Невидимият пазител

43

Бе заспала до Джеймс, мушвайки се безшумно като крадец в леглото почти към четири сутринта със съзнанието, че трябва да спи, и опасявайки се, че няма да успее да го стори заради тревогата, която не й даваше мира. Въпреки това бе заспала веднага, а сънят й бе дарил онази хладина и спокойствие, от които се нуждаеха тялото и най-вече умът й. Събуди се преди зазоряване, чувствайки се за първи път от много време спокойна и концентрирана. Слезе в хола и се зае да пали огъня в камината с онзи ритуал, който бе изпълнявала всяка сутрин като малка, но от години не се бе връщала към него. Седна срещу огъня, който плахо започна да се разпалва, и… Успя. Рестартира. „Добър съвет, агент Дюпри“, помисли си Амая. И резултатите не закъсняха.

Фермин Монтес се събуди в стаята в хотел „Бастан“, където бе прекарал нощта с Флора. Върху възглавницата имаше бележка: „Ти си страхотен. Ще ти звънна по-късно. Флора“. Той я взе в ръце и я целуна звучно. Усмихна се, протегна се назад, докато докосна тапицираната облегалка, и тананикайки си някаква мелодия, се пъхна под душа, без нито миг да спира да мисли за това, какво чудо бе срещата му с тази жена. За първи път от почти година животът му добиваше смисъл, защото през последните месеци — и сега бе уверен повече от всякога в това — бе живял като ходещ мъртвец, като зомби, мъчещо се да демонстрира илюзорен живот, който в момента не можеше да му изглежда по-фалшив. Флора бе чудото, което го бе възкресило, съживявайки замрялото му сърце като човешки дефибрилатор, който без предупреждение и с един мощен тласък го бе накарал да заработи. Флора дойде категорично и безапелационно, настани се в живота му, без да иска разрешение, и отново му придаде смисъл и посока. От самото начало се изненада от силата й, от твърдия и непокорен характер на тази жена, която бе постигнала всичко със собствени усилия, бе изправила на крака бизнеса си и бе закриляла семейството си. Отново се усмихна при мисълта за нея, за топлото й тяло между чаршафите. Бе се страхувал от този момент почти толкова, колкото го бе жадувал, защото отровата, оставена от жена му, когато го напусна, се бе освобождавала лека-полека през последните месеци, действайки като химическа кастрация, попречила му да прави секс с друга жена. Лицето му потъмня при спомена за разменените думи при раздялата им… Жалките му молби, изречени тогава, почти го караха да се изчервява от срам. Бе я умолявал, изтъквайки като причина десетте години брак, беше се влачил, плакал, молил се да не го напуска и в един последен акт на отчаяние й бе поискал обяснение, конкретен довод, сякаш една причина или аргумент в този момент можеха да оправдаят рухването на един човек. И мръсницата му бе отвърнала с един последен оръдеен изстрел, с един почетен залп право във ватерлинията.

— Защо? Искаш ли да знаеш? Защото ме чука като животно, а когато свърши, отново започва да ме чука.

След което бе излязла, затръшвайки вратата. Видя я отново чак в съда.

Знаеше, че се дължи на смесица от умора, гняв, презрение и отвращение, отчасти предизвикани от него самия при агонията на любовта, но въпреки това думите й се бяха запечатили и отекваха в главата му като неприятен шум в ушите. Докато не срещна Флора. Усмивката се върна на устните му, докато се бръснеше, гледайки се в огледалото на онзи хотел, където тя бе предпочела да останат, за да не предизвикват слухове в градчето. Една дискретна, самоуверена и толкова красива жена, че дъхът му спираше. Беше се хвърлила със страст в обятията му, а той й бе отвърнал подобаващо.

— Като машина — си каза Монтес и отново се погледна в огледалото, мислейки, че отдавна не се бе чувствал толкова добре и че може би когато случаят приключи, може да поиска място в Елисондо.

Амая се загърна и излезе на улицата. Тази сутрин не валеше, но се стелеше влажна мъгла, която покриваше улиците с патина от древна тъга, принуждавайки хората да ходят приведени, сякаш носеха огромен товар на гърба си, и да търсят убежище в топлите кафенета. Рано сутринта се бе обадила в Сан Себастиан, за да разбере как вървят тестовете.

— Вече ги задействах — бе й отговорила Хосуне. — И ако ме беше предупредила, че младши инспектор Ечайде е толкова сладък, щях да се епилирам.

Разменяха си тази шега още от университетските години, но този път долови в гласа на Хосуне и определен интерес. Зачуди се дали да не й каже, че си губи времето, но реши да не го прави. Продължи да се усмихва и след като затвори телефона.

Постара се да се забави възможно най-много, преди да отиде в управлението. Първо реши да се поразходи до църквата „Свети Яков“, но храмът се оказа затворен. Тогава тръгна през парка и детската площадка, пустееща в понеделник сутрин. Загледа се в сюрията охранени котки, които явно живееха под църквата и едва се провираха през отдушниците отвън. Продължи напред покрай стената, сещайки се за не толкова отдавнашното вярване, описано от Барандиаран и гласящо, че ако жена обиколи три пъти някоя църква, се превръща във вещица. Отново се озова пред входа и спря поглед на стройните дървета, които си съперничеха по височина с часовниковата кула. Понечи да тръгне към общината, но силните пориви на вятъра, които започваха да гонят ниските облаци, носеха разубеждаващи капки леден дъжд. Смени посоката и пое нагоре по улица „Сантяго“, към сладкарниците, където няколко жени закусваха с приятелки. На влизане в „Малкора“ усети любопитните погледи, когато се насочи към бара. Поръча кафе с мляко, което й се стори най-вкусното, което бе опитвала от много време насам, и преди да излезе, купи няколко блокчета от традиционния за Елисондо ръчно изработен шоколад с цели лешници, с който тази сладкарница бе прочута.

Опита да се скрие от дъжда, крачейки енергично под балконите. Купи „Диарио де Навара“ и „Диарио де Нотисиас“ и тръгна към колата, която бе оставила на паркинга на старото управление в средната част на улицата. Даде предимство на една руса жена с малка кола. Стори й се, че я бе виждала на снимките, които Ириарте държеше на бюрото си. Пое по улиците точно във времето за доставки и най-накрая, почти по обяд, пристигна в управлението.

Върху бюрото си намери старите снимки и доклада от лабораторията, който вече бе получила по имейла и който доказваше казаното от доктор Такченко преди два дни — че между брашната няма съвпадение. Анализът бе извършен чрез високоефективна течна хроматография. Имаше и нещо ново. Мазното петно по козята кожа, извлечена от кордата, с която бяха удушени момичетата, беше ръжда със следи от въглеводород и винен оцет. Сякаш това й помагаше с нещо.

Ириарте и Сабалса ги нямаше. Един от дежурните полицаи й обясни, че са отишли да разпитат отново последните хора, която бяха видели момичетата живи. От болницата в Навара я информираха, че Фреди бавно се подобрявал и състоянието му вече се смятало за по-малко тежко. Почти в един се обади Падуа.

— Госпожо инспектор, дойдоха някои резултати, свързани със случая на Йоана, които, мисля, ще ви заинтригуват. Ръката е била отрязана с електрически нож или трион, като заради посоката на разреза клонят по-скоро към първото. Предполага се, че уредът е бил с батерии, защото там няма електричество. Неравността, която се наблюдава в горната част на раната, е от ухапване… Вероятно си спомняте, че при аутопсията се взе отливка.

— Да.

— Оказа се, че със сигурност са човешки зъби.

— По дяволите! — възкликна тя.

