Невидимият пазител

21

Началникът на полицията прие Амая и Ириарте в кабинета си и макар да ги покани да седнат, предпочете да остане прав.

— Ще говоря без заобикалки — съобщи той. — Госпожо инспектор, когато взех решение да ви сложа начело на този случай, разчитайки на помощта на началника на полицията в Елисондо, нямаше как да предположа подобен развой. Предполагам, разбирате, че щом ваш роднина е замесен в случая, положението ви става деликатно. Не можем да рискуваме подобна ситуация да провали бъдещите съдебни действия.

Той погледна втренчено Амая. Тя запази самообладание, макар коляното й да започна леко да трепери от нерви, сякаш беше вързана към кабел за високо напрежение. Началникът се обърна към прозореца и мълча около минута, гледайки навън. После шумно въздъхна и попита:

— По какъв начин смятате, че това лице може да е замесено в случая?

Не стана ясно към кого от двамата бе отправен въпросът. Амая погледна Ириарте, който я подкани с очи да вземе думата.

— Разбрахме, че Ан Арбису поддържа връзка с женен мъж, но въпреки че прегледахме компютъра, дневниците и обажданията й, не знаехме за кого става въпрос. Само че историята е била наскоро прекратена от страна на момичето. Мисля, че се е виждала с Фреди. Но той изобщо не съвпада с профила на убиеца, когото търсим. Фреди е разхвърлян, мързелив и хаотичен, а аз съм сигурна, че този, който е убил Ан, е отговорен за смъртта и на другите момичета.

— Какво е мнението ви, Ириарте?

— Напълно съм съгласен с инспекторката.

— Госпожо инспектор, въобще не ми харесва тази ситуация, но въпреки това ще ви дам четирийсет и осем часа, за да проверите алибито на Алфредо Беларайн, ако има такова, и да го изключите като заподозрян. Но ако този човек е замесен по какъвто и да било начин в смъртта на Ан Арбису или на някое от другите момичета, ще трябва да ви отстраня от случая и инспектор Ириарте да поеме ръководството. Вече разговарях с полицейския началник в Елисондо и той е съгласен. А сега ме извинете, бързам. — Той отвори вратата и се обърна, преди да излезе. — Четирийсет и осем часа.

Амая издиша бавно, докато не изкара целия си въздух.

— Ириарте, благодаря — каза тя, гледайки го в очите.

Той се изправи с усмивка.

— Хайде, чака ни работа.

Прибраха се по тъмно. В хола на леля Енграси, на мястото на момичетата от веселата групичка за покер, завари нещо като семейно бдение без покойник. Джеймс, седнал пред камината, изглеждаше по-притеснен, отколкото Амая го бе виждала някога. Леля й седеше на дивана до Рос, която, любопитно защо, изглеждаше най-спокойна от тримата. Йонан Ечайде и инспектор Монтес бяха заели два стола на игралната маса. Енграси се изправи, когато я видя да влиза.

— Дъще, как е той? — попита тя, докато се колебаеше дали да тръгне към Амая, или да остане където си е.

Амая взе един стол и седна срещу Рос, оставяйки едва няколко сантиметра помежду им. Гледа втренчено сестра си в продължение на няколко секунди, накрая отвърна:

— Много е зле, трахеята му е контузена от въжето, което за малко е щяло да му счупи врата. Освен това е засегнат гръбначният мозък и вече няма да може да ходи.

Докато слушаше вайкането на леля си и на Джеймс, Амая продължи да наблюдава лицето на Рос. Леко примигване, намръщен израз, кратко свиване на устни. Но нищо повече.

— Рос, защо не отиде в болницата? Защо не отиде да видиш мъжа си, който опита да се самоубие, след като го напусна?

Рос я изгледа и започна да клати глава, но не каза нищо.

— Ти си знаела — добави Амая.

Рос преглътна и това действие сякаш й струваше голямо усилие.

— Знаех, че се вижда с някоя — каза тя накрая.

— Знаеше ли, че е Ан?

— Не, но знаех, че има друга жена. Само ако можеше да го видиш… Изневеряваше като по учебник. Изпадаше в еуфория, престана да пуши трева и да пие, къпеше се по три пъти на ден и дори започна да си слага одеколона, който му подарих преди три години за Коледа и който никога не беше използвал. Не съм глупачка, а и той сам се издаде. Очевидно беше, че си има някоя.

— И ти си знаела коя.

— Не, не знаех, кълна се. Но разбрах, че е приключило, в деня, когато се върнах у дома, за да си прибера нещата, и го заварих да плаче като малко дете. Беше мъртвопиян. Очите му бяха подути, беше заровил лице в една възглавница и хлипаше така горестно, че едва го разбирах. Беше живо олицетворение на отчаянието, помислих, че може би майка му или някоя от неговите лели… Тогава успя да се поуспокои и започна да ми разказва, че всичко се било провалило по негова вина и че било свършено, че никога не бил обичал никоя жена така, че бил сигурен, че няма да го понесе. Каква съм идиотка! За момент помислих, че говори за нас, за нашата връзка, за нашата любов. И тогава каза нещо като „Обичам я повече, отколкото съм обичал някого през целия си живот“… Разбираш ли? Прииска ми се да го убия.

