Невидимият пазител

27

Флора Саласар си направи кафе, седна на бюрото в кабинета си и погледна часовника си. Беше точно шест. Служителите й започнаха да се изнизват към входа и да си вземат довиждане с колегите и с нея, вдигайки ръка за поздрав зад остъклената врата, която бе оставила открехната, след като уведоми Ернесто, че трябва да остане още час. Ернесто Муруа работеше от десет години за нея, отговаряше за фабриката и беше майстор сладкар.

Флора чу характерния звук на камион, който спря на входа на склада, а минута след това скептичното лице на Ернесто надзърна през вратата на кабинета.

— Флора, отпред има камион на мелници „Устарос“, шофьорът твърди, че сме поръчали сто чувала по петдесет килограма. Казах му, че е в грешка, но човекът настоява.

Тя взе една химикалка, махна капачката й и се престори, че записва нещо в своя бележник.

— Не, не е в грешка, аз ги поръчах. Знаех, че сега ще ги докарат, и затова ти казах да останеш.

Ернесто я погледна объркано.

— Но Флора, складът е пълен, а и мислех, че си доволна от услугите и качеството на мелници „Ласа“. Спомни си, че преди година пробвахме това брашно и преценихме, че качеството му е по-ниско.

— Ами сега реших да го пробвам отново, напоследък не съм много очарована от качеството на старото. Прави бучки и го мелят по различен начин, дори миризмата е друга. Направиха ми добро предложение и това ми бе достатъчно, за да реша.

— А какво ще правим с брашното, което имаме?

— Уредих въпроса с „Устарос“, те ще вземат чувалите от склада, а брашното от нощвите и контейнерите ще изхвърлиш на боклука. Искам да замениш цялото брашно във фабриката с ново и да изхвърлиш предишната партида. Не може да се ползва, защото не струва, така че да изчезва.

Ернесто кимна неубедено, тръгна към входа и показа на шофьора къде да оставят току-що докараните чували.

— Ернесто — повика го тя отново.

Той се върна.

— Разбира се, очаквам дискретност по този въпрос, признанието, че брашното е било лошо, може много да ни навреди. Нито дума на никого и ако някой работник те попита, кажи му просто, че са ни направили сериозна отстъпка, и толкова. Най-добре е да избягваш темата.

— Разбира се — отвърна Ернесто.

Флора остана в кабинета си още петнайсет минути, през които изми чашата от кафе и почисти кафе машината, докато една зловеща мисъл се зараждаше в ума й. Увери се, че вратата е заключена, и се насочи към стената, гледайки втренчено картината на Хавиер Сига, която красеше кабинета и която бе купила преди две години. Безкрайно внимателно я откачи и опря на дивана, откривайки скрития блиндиран сейф. Завъртя сръчно малките сребристи дискове и сейфът се отвори с щракване. Пликове с листове, пачка банкноти за разплащания, джобове и папки с документи бяха струпани в що-годе подредена купчина, до която лежеше кадифена торбичка. Хвана целия куп и го измъкна от сейфа, откривайки дебел кожен бележник, който бе стоял скрит до задната стена на касата. Взе го в ръка и й се стори, че кожата е влажна и че тежи повече, отколкото помнеше. Занесе го до бюрото, седна пред него, гледайки го със смесица от вълнение и нервност, и го разтвори. Изрезките не бяха залепени, но може би от времето, което бяха прекарали притиснати между онези страници, стояха на същите места, където тя ги бе оставила преди повече от двайсет години. Почти не бяха пожълтели, въпреки че мастилото бе поизбледняло и изглеждаше сиво и изтъркано, сякаш много пъти бе мокрено. Прелисти внимателно страниците, за да не развали хронологичния ред, в който бяха подредени, и отново прочете името, което някакъв глас бе повтарял в главата й, откакто Амая излезе от фабриката. Тереса Клас.

Тереса бе дъщеря на сръбски емигранти, пристигнали в долината в началото на деветдесетте — според някои, бягайки от правосъдието в страната си, макар това да бяха само слухове. Родителите й бързо си бяха намерили работа в градчето и когато навърши пълнолетие, Тереса, на която не й вървеше много в училище, отиде в имението на семейство Беруета, за да се грижи за трудноподвижната стара майка на собственика. Тереса компенсираше глупостта си с хубост и го знаеше — дългата й руса коса и доста развитото за възрастта й тяло ставаха повод за много коментари в градчето. След три месеца работа в имението Беруета я бяха намерили мъртва зад едни копи сено. Полицията бе разпитала всички мъже, които работеха там, но в крайна сметка не арестуваха никого. Беше лято, имаше много външни хора и се стигна до заключението, че момичето е тръгнало с някой непознат към полето, където са я изнасилили и убили. Тереса Клас, Тереса Клас. Тереса Клас. Ако затвореше очи, почти можеше да види лицето на малката мръсница.