— Знам какво ще ми кажете, но вече направихме сравнение със зъбите на бащата. Не съвпадат.

— По дяволите — отново промълви Амая.

— Да, и аз така мисля — отвърна той. — Погребението на Йоана е утре, майка й ме помоли да ви предам.

— Благодаря — каза тя, мислейки за друго. — Лейтенант Падуа, един информатор ми съобщи, че е забелязал нещо подозрително на десния бряг на реката, в района на Ари Саар. Изглежда, че оттатък буковата гора има няколко пещери, на около четиристотин метра нагоре по хълма. Може и нищо да не излезе, но…

— Ще съобщя на горската служба.

— Да, направете го, благодаря.

— Аз ви благодаря, госпожо инспектор. — Той се поколеба и сниши леко глас, за да не чуят онова, което щеше да каже. — Благодаря за всичко, длъжник съм ви, доказахте ми, че сте добър следовател. Както и добър човек. Ако някога имате нужда от нещо…

— Не сте ми никакъв длъжник, от една и съща страна на барикадата сме. Но ще го имам предвид.

След което затвори и остана на място, сякаш най-малкото движение можеше да попречи на потока на мислите й. Потърси в интернет един специализиран форум и изпрати въпрос до администратора. Наля си кафе с мляко и бавно го изпи на малки глътки, докато гледаше през прозореца. После се обади на Джеймс.

— Имаш ли желание да хапнеш със своята съпруга?

— Разбира се, вкъщи ли ще дойдеш?

— Мислех да обядваме навън.

— Добре, и предполагам, че вече си избрала къде.

— Колко добре ме познаваш! В два часа в „Ел Кортарисар“, едно от любимите места на леля. Много е близо до къщи, на входа на Елисондо от Ирурита, вече направих резервация. Ако стигнете първи, поръчайте вино.

Излезе от управлението, но видя, че оставаха още почти четирийсет и пет минути до обяда. Пое с колата по пътя за Алдуидес и кара до гробището. На входа бе паркирана друга кола, но не видя никой вътре. Тръгна бавно между гробовете, като обувките й се мокреха от твърде високата трева, която растеше наоколо. Накрая откри гроба, който търсеше — беше отбелязан с малък железен кръст. С тъга забеляза, че едно от раменете му е счупено. Надписът по средата гласеше: „Фамилия Алдубе Саласар“. Беше на седем, когато баба й Хуанита почина, и не помнеше лицето й, но помнеше аромата на къщата й, сладък и леко пикантен, като индийско орехче. Мириса на нафталин от шкафа за бельо, мириса на прясно изгладени дрехи. Помнеше бялата й коса, подредена в кок, прибран с фуркети — сребърни игли, украсени с цветя и мънички перли, единственото бижу заедно с тънката халка на пръста й, което някога бе виждала да носи. Помнеше ритмичното подрусване, което предаваше и на краката й, когато я вземаше в скута си, като галоп на конче, и песните, които пееше на баски с меден глас, толкова тъжни, че понякога я караха да плаче.

— Бабо — прошепна тя и на лицето й се изписа усмивка.

Тръгна към горната част на гробището, очертавайки мислено въображаемите линии от кръстопътя, образуван от подземните пътища на отвъдния свят, за който й говореше Йонан. Дочу дрезгав шепот, но въпреки че се огледа, не видя никого. Дъждът, барабанящ по чадъра й, заглуши звука напълно, но когато се обърна, й се стори, че отново го чува. Затвори чадъра и се заслуша. Въпреки че бе приглушен от шума на падащия по гробовете дъжд, този път го долови кристално ясно. Отвори чадъра и пое към мястото, откъдето се чуваше.

Тогава видя чадъра. Беше червен, с винено-оранжеви цветя по краищата. Яркостта му изглеждаше необичайна за това място, където дори изкуствените пластмасови цветя изглеждаха избелели от дъжда. Но още по-необичайно бе, че го държеше мъж. Носеше го на една страна, опрян на рамо, закривайки почти цялата горна част на тялото си. Стоеше неподвижно и макар позицията на чадъра да насочваше почти целия звук от гласа му в противоположната посока, успя да долови непрестанния му плач и неразбираемия му шепот.

Върна се до кръстопътя и заобиколи по горната алея, откъдето се откри по-добра видимост към гробницата на семейство Елисасу. Венците и букетите, донесени за погребението, бяха струпани върху мрамора като своеобразна погребална клада. Цветята се бяха превърнали в размекната подгизнала каша, а букетите, увити в целофан, бяха побелели и обсипани с капчици от кондензацията на гниещите в тях цветя. Доближи се и успя да познае черно-белите маратонки на брата на Аиноа, който, хлипайки неудържимо като малко дете, не спираше да гледа гроба на сестра си и да повтаря едни и същи думи.

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам.

Отстъпи няколко крачки, решена да си тръгне незабелязано, но момчето, изглежда, усети нейното присъствие и се обърна. Амая едва успя да се прикрие с чадъра. В продължение на няколко минути се преструва, че се моли пред близкия гроб, докато не спря да усеща проницателния поглед на момчето. Върна се по пътя, откъдето бе дошла, и се отправи към портата, криейки се под чадъра, за да не я познаят.

Когато пристигна в ресторанта, леля й и Джеймс вече бяха поръчали бутилка червено вино и бъбреха оживено. Винаги бе харесвала „Ел Кортарисар“ заради уютната обстановка, тъмните греди по тавана и вечно запалената камина, в комбинация с познатия й аромат на печена царевица, който събуди апетита й веднага щом прекрачи вратата. Макар че бе съгласна с панираната риба и бифтека, отказа да пие вино и поръча кана вода.

— Наистина ли няма да опиташ виното? — учуди се Джеймс.

— Подозирам, че ще имам натоварен следобед, и не искам да ми се приспи от него.

— Това значи ли, че постигаш напредък?

— Още не знам, но мисля, че поне ще получа някои отговори.

„Отговорите невинаги решават загадката. Стъпка по стъпка“, помисли тя.

Хапнаха с апетит, поговориха за подобрението на Фреди, което бе зарадвало всички, и се забавляваха с историите на Джеймс за първите му години в артистичния свят. Когато донесоха кафето, телефонът на Амая започна да звъни. Тя стана и излезе от салона, преди да вдигне.

— Слушам те, Йонан.

— Брашното от къщата на Рос и това, с което е направено чанчигорито, съвпадат на сто процента, а брашното С11 и това на сладката съвпадат на трийсет и пет процента.

— Благодари от мое име на Хосуне, потърси факс и чакай да ти се обадя.

Тя затвори и отново влезе, за да си вземе довиждане въпреки протестите на Джеймс и недокоснатото кафе, след което излезе и набра нов номер.

— Инспектор Ириарте.

— Добър ден, тъкмо щях да ви звъня.

— Нещо ново?

— Може би. Една от приятелките на Аиноа си спомни, че докато момичето чакало на автобусната спирка, тя минала по отсрещния тротоар, за да настигне сестра си, която я чакала малко по-напред. Твърди, че някаква кола спряла на спирката, и й се сторило, че шофьорът говорел на Аиноа отвътре, но после продължил по пътя си, без момичето да се качи в колата. Казва, че не си го била спомнила преди, защото й се сторило маловажно, дори не е сигурна дали шофьорът е бил мъж или жена, но твърди, че разбира се, момичето не се качило в колата.

— Може би е някой, който е спрял, за да я пита нещо, или някой, който е предложил да я закара.