— Тогава каза ли ти коя е?

— Не — прошепна Рос.

— Ходила ли си днес у вас?

— Не.

Гласът й едва се чуваше.

— Къде беше между един и два следобед?

— Що за въпрос е това? — попита Рос, внезапно повишавайки тон.

— Въпрос, който съм длъжна да ти задам — отвърна Амая хладнокръвно.

— Амая, да не би да мислиш…

Не довърши изречението.

— Това е процедура, Рос. Отговори.

— Точно в един излязох в обедна почивка и както всеки ден отидох да хапна в едно ресторантче в Лекарос. После пих кафе с управителя на заведението и в два и половина отново се върнах на работа, до пет.

— Сега трябва да ти задам друг въпрос — каза Амая, смекчавайки тона. — Моля те, бъди искрена, Рос. Знаеше ли с коя се вижда мъжът ти? Знам какво ми отговори, но може би някой ти е казал или поне ти го е намекнал.

Рос замълча и сведе поглед към ръцете си, които мачкаха яростно една хартиена кърпичка.

— За бога, сестра ми, кажи ми истината, иначе няма да мога да ти помогна.

Рос започна беззвучно да плаче, с едри сълзи, които се затъркаляха по лицето й, докато се мъчеше да докара нещо като усмивка. На Амая й се стори, че земята под нея пропада. Наведе се напред и прегърна сестра си.

— Кажи ми, моля те — каза тя, залепвайки уста до ухото й. — Видели са те да говориш с някаква жена.

Рос се откъсна рязко от прегръдката й и отиде да седне до огъня.

— Тя беше вещица — пророни тя измъчено.

Амая помисли, че за втори път през този ден чуваше това определение за Ан.

— За какво говорихте?

— Не говорихме.

— Какво ти каза?

— Нищо.

— Нищо ли? Инспектор Монтес, повторете това, което разказахте вчера на Сабалса — каза тя, обръщайки се рязко към инспектора, който до този момент бе стоял мълчаливо и свъсено.

Той се изправи, сякаш даваше показания пред съд, опъна сакото си и прокара ръка през гелосаната си коса.

— Вчера след мръкване вървях от тази страна на реката и на отсрещния бряг, точно при училището, видях Росаура и една друга жена да стоят една срещу друга. Не успях да чуя какво си говореха, но момичето се смееше толкова силно, че ясно чух смеха й от там, където се намирах.

— Да, само се смееше — каза Рос с неспокойно изражение. — Вчера следобед, след като излязох от къщи, се почувствах леко замаяна и реших да се поразходя по другия бряг на реката. Ан Арбису вървеше срещу мен, беше с качулка, която закриваше част от лицето й, и в момента, в който щяхме да се разминем, забелязах, че ме гледа в очите. Макар че я познавах по физиономия, никога не бяхме разменяли и дума. Помислих, че иска да ме пита нещо, но вместо това тя застана на две крачки от мен и без да спира да ме гледа, избухна в подигравателен смях.

Амая видя стъписаното изражение на другите, но продължи с въпросите:

— Ти какво й каза?

— Нищо, какво да й кажа? Веднага разбрах всичко, нямаше какво да й казвам, тя се смееше на мен. Почувствах се засрамена, унизена и уплашена… Ако можеше да й видиш очите. Кълна се, че никога през живота си не съм виждала толкова злоба в погледа на човек, излъчваше такава жлъч и сякаш знаеше всичко на света, сякаш гледах някоя старица, изпълнена с мъдрост и презрение.

Амая издиша шумно.

— Рос, искам добре да си помислиш какво ми каза току-що. Знам, че си говорила с някаква жена, инспектор Монтес е бил свидетел, но това не може да е била Ан Арбису, защото вчера по това време, когато си се връщала от вас, Ан е била мъртва от двайсет и един часа.

Рос се олюля като разтърсена от силен вятър, духащ във всички посоки, докато вдигаше ръце с объркано изражение.

— С кого говори, Рос? Коя беше тази жена?

— Вече ти казах, беше Ан Арбису, беше тази вещица, този демон!

— За бога, престани да лъжеш, така не мога да ти помогна — възкликна Амая.

— Беше Ан Арбису! — кресна й Рос, вън от себе си.

Амая постоя мълчаливо около минута, погледна Ириарте и кимна, давайки му думата.

— Може ли да е била някоя жена, която много е приличала на Ан? Нали казахте, че никога не сте говорили с нея, може би сте я объркали с друго момиче? Щом е носила качулка, сигурно не сте видели добре лицето й — каза той.

— Не знам. Възможно е… — съгласи се Рос неубедено.

Инспекторът се приближи до нея.

