът живее в Елисондо, и знаеше, че Тереса е била първата, едно спонтанно престъпление, което при всеки следващ случай го бе карало да се отдалечава все повече и повече от къщи. Тереса, далеч по-красива, отколкото умна, „хитруша“, както би казала баба й Хуанита, лекомислена и убедена в своя чар, момиче, което бе обичало да е център на вниманието. Убиецът не бе издържал на изкусителното й ежедневно присъствие, на предизвикателството да я вижда всеки ден, беше я смятал за мръсна, нечестива, играеща си на жена, когато е можело още да си играе с кукли. Съществуването й му се бе сторило непоносимо и я бе убил, както и другите, но без да я насилва, разголвайки детското й телце, което бе престъпило границата на идеала му за почтеност. После бе започнал да усъвършенства техниката си, срязаните дрехи, разтворените длани, грижливо разделената на две коса… И внезапно — нищо, затишие с години, години, през които може би бе изтърпявал присъда за дребно престъпление или временно се бе преместил другаде. Докато през февруари не се бе върнал по-зрял и студен, с по-изтънчена техника, може би за да отдаде зловеща почит на Тереса и без да забравя бонбона, този символ на детството, трансформиран в домашно приготвена сладка, която според Амая бе най-непогрешимият му подпис.