— Може да е бил и убиецът. Може би й е предложил да я закара, а тя е отклонила поканата, защото още е хранела надежда, че ще дойде автобусът, но когато минутите са започнали да минават и е видяла, че не идва, сигурно се е разтревожила и убиецът е трябвало само да изчака търпеливо, докато се притесни достатъчно, за да склони да се качи в колата. Може би когато й е предложил за втори път, идеята не й се е сторила толкова лоша, може би дори я е приела като спасение…

— Запомнила ли е колата?

— Каза, че била светла на цвят — бежова, сива или бяла, с две врати, тип малък ван за доставки и че върху нея имало надпис. Показах й снимки на осемте най-често срещани модела, но не го разпозна. Може да потърсим собственици на товарни коли с подобно описание в долината, но отсега ви казвам, че са доста — почти във всички магазини, складове и ферми имат поне по един, и по правило са бели. Това е типичното превозно средство за работа, така че в повечето случаи ще бъдат на името на мъже между двайсет и пет и четирийсет и пет години.

Тя помисли.

— При всички случаи ще проверим, и без това нямаме кой знае какво. Първо ще видим дали някой роднина или приятел на жертвите няма подобен, или дали някой си спомня кой има такъв, като ще започнем от семейството на Аиноа Елисасу. Тази сутрин брат й беше на гробищата, молейки за прошка пред гроба на сестра си.

— Може да се чувства виновен за това, че не е предупредил навреме родителите. Държат го отговорен, бях у тях след погребението и гледката беше покъртителна… Ако продължат да го притискат така, няма да се учудя, ако се наложи да погребат и другото си дете.

— Понякога тези жестове значат повече от това, което се вижда на пръв поглед. Може да са просто безсърдечни, а може и да подозират нещо и отрицанието им да е техният начин да го посочат. В управлението ли сте?

— Тъкмо тръгвах натам.

— Тази сутрин видях жена ви, познах я от снимките…

— Така ли?

— Мислите ли, че може да я убедите да ни заеме колата си този следобед?

— Колата на жена ми?

— Да, после ще ви обясня.

— Ако й оставя моята, не мисля, че ще има проблем.

— Добре. Докарайте я, но не я паркирайте в управлението.

— Разбрах — съгласи се той.

Амая се качи в заседателната зала и зачака Ириарте, докато преглеждаше показанията на приятелите на Карла и Ан и превозните средства на роднините.

— Виждам, че сте започнали без мен — каза й той.

— Да, опасявам се, че имам друг план за този следобед.

Той я погледна изненадано, но не каза нищо, седна и се залови за работа. Амая взе телефона и набра Йонан.

— Намери ли факс?

— До мен е.

— Добре, изпрати ми резултатите в управлението в Елисондо.

— Но…

— Прави каквото ти казвам и се връщай, след като приключиш.

Пет минути по-късно младши инспектор Сабалса надникна през вратата на залата.

— Току-що дойде факс от съдебна медицина в Сан Себастиан.

Амая остана на място и остави Ириарте да го прочете първи. Когато свърши, той я погледна много сериозно.

— Вие ли сте поискали тези анализи?

— Да, аз. Докторите, които направиха тестовете в Уеска, направиха и втори анализ на пробите и откриха нещо, което приличаше на частично съвпадение. Предположиха, че може би брашното е сменено и затова се появява смесено в много малки количества. Снощи младши инспектор Ечайде взе проба от брашното, което се е ползвало в пекарна „Саласар“ допреди месец, а аз го изпратих в Сан Себастиан, възползвайки се от услуга, която ми дължеше една колежка от полицията. И това са резултатите. Двайсетте служители на „Мантекадас Саласар“ имат достъп до брашното и по традиция вземат колкото им е необходимо за вкъщи. След което може да са го раздали на близки и приятели. Това е нещо, което предстои да разследваме.

Сабалса излезе от залата и се насочи към кабинета си. Ириарте бе необичайно мълчалив, докато прелистваше за пореден път доклада с анализа. Амая затвори вратата.

— Госпожо инспектор, давате ли си сметка за ролята, която може да изиграе това в случая? Това е най-сигурната следа, която сме имали досега.

Тя кимна решително.

— И е свързана с вашето семейство.

— Знам какво имате предвид. Като превенция на нещо подобно, началникът ви сложи начело на това разследване заедно с мен и точно затова ви се обадих — каза тя, доближавайки се до прозореца и поглеждайки навън. — Сега искам да дойдете тук и да погледнете това.

Той застана до нея. Тя си погледна часовника.

— Едва петнайсет минути, откакто е пристигнал факсът, и вече е тук — каза тя, сочейки една кола, която тъкмо паркираше под прозореца.

От колата слезе инспектор Монтес, който вдигна поглед към мястото, където се намираха, преди да тръгне към входа. Инстинктивно се отдръпнаха назад.

— Не може да ни види, стъклата са огледални — каза Ириарте.

Амая надникна през вратата на залата тъкмо навреме, за да види как Фермин Монтес влиза в кабинета на Сабалса, за да излезе няколко минути по-късно, носейки някакъв плик, навит като фуния.

Видяха през прозореца как се качва в колата си, хвърляйки внимателен поглед наоколо, и излиза от паркинга.

— Очевидно е, че отношението на инспектор Монтес към ръководителя на операцията, в случая вие, е доста незадоволително. Той не би трябвало да изнася доклада от управлението без разрешение, нито Сабалса да е този, който да му разрешава, но от друга страна, той е част от екипа на разследването и не е необичайно, че иска да е информиран.

— А не смятате ли, че би трябвало да присъства на оперативките, при положение че са точно за това? — попита Амая, на която й бе втръснало от мъжката солидарност.

Колегите й винаги се опитваха да оправдават постъпки, които биха критикували у жена.

— Мислех, че е болен, поне Сабалса така ми каза.

— Да, днес ще видите с очите си колко тежка е болестта, от която страда инспектор Монтес — каза тя, видимо ядосана. — Успяхте ли да убедите съпругата си да ни заеме колата?

— Паркирана е отзад — отвърна той огорчено. — Точно както ми наредихте — добави, сякаш за да подчертае, че не й е враг.

Амая малко се засрами, че е била толкова сурова с някой, който й бе оказвал пълно съдействие от самото начало. Смекчи тона и взе чантата си, окачена на облегалката на стола.

— Да тръгваме.

Колата на жената на Ириарте бе стар виненочервен нисан микра с четири врати и детски столчета отзад. Инспекторът й подаде ключовете и тя се забави няколко секунди, докато нагласяше седалката и огледалата. Когато излязоха от паркинга, от колата на Монтес нямаше и следа. Но тя нямаше нужда от такава. Знаеше отлично накъде е тръгнал. Подкара спокойно колата, за да му даде време да пристигне, и когато инспектор Ириарте вече започваше да губи търпение, излезе от Елисондо и пое в посока Памплона. Пет километра след това спря колата на паркинга на хотел „Бастан“. Ириарте се канеше да попита нещо, когато разпозна колата на Монтес, паркирана близо до входа на ресторанта. Амая паркира отсреща и зачака мълчаливо, докато не видя да пристига мерцедесът на Флора, която се огледа няколко пъти, преди да влезе в заведението.

— Затова ви е била колата, сега разбирам — каза Ириарте.

Амая кимна и двамата слязоха от колата. Вече бе съвсем тъмно и въпреки че заради ранния час на паркинга нямаше чак толкова много коли, колкото предния ден, успяха да се доближат достатъчно, за да виждат добре залата през витрината. Монтес беше седнал по-близо до прозореца и не виждаха лицето му. Флора се настани срещу него и го целуна по устните. Той й подаде сгънатия плик и тя го отвори.