— Росаура Саласар, изискали сме заповед за обиск на дома ви, мобилните ви телефони, компютрите, включително кашоните, които вчера сте изнесли оттам — съобщи Ириарте с равен глас.

— Няма да ви трябва, може да претърсите каквото искате. Предполагам, че такъв е редът. Амая, в кашоните има само мои неща, няма нищо негово.

— Предполагам…

— Чакай, да не съм заподозряна? Аз?

Амая не отвърна. Погледна леля си, която притискаше с една ръка гърдите си, а с другата закриваше устата си, сякаш всеки миг щеше да й прилошее от мъката, причинена й от всичко това. Ириарте пристъпи напред, съзнаващ напрежението, което се засилваше с всеки изминал момент.

— Мъжът ви е имал връзка с Ан Арбису. Момичето е мъртво, убито. Той прави опит за самоубийство. На този етап е главният заподозрян, но вие сте разбрали вчера за неговата авантюра, първо от него, а после от онази жена, която ви се е присмяла насред улицата.

— Не очаквах подобно нещо… Не се ли предполага, че има сериен убиец, който ликвидира момичетата? Да не би сега да вадите нова хипотеза? Защото Фреди може да е кретен, безделник, лайно и некадърник. Но не е убиец на момичета.

Младши инспектор Сабалса погледна Амая и се намеси.

— Росаура, това е обичайна практика при разследването. Ще претърсим къщата и ако не открием нищо странно, ще проверим алибито му и ще го изключим от заподозрените. Не е нищо лично, просто така работим. Не се тревожете.

— Нищо странно? Всичко беше странно в последните месеци. Всичко.

Тя седна отново в креслото и затвори очи, изтощена.

— Росаура, ще трябва да дадете показания — каза Ириарте.

— Току-що го направих — отвърна тя, без да отваря очи.

— В участъка.

— Разбирам.

Тя се изправи рязко, грабна чантата и якето си, които висяха на облегалката на дивана, и се насочи към вратата, целувайки пътьом леля си, без да поглежда сестра си.

— Да тръгваме — каза тя, обръщайки се към Ириарте.

— Благодаря — отвърна той, преди да излезе след нея.

Амая опря ръце на рамката на камината и усети, че панталонът й силно се е нагорещил, сякаш всеки момент щеше да избухне в пламъци. Телефонът на Монтес, този на Йонан и нейният издадоха почти в унисон сигнал за ново съобщение. Без да го поглежда, тя каза:

— Заповедта за обиск?

— Да, шефке.

Амая ги изпрати до входа и затвори зад себе си вратата на хола.

— Вървете на срещата със следователите от Елисондо. Монтес, вие и младши инспектор Ечайде може да им помогнете. Аз ще чакам в управлението, докато приключите, за да не преча на разследването.

— Но, шефке… Не мисля, че… — възропта Йонан.

— Това е къщата на сестра ми, Йонан. Обискирайте я, търсете всякакъв знак за връзка между Ан и Фреди и евентуално всякаква следа, която да доказва, че сестра ми е знаела за тези факти отпреди. Бъдете прецизни: писма, книги, есемеси, електронна поща, снимки, лични вещи, секс играчки… Изискайте от мобилния оператор разпечатка с обажданията, може дори да откриете фактура със сметката. Разпитайте приятелите им, някой все трябва да е знаел.

— Претърсих цялата поща на Ан и мога да ви уверя, че нямаше нищо за Фреди. В разпечатката й с обаждания и есемеси също няма информация, че някога го е търсила. Въпреки това приятелките й са сигурни, че е ходела с женен мъж. По собствените й думи, щяла да приключи тази връзка, защото мъжът започнал прекалено да хлътва. Мислите ли, че е приел толкова зле скъсването им, че чак да я убие?

— Не мисля, Йонан. Ами другите убийства? Ако сме сигурни в нещо, то е, че случаите са свързани. Убийството на Ан не е имитация, извършено е по идентичен модел. Затова, ако Фреди е убил Ан, трябва да е убил и другите момичета. Той може да е достатъчно глупав, за да има авантюра с десет пъти по-умно от него непълнолетно момиче, но няма профила на толкова методичен убиец — студенината, контролът, мизансценът никак не се връзват с характера на Фреди. Серийните убийци не изпитват угризения и не се самоубиват заради своите жертви. Претърсете къщата, после ще видим.

Вратата хлопна зад Йонан, а Амая отново влезе в хола. Джеймс и леля й я гледаха безмълвно.

— Амая… — започна Джеймс.

— Не казвайте нищо, моля ви, много ми е трудно. Умолявам ви. Направих каквото можах. Видяхте какво съм длъжна да правя всеки ден. Видяхте скапаната ми работа.

Грабна пухенката си и излезе от къщата. Тръгна право към Тринкете, направи няколко стъпки по моста, спря се, върна се обратно до улица „Браулио Ириарте“ и пое решително към Мендитури — към фабриката.