Невидимият пазител

30

Дъждът, който не беше престанал през целия ден, се засили още повече, докато наближаваха Елисондо. Помръкващата светлина бе хукнала на запад в бързо и подмолно бягство, оставяйки й за пореден път усещането за ограбеност, което се бе превърнало в нещо обичайно в зимните следобеди и не спираше да поражда у нея чувство на отчаяние и провал и през останалите дни. Гъста мъгла се стелеше тежко и мудно по хълмовете, движейки се ниско над земята и засилвайки приликата на новото полицейско управление с кораб в открито море.

Амая качи на компютъра снимките, които бяха направили сутринта в хижата, и през следващия час се отдаде на грижливо изучаване на кадрите. Мястото, което убиецът на Йоана бе избрал, бе само по себе си послание — толкова различно от онези, които изпращаха другите престъпления, че задължително трябваше да значи нещо. Защо бе избрал това място, а не друго? Падуа бе казал, че там обикновено ходели ловци и туристи, но не беше ловен сезон, а туристите щяха да се появят чак напролет, не и преди това. Онзи, който бе завел там Йоана, явно го е знаел и трябва да е бил много сигурен, че няма да бъде прекъснат, докато е осъществявал престъпния си план. Върна се на една снимка, направена точно на мястото, от което започваше следата от пръст и откъдето хижата не се виждаше. Взе телефона и набра номера на лейтенант Падуа.

— Инспектор Саласар, тъкмо щях да ви търся. Придружихме Инес да изтегли пари и по разписката от банкомата се разбра, че мъжът й е източил сметката. По всичко личи, че го е направил, когато е излязла от къщи. Липсва и паспортът, вече уведомихме автогари и летища.

— Добре, но аз звъня за друго.

— Така ли?

— Какво работи Хасон Медина?

— Автомонтьор в един местен сервиз… смяна на масло и гуми, такива неща… Поискахме заповед за претърсване и там…

В управлението цареше тишина. След напрегнатия ден в Памплона бе изпратила Йонан и Ириарте да хапнат нещо, след като пристигнаха в Елисондо.

— Не мисля, че мога да ям каквото и да било — бе казал Йонан.

— Все пак опитай. Ще се изненадаш на какви чудеса са способни сандвич с калмари и една бира.

С горещото кафе в ръката, от което сръбваше по малко, Амая изучаваше снимките от местопрестъплението, убедена, че в тях има още нещо. Зад гърба си долавяше само звука от прелистването на хартия, идващ от бюрото на Сабалса.

— Цял ден ли бяхте тук, господин младши инспектор?

Гърбът му се изпъна изведнъж, сякаш му стана неудобно.

— Сутринта да, следобед излязох за малко.

— Предполагам, че няма нищо ново.

— Нищо особено. Фреди продължава да е в тежко състояние, от съдебната лаборатория няма новини. Макар че звъняха хората с мечките, казаха, че имали някаква среща с вас, на която не сте отишли. Обясних им, че днес няма да можете. Оставиха телефонни номера и адреса си, отседнали са в хотел „Бастан“, на пет километра от тук.

— Знам къде е.

— Вярно, все забравям, че сте тукашна.

Амая си каза, че май никога не се бе чувствала по-малко тукашна.

— По-късно ще им звънна…

Поколеба се за миг дали да попита за Монтес и накрая се реши.

— Сабалса, дали инспектор Монтес е минавал днес оттук?

— В ранния следобед. Понеже тъкмо бе дошла заповедта за брашното от сладкарските цехове, дойде с мен до една фабрика в Бера, а после ходихме до още пет в долината. Когато приключихме, се върнахме тук и изпратихме пробите в лабораторията, съгласно процедурата.

Сабалса изглеждаше леко нервен, докато обясняваше стъпките си, сякаш бе подложен на изпит. Амая си спомни инцидента в болницата и реши, че младши инспектор Сабалса може би е от онези хора, които приемат всяка критика лично.

— Госпожо инспектор?

— Извинете, не ви чух.

— Казах, че се надявам всичко да е наред, че сте съгласна с това, което сме предприели.

— О, да, всичко е наред, сега остава само да чакаме резултати.