Промяната в изражението на лицето й бе видима дори от разстояние. Опита се да се усмихне, но на лицето й се появи гримаса, която само бегло приличаше на усмивка. Каза нещо и се изправи. Монтес понечи да я последва, но тя сложи ръка на гърдите му и го накара да седне обратно. Наведе се да го целуне отново и бързо излезе от ресторанта.

Флора слезе по трите стъпала, които я деляха от паркинга, с плика в една ръка и с ключовете от колата в другата. Приближи се до мерцедеса и го отключи с дистанционното.

Амая се появи пред нея, излизайки зад колата.

— Знаеш ли, че е престъпление да изнасяш доказателства, свързани с криминално разследване?

Сестра й замръзна на място и вдигна ръка към гърдите си с променено лице.

— Как ме уплаши!

— Няма ли да ми отговориш, Флора?

— Какво? Това ли? — каза тя, вдигайки плика. — Преди малко го намерих на пода, дори не съм го гледала, не знам какво е. Щях да го предам в общинската полиция. Щом казваш, че са доказателства, вероятно са изпаднали от инспектор Монтес. Той със сигурност ще потвърди.

— Флора, ти го отвори и го прочете, отпечатъците ти са на всяка страница и току-що видях как Монтес ти го предава.

Флора се усмихна снизходително и отвори вратата на колата.

— Къде отиваш, Флора? — каза инспекторката, бутайки вратата на колата. — Вече знаеш, че има съвпадение, трябва да говорим. Искам да дойдеш с мен.

— Какво доживях да чуя! — изписка Флора. — Толкова ли си отчаяна, че да арестуваш цялото си семейство? Фреди, Рос, сега мен… И мен ли ще затвориш като мама?

Няколко души, които влизаха в кафенето, се обърнаха да ги погледнат. Амая усети как гневът й към Монтес расте — Фреди и Рос, нима този наивник бе разказал всяка стъпка от разследването на сестра й?

— Не те арестувам, но знаеш от Монтес, че брашното е излязло от пекарната.

— Всеки работник е могъл да го изнесе.

— Тук си права, затова ми трябва помощта ти. Затова, а и за да ми обясниш защо не ми каза, че си подменила брашното.

— Стана преди месеци, не мислех, че е важно, даже почти бях забравила.

— Не е преди месеци, брашното, което е у Рос, е от един месец. И съвпада.

Флора прокара нервно ръка през лицето си, но веднага след това се овладя.

— Този разговор свърши. Или ме арестуваш, или спирам да говоря с теб.

— Не, Флора, разговорът ще свърши, когато аз кажа. Не ме принуждавай да те призова в управлението, защото ще го направя.

— Толкова си отвратителна! — нападна я голямата й сестра.

Не бе подготвена за това.

— Аз ли съм отвратителна… Не, Флора, просто си върша работата, но за сметка на това ти си много лош човек. Съществуваш с единствената цел да причиняваш зло, да пръскаш отрова, да сипеш укори и обвинения по всички, които са около теб. На мен ми е все едно, защото съм свикнала да се разправям с отрепки, но има други, които нараняваш съвсем съзнателно с желанието да ги унищожиш, подкопаваш доверието им като на Рос или разбиваш сърцето им като на бедния Виктор, който вчера те видя с Монтес.

Циничната усмивка, която бе стояла на лицето й, докато Амая говореше, се смени с изненада при последните й думи. Амая разбра, че е уцелила в целта.

— Вчера ви видя — повтори тя.

— Трябва да говоря с него.

Флора отново отвори вратата на колата, решена да си тръгне.

— Няма нужда, Флора. Всичко му се изясни, когато ви видя да се целувате.

— Затова не отговаря на обажданията ми — каза тя на себе си.

— Как искаш да реагира, щом един ден тръбиш, че ти е съпруг, а на следващия те вижда да се целуваш с друг мъж.

— Не ставай глупава — окопити се Флора, — Монтес не означава нищо.

— Какво искаш да кажеш?

— Виктор е мъжът, за когото съм омъжена. Той е и ще бъде единственият мъж за мен.

Амая поклати невярващо глава.

— Флора, аз бях тук с него, видях те да го целуваш.

Сестра й се усмихна самодоволно.

— Ти нищо не разбираш…

Изведнъж на Амая й стана ясно. Стана й твърде ясно.

— Само си го използвала, използвала си информацията, която ти е давал, както сега — каза Амая, гледайки към плика.

— Едно необходимо зло — отвърна сестра й.

Зад гърба й се чу дрезгав вопъл.

Инспектор Монтес, с ужасено и пребледняло лице, стоеше замръзнал на два метра от тях. Целият трепереше, по лицето му се стичаха сълзи. Изглеждаше напълно съсипан и Амая разбра, че е чул, ако не всичко, то поне последните думи на Флора. Сестра й се обърна към него и направи кисела гримаса, сякаш току-що си бе счупила тока или бе одраскала мерцедеса.

— Фермин! — извика Амая, притеснена от начина, по който бе рухнал Монтес.

Но той не я чу, а се обърна, за да потърси очите на Флора. Амая видя, че е извадил пистолета си и го стиска в полусвяст. Амая започна да вика, когато той вдигна ръка, премести я много бавно, без да откъсва поглед от Флора, прицели се в гърдите й за няколко секунди, после обърна оръжието, опря го в главата си и се прицели в слепоочието си. Очите му бяха празни като на мъртвец.

— Фермин, не! — изкрещя Амая с всичка сила.

Ириарте го сграбчи под мишниците, дръпна го метър назад и изби оръжието, което изхвърча на земята. Амая изтича към тях, помагайки на Ириарте да обезвреди своя колега. Монтес не оказа съпротива, рухна на земята като смъртно ранено от гръм дърво и остана там, сред локвите, с опряно в земята лице, ридаейки като дете. Амая бе коленичила до него. Когато събра сили да вдигне очи, видя погледа на Ириарте, който крещеше без думи, че би предпочел да направи всичко друго, но не и това. Видя още, че мерцедеса на Флора вече го няма.

— Дявол да я вземе — каза тя, изправяйки се на крака. — Останете с него, моля ви. Не го оставяйте сам — помоли го инспекторката.

Ириарте кимна и сложи ръка на главата на Фермин.

— Тръгвайте. Бъдете спокойна, аз ще се погрижа за него — отвърна той.

Амая се наведе, за да вземе оръжието на Монтес, и го сложи на кръста си. Подкара като луда към Елисондо, гумите на малката микра свиреха на завоите. Мина през „Муниартеа“ и продължи по улица „Браулио Ириарте“, до самия вход на пекарната. Точно преди да слезе, телефонът й звънна. Беше Сабалса.

— Инспектор Саласар, имам новини. Братът на Аиноа Елисасу е работил миналото лято в разсадника „Виверос Селайета“, дори още ходи там през почивните дни. Проверих в регистъра на превозните средства и се оказа, че имат три бели буса рено канго. Обадих им се и ми казаха, че понеже момчето имало шофьорска книжка от миналата година, често се случвало да ги кара. И сега се дръжте здраво — през последните седмици са работили в градината на тяхната къща, а момичето, с което говорих по телефона, каза, че понякога услужвали с колите на доверените си клиенти. Бащата на Аиноа скоро бил купил трийсет дръвчета, които сам закарал до къщи с един от бусовете, заедно с други материали. Не успя да си спомни с точност, но е сигурна, че е вземал колата поне няколко пъти.

Тя изслуша разказа на Сабалса, докато мозъкът й я пренасяше далеч във времето. Бели бусове. Изведнъж си спомни нещо, което се бе въртяло в главата й.

— Сабалса, трябва да затварям, ще ви се обадя след минута.

Чу разочарованата му въздишка. Набра номера на Рос.

— Здравей, Амая.

— Рос, нали имахте един бял бус в пекарната, какво стана с него?

— Уф, беше доста отдавна… предполагам, че когато купихме новия, Флора го е върнала на доставчика.

Амая затвори и набра номера на управлението.

— Сабалса, проверете в регистъра всички превозни средства на името на Флора Саласар Итурсаета.

Зачака. Докато слушаше как Сабалса трака на компютъра, огледа малкото прозорче на пекарната, което винаги стоеше отворено на нивото на тавана. Вътре не се виждаше светлина, макар че кабинетът на Флора бе отзад и дори да имаше запалени лампи, нямаше как да ги види.

— Госпожо инспектор — гласът на Сабалса издаваше неудобство, — на името на Флора Саласар Итурсаета се водят три автомобила. Един сребрист мерцедес от миналата година, един червен ситроен берлинго от 2009-а и едно бяло рено тера от 1996-а… Какво да направя, шефке?

— Обадете се на инспектор Ириарте и на младши инспектор Ечайде. Трябва ми заповед за обиск на бялото рено, на дома на Флора и на пекарна „Саласар“ — каза тя, прокарвайки ръце през лицето си със същия жест, който по-рано бе използвала Флора и който тя тълкуваше като огромен срам. — И после елате всички при мен в пекарната. Аз вече съм тук.

Когато Сабалса затвори, тя прошепна: „вкъщи“.

Слезе от колата, приближи до вратата и се ослуша. Нищо. Извади ключа, който носеше на врата си, и преди да отвори вратата, инстинктивно потърси пистолета. Когато го докосна, си даде сметка, че носи пистолета на Монтес.

— Мамка му…

Спомни си смешното обещание, което бе дала на Джеймс, да не носи своето оръжие. Направи невинна физиономия при мисълта, че в крайна сметка не изневеряваше на думата си. Отвори вратата и запали лампите. Огледа помещението, което изглеждаше идеално чисто и подредено, и влезе вътре, пренебрегвайки призраците, които я викаха от тъмните ъгли. Мина покрай старите нощви и тезгяха за месене и се насочи към кабинета на Флора. Тя не беше там. Въпреки това цялата стая изглеждаше подредена и безупречна като самата нея. Амая успя да долови гневната диря, която бе оставила след себе си. Огледа се наоколо, търсейки нещо, което не беше в съзвучие с общия ред, и го откри в масивния дървен шкаф, чийто вратички бяха останали леко открехнати. Отвори ги и с почуда установи, че в него имаше скрита оръжейна каса. Две пушки за едър дивеч лежаха по местата си, но едно празно гнездо издаваше отсъствието на друго оръжие; в долната част на същия шкаф половин дузина разпилени кутии с муниции подсказваха, че липсват патрони.

Колко типично за характера на Флора, никога не би оставила някой да свърши нещо вместо нея, дори това. Огледа се наоколо, опитвайки се да извлече от въздуха информацията, която й липсваше. Къде би отишла Флора, за да довърши своята работа? Разбира се, не и у тях, по-скоро би избрала фабриката или някое друго място, което е свързано с другата страна на живота й. Може би реката. Тръгна към вратата и минавайки покрай бюрото, видя отгоре черновата на новата книга на сестра си. Ярката цветна снимка, очевидно дело на професионален фотограф в студио, показваше поднос, украсен с червени плодове, върху който лежаха дузина сладки, проблясващи от кристалчета захар. Заглавието с печатни букви гласеше: „Чанчигори (по рецептата на Хосефа Ла Толоса)“.

Амая извади телефона и набра един номер.

Когато леля й вдигна, прекъсна поздрава й с въпрос:

— Лельо, сещаш ли се за жена, на име Хосефа Толоса?

— Да, макар че вече не е жива. Хосефа Урибе, по-известна като Ла Толоса, беше покойната свекърва на сестра ти, майката на Виктор. Характер и половина… Истината е, че клетият Виктор живееше доста потиснат още от нея, а после за капак се ожени за друга бойна жена като сестра ти. Попадна от трън, та на глог. Бедното момче. Презимето на Виктор е Урибе, въпросът е, че тяхното семейство винаги са ги наричали Толоса, защото дядото беше от този град. Не че бяхме много близки, но моята приятелка Ана Мария беше приятелка с нея, ако искаш, мога да я разпитам за подробности.

— Не, лельо, остави, няма нужда — каза тя, хуквайки навън и отваряйки електронната си поща от телефона, в търсене на отговор на въпроса, който бе задала в специализирания форум.

Отговорът бе пристигнал: вътрешността на ламаринените резервоари на старите мотоциклети се почистваше с бикарбонат или оцет, от които всички частици ръжда излизаха навън. Частици ръжда, върху които можеха да се открият следи от въглеводород и оцет и които на свой ред бяха проникнали във фината козя кожа. Фината кожа от облеклото на мотоциклетист. Още можеше да усети мекотата и аромата на ръкавиците и якето на Виктор, когато го прегърна под дъжда.

Помнеше, че бе ходила два пъти като малка в семейната ферма на Виктор, когато с Флора тъкмо се бяха оженили. По онова време развъждаха добитък, а Хосефина Урибе бе още жива и дирижираше всяка дейност в къщата. Помнеше възрастна жена, която й бе поднесла следобедна закуска, и фасада, обсипана с жълти саксии с пъстри мушката. Нищо повече. Още тогава отношенията на Флора със свекърва й бяха студени и дистанцирани.

Подкара бързо малката микра към гробището и щом го подмина, започна да брои фермите, защото помнеше, че търсената от нея бе третата вляво; макар да не се виждаше от пътя, едно колче указваше посоката. Намали скоростта, за да не пропусне знака, и тогава видя мерцедеса на Флора, спрял от едната страна на шосето до някакъв път. Пътят навлизаше в малка горичка, която в тъмното й се стори непроходима. Остави микрата зад мерцедеса, увери се, че вътре няма никого, и за пореден път прокле брилянтната си идея да смени колата, оставяйки цялото си оборудване в своята. Затършува в багажника и се зарадва, че жената на Ириарте бе проявила достатъчно предвидливост, за да носи малко фенерче, макар и с почти изтощени батерии.

Преди да влезе в гората, набра номера на Йонан и леко стресната, установи, че няма покритие. Опита с телефона в управлението и с този на Ириарте — нищо. Гората бе от борове с ниски клони, а земята бе покрита с дебел слой иглички, така че се налагаше да върви бавно и предпазливо, въпреки че очертанията на пътя си личаха ясно между дърветата. Амая предположи, че местните използваха тази пътека отдавна и че сестра й я знаеше от времето, когато като младоженка бе живяла във фермата на своя свекър. Фактът, че бе решила да стигне до къщата през гората, а не по главния път, донякъде издаваше плановете на Флора — тираничната и властна Флора бе навързала събитията преди самата нея, разполагайки с информацията, с която редовно се снабдяваше от наивния Фермин, омагьосан от хипнотичното й непрестанно оплакване. Амая се замисли за безочливия начин, по който сестра й се бе държала по време на неделния обяд, за обидните коментари по адрес на момичетата, за представите й за почтеност и за подноса с чанчигори върху масата, за опита й да отклони вниманието й от истинския виновник, от този мъж, когото никога не бе обичала, но когото смяташе за своя отговорност като това, да се грижи за майка им, да ръководи семейния бизнес или да изхвърля боклука вечер.