Сабалса не отговори. Продължи да проверява данните на бюрото си. Погледна Амая, когато тя отново се наведе над компютъра. Не я харесваше, бе слушал разни неща за нея, за прословутата инспекторка, която бе специализирала във ФБР в Америка. Сега, когато вече я познаваше, я смяташе за арогантна кучка, която явно чака всичко живо да й се кланя. Чувстваше се неудобно, защото в крайна сметка знаеше, че е сгафил със сестра й, но откакто тя бе там, дори Ириарте държеше повече на неща, които в крайна сметка нямаха чак такова значение. А и заяждането с Монтес, този колега от старата школа, който доста му допадаше — предполагаше, че бе заради смелостта му да се опълчи на прехвалената инспекторка. Той самият на моменти се чувстваше потиснат от разследването, което не напредваше, и от задължението да търпи гениалните изблици на инспектор Саласар, която по негово мнение грешеше фатално. Питаше се колко ли време щеше да търпи началникът, преди да повери този случай на някой кадърен инспектор, вместо да насърчава демонстративното й поведение на ченге от американски сериал. Мобилният изжужа в джоба му, известявайки го тихо, че има ново съобщение. Позна номера още преди да го отвори — макар да бе изтрил името преди месеци, човекът продължаваше да му изпраща тези съобщения, а той продължаваше да ги чете. На екрана се показа мъжко тяло, обсипано с капчици пот, което разпозна веднага; заля го вълна от желание, която неволно го накара да прекара език по устните си. Изведнъж осъзна къде се намира, със засрамен жест прикри мобилния с ръце и погледна зад себе си, сякаш очакваше там да има някой. Скри снимката, но не я изтри. Отлично знаеше какво предстои. През следващите дни настроението му щеше да се влошава пропорционално с нарастването на чувството му за вина. Искаше да бъде с Мариса, от осем месеца бяха заедно, обичаше я, тя беше красива, симпатична, прекарваха си добре, но… присъствието на тази снимка щеше да го измъчва цяла седмица, защото не намираше достатъчно смелост, за да я изтрие. Щеше да опита, както и с предишните, но знаеше, че нощем, когато Мариса си отидеше и той останеше сам, щеше отново да погледне снимките, уж преди да ги изтрие, но не само нямаше да ги изтрие, а и щеше да направи свръхусилие, за да не набере номера на Санти, за да не го помоли да дойде при него, за да надвие дивото желание, с което тялото му го искаше. Бяха се запознали във фитнеса преди година — тогава Санти ходеше с момиче, с което излизаха от две години, а той бе сам. Започнаха да тичат заедно, да ходят по заведения, дори го запозна с две момичета, с които бе спал няколко пъти, докато една сутрин миналото лято, след като се бяха върнали от джогинг, Санти бе решил да се изкъпе у тях, понеже апартаментът му бе по-близо до парка. Когато бе излязъл от банята гол и мокър, двамата се бяха погледнали в очите и миг след това се бяха озовали в леглото. Всяка сутрин в продължение на седмица се срещаха у тях и всяка сутрин желанието надвиваше смущението и твърдото решение, че повече няма да го прави. Седмица след това отново тръгна на работа. И започна да излиза сериозно с Мариса. Съобщи на Санти, че вече няма да се виждат, и го помоли да не му звъни повече. И двамата бяха спазили обещанието си, но Санти упражняваше своеобразна пасивна съпротива — не му се обаждаше, но му изпращаше снимки на голото си тяло, които успяваха да го побъркат до такава степен, че почти не можеше да мисли за друго освен за него и за секса с него. Тези снимки се промъкваха в съзнанието му непрекъснато, довеждайки го до неописуемо смущение, особено когато сексът с Мариса се свеждаше до нещо, прилично на котешко мяукане, което успяваше да попари желанието му и отново му припомняше страстните, бурни и необуздани срещи със Санти. Изпитваше гняв и нетърпение като човек, очакващ някаква приливна вълна или ураганен вятър, които да сринат всичко със земята и да прекратят объркването му веднъж завинаги, да му донесат нов живот, да изтрият последните осем месеца. Питайки се докога ще удържи на този натиск, той отново погледна към инспекторката, която работеше на своя компютър, разглеждайки снимките, вече прегледани поне сто пъти, и я намрази още повече. Амая отново се взря в снимките, направени във вътрешността на хижата. Близо до огнището имаше стара сламена метла, подпряна в един ъгъл и закрила частично малка купчина боклук. Избирайки предишен кадър, тя увеличи образа няколко пъти, докато не се увери в онова, което виждаше. Набра домашния номер на Йоана и изчака, докато не чу скръбния глас на Инес.

— Добър вечер, Инес, инспектор Саласар е.

Две или три минути след това изслуша с най-големи подробности какво бе заварила Инес, пристигайки вкъщи — за парите, които липсвали, за документите и прочее. Изчака търпеливо, докато жената говореше, обзета от вълнение, граничещо с триумф, след като бе разбрала, че подозренията й се потвърждават. Когато лавината секна, Амая продължи:

— Знаех всичко това, лейтенант Падуа ми се обади преди половин час… Но може би има нещо, за което бихте могли да ми помогнете. Мъжът ви е автомонтьор, нали?

— Да.

— Винаги ли е бил такъв?

— В Доминиканската република да, но когато дойде тук, отначало не намери работа по специалността си и една година работи във ферма.

— В какво се състоеше работата му?

— Водеше овцете на паша в планината, понякога прекарваше с дни навън.

— Искам да погледнете във фризера, кухненските шкафове, килера, всяко място, което ползвате за складиране на провизии. Погледнете и ми кажете дали липсва нещо.

Телефонът явно беше без кабел, защото Амая продължи да чува запъхтяното дишане на жената и припрените й стъпки.

— Майко мила! Отнесъл е цялата храна, госпожо инспектор!

Амая прекъсна възможно най-любезно жената и се обади на Падуа.

— Няма да се опита да напусне страната, поне не и по обичайния начин. Взел е със себе си провизии за няколко седмици. Без съмнение е в планината, познава горските пътеки като пръстите на ръката си. Ако излезе от страната, то ще го направи през границата с Пиренеите, а понеже районът му е добре познат, може да премине долината и хълмовете, без да го видят. Освен това и друг път е бил в хижата, на мястото имаше овчи изпражнения — макар да беше изметено, те бяха събрани на купчина до огнището. Аз бих потърсила предишния му работодател. Инес ми каза, че фермата е в Арискун, говорете с него, може да бъде от голяма полза за пътеките и заслоните. Хората от горската служба със сигурност познават маршрутите.

Въпреки че Падуа мълчеше, Амая усещаше унижението му. Изведнъж се ядоса. Нямаше да го поздрави, не беше добре свършена работа, но и тя самата ходеше по тънък лед със задъненото си разследване и липсата на заподозрян.

— Лейтенант, като полицай на полицай — това си остава между нас.

Падуа смотолеви набързо някаква благодарност и затвори.