Флора управляваше света си с дисциплина, ред и железен контрол. Бе една от онези по неволя калени жени в долината, една от онези домакини, останали да се грижат за къщата и за земята, докато мъжете заминаваха далеч, в търсене на нова възможност. Една от онези жени на Елисондо, които бяха погребвали собствените си деца след епидемии и бяха излизали да работят на полето със сълзи на очи, една от онези жени, които познаваха тъмната и нечиста страна на съществуването, но се задоволяваха само да измият лицето й, да я срешат и да я изпратят на неделна служба с излъскани до блясък обувки.

Внезапно Амая почувства, че смътно разбира начина, по който сестра й бе живяла живота си, и заедно с това изпита непреодолимо отвращение към открито демонстрираната й безсърдечност. Замисли се за Фермин Монтес, рухнал на земята на онзи паркинг, и за нея самата, отбраняваща се непохватно срещу добре обмислените атаки на собствената си сестра.

Замисли се за Виктор. За скъпия й Виктор, разплакан като дете, докато гледаше как тя целува друг през стъклата. За Виктор, който реставрираше стари мотори, за да възроди изгубеното минало, за Виктор, който живееше в къщата на майка си, госпожа Хосефа, наречена Ла Толоса, майсторка на чанчигори. За Виктор, който бе попаднал от властната си майка на тираничната си съпруга. За пристрастения към алкохола Виктор, който бе имал достатъчно воля, за да остане трезвен цели две години. За Виктор, мъжът между двайсет и пет и четирийсет и пет години, разгневен на аматьора, имитиращ неговия почерк. За Виктор, вманиачен по идеала за чистота и нравственост, който Флора му бе внушила, за мъжа, установил пълен контрол над своите страсти, за убиеца, направил решителна крачка и привел в изпълнение грандиозен план, за да обуздае страстите, желанията, дръзките погледи на момичетата и мръсните помисли, които те будеха у него със своето безсрамие и непрестанното си излагане на показ. Може би известно време бе опитвал да замъгли фантазиите си с алкохол, но бе дошъл момент, когато желанието се бе оказало така неудържимо, че след едната чаша бе наливал втора, после трета, за да заглуши вътрешните гласове, които са го умолявали да освободи желанията си. Своите вечно потискани желания.

Но алкохолът бе успял единствено да го отдалечи от Флора — едновременно се бе родил и бе умрял, защото наред с избавлението от тираничното присъствие, което го бе потискало, задължавайки го да потъпква своите импулси, бе прекъсната и пъпната му връв с единствената връзка с жена, която смяташе за чиста, и с единствения човек, който можеше да го възпре. Бе сигурна, че Флора е забелязала нещо, тя, деспотичната кралица, на която не убягва нищо… Невъзможно бе да не е осъзнала, че дълбоко в душата си Виктор крие демон, който се е борел да го подчини и който често е успявал. Знаела го е, разбира се. Несъмнено го е знаела, когато онази сутрин й бе занесла сладката, открита върху трупа на Ан. Начинът, по който я взе в ръце, душейки я и дори опитвайки я, показваше убеждението й, че това е най-ясният и безпогрешен подпис на човека, отдал почит на традицията, на реда и на нея самата.

Амая се запита колко ли време й бе отнело да смени брашното, след като тя бе излязла през вратата, в кой момент бе започнала да крои плана за прелъстяването на Монтес и кога се бе уверила напълно в подозренията си. Наистина ли бе чакала потвърждение от лабораторията, или вече знаеше, когато опита чанчигорито, когато откриха Ан мъртва, когато седеше на масата на леля им и оправдаваше престъпленията? Или това бе само театър, за да провери реакцията на Виктор?

Склонът се изкачваше в противоположна на шосето посока, плътният мирис на смола изпълни ноздрите и раздразни очите й, а оскъдната светлина на фенерчето полека гаснеше, докато накрая не я остави в абсолютно непрогледна тъмнина. Остана неподвижно няколко секунди, докато очите й свикнаха с липсата на светлина, след което съзря някакво блещукане между дърветата. Тогава, сред пълната тъмнина, видя характерните танцуващи отблясъци на фенера, който Флора носеше и местеше от дърво на дърво, предизвиквайки сред гъсталака ефект на фотографска светкавица. Тръгна към мястото, откъдето идваше светлината, с протегнати напред ръце и помагайки си с екрана на мобилния, който едва осветяваше краката й и гаснеше на всеки петнайсет секунди. Пристъпвайки внимателно, опита да върви по-бързо, за да не изгуби светлинната диря на Флора. Чу шум зад гърба си и когато се обърна, удари лицето си в един нащърбен клон, който я зашемети и сряза дълбоко челото й. Рукна кръв, усещаше как две вадички се стичат по бузите й като гъсти сълзи, а телефонът тупва някъде в краката й. Опипа раната с пръсти и установи, че макар и дълбока, не беше много голяма. Издърпа шала, който носеше на врата си, и го стегна здраво около главата си, затискайки порязаното и успявайки да спре кръвта.

Объркана и дезориентирана, Амая се обърна бавно, опитвайки се да открие блестящата мъгла, която бе мярнала между дърветата, но не видя нищо. Разтърка очи, напипвайки лепкавата кръв, която започваше да се съсирва, и помисли какъв ли вид имаше лицето й, докато в същото време я обземаше усещане, близко до паника, и нарастващата параноя я принуждаваше да се ослушва и да сдържа дъха си, убедена, че до нея има още някой. Извика стреснато, чувайки силното изсвирване, но веднага осъзна, че той няма да й стори зло, че по някакъв начин бе там, за да й помогне, и че ако имаше вероятност да излезе от тази гора, преди да й изтече кръвта, то бе именно с него. Второ изсвирване отекна вдясно от нея. Изправи се, притискайки главата си, и тръгна към мястото, откъдето идваше звукът. Ново кратко изсвирване прозвуча отпред и внезапно, сякаш някой бе дръпнал завеса, Амая се озова на края на гората, пред поляната, простираща се зад фермата на семейство Урибе.

Прясно окосената трева улесни тичането й през полето, макар да не помнеше ливадата зад къщата да е била толкова широка. Къщата бе осветена от няколко лампи, разположени покрай добре поддържаната морава, украсена със стари земеделски сечива, подредени като художествени произведения навсякъде из фермата. Под меката им светлина успя да различи въоръжения силует на сестра си, която се задаваше с решителна крачка откъм задната част и завиваше към главния вход. Понечи да я извика, но се сдържа, осъзнавайки, че така ще предупреди и Виктор и че все още е далеч в полето. Затича се с всички сили, за да се добере до стената на къщата, залепи се за нея, извади глока на Монтес и се заслуша. Нищо. Тръгна покрай стената, поглеждайки от време на време зад гърба си и давайки си сметка, че на това място е също толкова уязвима, колкото Флора преди малко. Приближи се предпазливо към входната врата, която изглеждаше открехната и през която се процеждаше слаба светлина. Бутна я и тя се отвори тежко навътре.

С изключение на запалените лампи, нищо не показваше, че в къщата има някой. Провери стаите на долния етаж и установи, че почти не се бяха изменили, откакто Ла Толоса бе господарка на имението. Огледа се наоколо в търсене на телефон, но никъде не видя такъв; внимателно опря гръб в стената и започна бавно да се изкачва по стълбите. Видя четири затворени стаи на една от площадките и още една в края на следващата. Една по една, започна да отваря вратите на масивни спални с полирани на ръка мебели и дебели юргани на цветя. Заизкачва се по последните стълби. Беше сигурна, че в къщата няма никой, но стискаше пистолета с две ръце и вървеше, без да го отпуска. Когато стигна до вратата, сърцето й биеше в слепоочията като ритмичен камшик, заради който не чуваше почти нищо друго. Преглътна и пое дълбоко въздух, опитвайки да се успокои. Дръпна се встрани, завъртя топката на вратата и запали лампата.

През годините, които бе прекарала в Окръжната полиция като инспектор, никога не бе попадала на олтар. Бе виждала снимки и филми по време на престоя си в Куонтико, но както й бе казал нейният инструктор, нищо не може да те подготви за изненадата да откриеш истински олтар. „Може да е в мъничка пролука, във вътрешността на шкаф или сандък; може да заема цяла стая или да се побира в чекмедже, това е без значение. Когато се сблъскаш с такъв, ще го помниш цял живот, защото този необичаен музей на ужасите, в който убиецът излага своите трофеи, е най-голямата проява на бруталност, порочност и човешка поквара, които можеш да срещнеш. Колкото и изследвания, колкото и профили и анализи на поведението да си виждала, няма да знаеш какво значи да погледнеш в съзнанието на демон, докато не намериш олтар.“

Задъха се от ужас при вида на една уголемена версия на снимките, които държеше в управлението. Момичетата я гледаха от огледалото на един висок старинен бюфет, на чието стъкло Виктор бе подредил грижливо изрезки от вестници, статиите за басахауна, некролозите на момичетата, публикувани във вестника, и дори известия за погребенията. Имаше снимки на семействата от гробището, на отрупаните с цветя гробове и на групите от гимназията, които бяха публикували в един местен вестник, а под тях — колекция от фотографии, без съмнение, направени на местопрестъплението, които показваха стъпка по стъпка, като в някакъв своеобразен наръчник за убийства, всяка сцена от подготовката на събитието. Едно прецизно графично обяснение на ужасяващата история на постиженията на един убиец в зловещата му кариера. Амая се втренчи невярващо в огромното количество изрезки, пожълтели от времето и с прегънати от влагата краища, някои отпреди над двайсет години и толкова кратки, че едва заемаха няколко реда. В тях ставаше дума за изчезнали къмпингуващи и туристи в отдалечени местности в долината и дори оттатък границата.

Бяха подредени стъпаловидно, а на върха стоеше името на Тереса Клас, провъзгласена за кралицата на този своеобразен кръг на ада. Тя бе първата, девойката, по която Виктор си бе изгубил ума до такава степен, че бе рискувал да я убие на няколко метра от къщи. Но вместо да му вдъхне страх, смъртта й го бе възбудила и подтикнала през следващите две години да убие още три други жени, удобни жертви, момичета с ясен профил на девойки с предизвикателно държане, които бе нападал в планината по доста примитивен начин в сравнение с изтънчеността, която демонстрираше в момента.

Олтарът разказваше за еволюцията на един неумолим убиец, който се бе отдал на делото си в продължение на три години и се бе оттеглил за почти двайсет. Точно колкото бе прекарал с Флора, докато ежедневно се наливаше с огромни количества алкохол, самоналожил си зависимост, която приемаше и смяташе за единствен начин да съблюдава нужната дисциплина, за да живее с Флора, без да дава воля на инстинктите си. Един разрушителен порок, държан на разстояние до момента, в който бе престанал да пие, вече освободен от железния контрол на Флора и избавен от успокояващия ступор на алкохола. Бе опитал отново, бе се върнал при нея, за да й покаже своя напредък, за да й докаже за пореден път онова, на което бе способен за нея, но вместо жадуваните отворени обятия се бе сблъскал със студения й и бездушен поглед.

Нейното презрение се бе превърнало в спусък, в детонатор, в пистолетен изстрел, дал старт на бягането му към идеала за чистота и съвършенство, който той налагаше на всички други жени и на всички онези, които желаеха да бъдат жени с млади предизвикателни тела. Сред снимките на олтара срещна собствените си очи и за миг помисли, че вижда отражението си в огледалото. Заела почетното място в средата на олтара, една нейна снимка, отпечатана на фотографска хартия, без съмнение на принтер, и изрязана от друга, където беше със сестрите си. Протегна ръка, за да докосне образа си, почти убедена, че греши, опипа сухата гладка хартия и почти я отскубна от мястото й, когато чу характерния пукот на изстрел. Хукна надолу по стълбите, сигурна, че изстрелът идва отвън.

Флора стоеше на входа на обора, безмълвно насочила пушката си към Виктор. Той се обърна учудено, но не уплашено, сякаш посещението й му бе приятно, сякаш я бе чакал.

— Флора, не съм чул, че си дошла, ако ми се беше обадила, щях да съм в малко по-приличен вид — каза той, гледайки изцапаните си с масло ръкавици, докато ги сваляше внимателно и пристъпваше към вратата. — Даже можех да сготвя нещо.

Флора не отговори, и мускулче не потрепна на лицето й, но продължи да го гледа и да го държи на мушка.

— Още не е късно да забъркам нещо, само ми дай няколко минути да се пооправя.

— Не съм дошла на вечеря, Виктор.

Гласът на Флора бе леден и лишен от емоции, но Виктор отново заговори, без да се отказва от усмивката и помирителния тон.

— Тогава мога да ти покажа какво правех. Тъкмо — той посочи зад гърба си — работех по възстановяването на един мотор.

— Днес няма ли да палиш фурната? — попита Флора, без да помръдва от мястото си, сочейки с цевта на оръжието един чугунен капак, зад който се криеше каменно огнище, вградено в стената на фермата.

Той се усмихна на жена си.

— Мислех да я запаля утре, но ако ти искаш, може да го направим заедно.

Флора изсумтя шумно, направи характерната си гримаса на отвращение и заклати отрицателно глава, за да покаже яда си.

— Какви си ги вършил, Виктор? И защо?

— Знаеш какво съм вършил, знаеш и защо. Знаеш, защото мислиш точно като мен.

— Не — каза тя.

— Да, Флора — настоя той меко. — Ти самата си го казвала, винаги си го казвала. Те сами си го търсеха, с облеклото си на проститутки, с безсрамното си поведение и някой трябваше да им покаже какво се случва с лошите момичета.

— Ти ли ги уби? — попита тя, сякаш въпреки че бе насочила към него оръжие, още искаше да повярва, че всичко е нелепа грешка, сякаш очакваше той да отрече, да я увери, че в крайна сметка всичко е било едно ужасно недоразумение.

— Флора, от другиго не, но от теб очаквам да ме разбереш. Защото ти си като мен. Всички ги виждат, мнозина мислят като теб и мен, че младите само развалят долината с техните наркотици, дрехи, музика и секс. А най-ужасни са момичетата, не мислят за друго освен за секс, това личи във всичко, което казват, във всичко, което правят, в начина, по който се обличат. Малолетни курви. Някой трябваше да вземе мерки, да им покаже пътя към традициите и уважението към корените.

Флора го погледна отвратено, без да крие своето изумление.

— Като Тереса ли?

Той се усмихна благо и наведе глава настрани, сякаш си припомняше сцената.

— Тереса. Мисля за нея всеки ден. Тереса, с нейните къси поли и дълбоки деколтета, безсрамна като вавилонската блудница. Досега съм виждал само една по-лоша.

— Мислех, че е нещастен случай… По онова време ти беше млад, объркан, а те… те бяха пропаднали.

— Ти си го знаела, Флора? Знаела си, но все пак си ме приела?

— Мислех, че това е минало.

Лицето му потъмня и устните му болезнено се свиха.

— Беше минало, Флора, цели двайсет години устоях, правех най-голямото усилие, на което е способен един мъж. Трябваше да пия, за да се контролирам. Не можеш да си представиш какво е да се бориш с подобно нещо. Но ти ме пренебрегна тъкмо заради моята жертва, откъсна ме от себе си, остави ме сам и поиска от мен да спра да пия. И аз го направих. Направих го заради теб, Флора, както съм правил всичко, цял живот.

— Но ти си убивал малки момичета — каза тя смаяно, — отнемал си живота на малки момичета.

Той започна да се изнервя.

— Не, Флора, ти просто не знаеш колко вулгарно се държаха… Дори се съгласяваха да се качат в колата ми, макар да ме познаваха само по физиономия. Не бяха малки момичета, а курви. Или скоро щяха да станат такива. Тази Ан бе най-лошата от всички, нали знаеш, че спеше със зет ти, че застрашаваше семейството ти, че разрушаваше свещената връзка на брака на Рос, на любимата ни глупава Рос. Да не мислиш, че Ан е била невинно момиче? Точно тя ми се предложи като проститутка и когато я довършвах, ме погледна в очите като демон, почти ми се усмихна и ме прокле. „Проклет да си“ — това ми каза и не можах да изтрия тази усмивка от лицето й дори след като умря.

Изведнъж лицето на Флора се сгърчи и тя се разплака.

— Ти си убил Ан, ти си убиец — каза тя, сякаш за да се убеди окончателно.

— Както ти обичаш да казваш, Флора, някой трябваше да вземе точното решение. Бе въпрос на отговорност, някой трябваше да го направи.

— Можеше да говориш с мен, ако си искал да опазиш долината, има други начини, но да убиваш момичета… Виктор, ти си болен, трябва да си луд, няма друго обяснение.

— Не ми говори така, Флора — той се усмихна кротко, като разкаяно дете, което е направило беля. — Обичам те, Флора.

По лицето й се стичаха сълзи.

— И аз те обичам, Виктор, но защо не поиска помощ от мен — отрони тя, сваляйки оръжието.

Той пристъпи две крачки към нея и спря с усмивка.

— Искам помощ сега. Какво ще кажеш? Ще ми помогнеш ли да запаля фурната?

— Не — отвърна тя, вдигайки оръжието с успокоено лице. — Никога не съм ти казвала, но мразя чанчигори.

И дръпна спусъка.

Виктор я погледна с широко отворени очи, леко учуден от постъпката й и от силната топлина, която се разля в корема му и стигна до гърдите му, прояснявайки очите му и позволявайки му да забележи другата жена, която присъстваше на края му. Загърната с бяла наметка, която покриваше леко главата й, Ан Арбису го наблюдаваше от входа с нещо средно между погнуса и удоволствие. Чу зловещия й смях, преди да получи втория куршум.

Амая изскочи от къщата и тръгна бързо към ъгъла. Стискаше здраво глока на Монтес и се опитваше да долови и най-малкия шум. Чу втория изстрел и се затича. Като стигна до края на стената, надникна предпазливо към северната част на фермата, където преди много време бе имало обор. Огромната зелена врата, от която излизаше силна светлина, обагряща тревата в изумрудено, изглеждаше необичайно на това място, което първоначално бе предназначено за отглеждането на коне и крави. Флора стоеше на прага, държеше пушка на нивото на гърдите си и хладнокръвно се целеше по някого вътре.

— Хвърли пушката, Флора! — изкрещя Амая, насочвайки към нея оръжието си.

Флора не отговори, направи крачка към вътрешността на обора и изчезна от погледа на сестра си. Амая се затича след нея, но видя само една безформена сянка, просната на пода като купчина стари дрехи.

Флора седеше до тялото на Виктор с ръце, изцапани от кръвта, която шуртеше от корема му, и милваше лицето му, обагряйки челото му в червено. Амая пристъпи към нея и се наведе, за да вземе оръжието, което лежеше в краката й. После тикна глока в колана си, клекна до Виктор и постави пръсти на врата му в опит да намери пулс, докато с другата си ръка пребъркваше джобовете му. Намери телефона му и се обади на Ириарте.

— Трябва ми линейка за третата ферма след гробището по пътя за Алдуидес, имаше изстрели, чакам ви тук.

— Амая, излишно е — каза Флора почти шепнешком, сякаш се боеше да не събуди Виктор, — той е мъртъв.

— О, Флора — въздъхна тя, слагайки ръка на главата й; сърцето й се късаше, като гледаше как сестра й милва безжизненото тяло на Виктор. — Как можа?

Флора рязко вдигна глава и се изпъна като средновековна светица на кладата. Отговори с твърд тон, в който се усещаше гневна нотка.

— Ти продължаваш нищо да не разбираш. Някой трябваше да го спре, ако бях чакала ти да го сториш, долината щеше да се напълни с мъртви момичета.

Амая отдръпна ръка от главата й, сякаш я беше ударил ток.

Два часа по-късно.

Доктор Сан Мартин излезе от обора на Виктор, след като бе установил смъртта му, а инспектор Ириарте се доближи до Амая със съчувствено изражение.

— Какво ви каза сестра ми? — поинтересува се тя.

— Че намерила доклада за произхода на брашното захвърлен на паркинга на хотел „Бастан“. Навързала събитията, взела пушката, защото я било страх. Макар да не била напълно сигурна, решила да я вземе, за да се защити, ако Виктор се окажел убиецът. Започнала да го разпитва и той не само признал, ами и станал много агресивен, тръгнал към нея заплашително и тя, усещайки се в опасност, стреляла, без да се замисли. Само че той не паднал, а продължил към нея, така че стреляла още веднъж. Твърди, че не го е направила преднамерено, а съвсем инстинктивно, защото била ужасена. Белият бус е вътре, под един брезент. Флора каза, че го ползвал, за да превозва мотоциклетите, които реставрирал. В огнището и в кухнята открихме брашно в чували „Мантекадас Саласар“, освен колекцията от ужаси, която е държал на тавана.

Амая въздъхна дълбоко, затваряйки очи.

Десет часа по-късно.

Амая отиде на погребението на Йоана Маркес, смесвайки се с хората, и се помоли за вечен покой на душата й.

Четирийсет и осем часа по-късно.

Амая получи обаждане от лейтенант Падуа.

— Опасявам се, че ще трябва да дадете показания за вашия информатор. В пещерата, която ни посочихте, колегите от горската служба са открили човешки кости с различен размер и произход. По броя им предполагат, че има останки от близо дванайсет трупа, които са били нахвърляни безразборно във вътрешността на пещерата. Според съдебния лекар някои са там от над десет години, а по всички има следи от човешки зъби. Знам какво ще ме попитате и отговорът е да — съвпадат с ухапването от трупа на Йоана, и не — не съвпадат с отливката от зъбите на Виктор Оярсабал.

Петнайсет дни по-късно, в деня на излизането на книгата й „Приготвено с вкус“, съдията оттегли всички обвинения от Флора и тя реши да си вземе дълга почивка на Коста дел Сол, докато Росаура поемаше ръководството на „Мантекадас Саласар“. Продажбите ни най-малко не намаляха, напротив. Само за няколко седмици Флора се бе превърнала в нещо като местна героиня. В крайна сметка в долината винаги бяха уважавали жените, които правеха каквото трябваше.

Осемнайсет дни по-късно доктор Такченко се обади на Амая.

— Госпожо инспектор, ще се окаже, че в крайна сметка сте имали право — джипиесите на френската служба за наблюдение са засекли преди петнайсет дни присъствието на женска на около седем години, която явно се е объркала и е слязла чак до долината. Но няма за какво да се тревожите. Линет вече е обратно в Пиренеите.

Един месец по-късно.

Цикълът й не дойде. И на следващия месец не дойде, и на по-следващия…