— Тереса — прошепна тя. — След толкова много години още ми тровиш живота.

Затвори бележника и отново го напъха в дъното на сейфа, затрупвайки го с останалите документи, след което постави торбичката на старото й място, но не се сдържа да разхлаби коприненото шнурче, което я държеше вързана. Оскъдната светлина в кабинета бе достатъчна, за да изтръгне ярък отблясък от червения лак на обувките. Докосна с показалец леката извивка на тока, докато я завладяваше огромно чувство на тревога — усещане, което не познаваше и което смяташе за изключително досадно. Затвори сейфа и закачи картината, като се постара да бъде идеално равна с пода. После си взе чантата и тръгна към цеха, за да провери как върви работата. Поздрави шофьора и си взе довиждане с Ернесто.

Когато се увери, че Флора си е тръгнала, Ернесто влезе в склада, взе ролката с чували от по пет килограма и започна да ги пълни с брашно от коритото. Гребна една лопата и я доближи до носа си — миришеше както винаги. Взе щипка между пръстите си и я опита.

— Тази жена е луда — промърмори той под носа си.

— Какво казваш? — попита шофьорът, мислейки, че говори на него.

— Питам дали не искаш да вземеш няколко чувала брашно за вкъщи.

— Разбира се, благодаря — отговори мъжът, изненадан.

Ернесто напълни десетина чувала по пет килограма и когато прецени, че е достатъчно, ги занесе до багажника на колата си, паркирана на входа. После изхвърли остатъка в голяма торба за боклук, която завърза и отнесе в контейнера. Шофьорът вече почти бе приключил.

— Тези са последните — обяви той.

— Тогава не ги слагай в склада, донеси ги тук, за да ги изсипя в нощвите — каза Ернесто.

Пролетта на 1989 година

В дома на Росарио се вечеряше рано, веднага след като Хуан се върнеше от пекарната, и момичетата често трябваше да довършват домашните си работи след ядене. Докато събираха масата, Амая се обърна към баща си.

— Трябва да отида за малко до Естичу, не си записах какво имаме за домашно и не знам коя страница трябва да учим за утре.

— Добре, върви, но не закъснявай — отвърна й баща й, седнал до жена си на дивана.

Момичето си тананикаше усмихнато по пътя към цеха, опипвайки ключа под жилетката си. На улицата се огледа в двете посоки, за да се увери, че никой няма да каже на майка й, че я е видял да влиза. Пъхна ключа в бравата и въздъхна облекчено, когато ключалката поддаде с изщракване, което сякаш отекна в целия склад. Влезе на тъмно и затвори вратата зад гърба си, като не забрави да пусне резето. Чак тогава запали лампите. Огледа се наоколо с тревожното усещане, което винаги я мъчеше, когато идваше сама — сърцето й биеше толкова силно в гърдите, че тъпанчето й кънтеше от бурните тласъци кръв във вените й. В същото време се наслаждаваше на тайната, която споделяше с баща си, и на отговорността, че има ключ. Без да се бави, пристъпи към бидоните и се протегна, за да вземе кафеникавия плик, който криеше отзад.

— Какво търсиш тук?

Гласът на майка й проехтя в празния цех.

Всичките й мускули се напрегнаха, сякаш току-що я бе ударил ток. Ръката, която вече бе напипала плика, се отплесна назад, сякаш всичките й сухожилия внезапно се бяха скъсали. Изгуби равновесие от напъна и се озова на пода. Усети страх, логичен, разсъдъчен страх, породен от противоречието между обстоятелството, че бе оставила майка си вкъщи по халат и чехли пред телевизора, и неоспоримия факт, че въпреки това тя я бе издебнала в тъмното. Безразличният и равен тон на гласа й излъчваше повече враждебност и заплаха, отколкото бе усещала някога.

— Няма ли да отговориш?

Бавно, без да става от пода, малкото момиче се обърна и срещна студения поглед на майка си. Носеше дрехи за навън, сигурно през цялото време бе стояла с тях под домашния халат, и обувки с малък ток на мястото на чехлите. Дори в този момент почувства прилив на възхищение към тази горда жена, която никога не би излязла на улицата по халат и чехли.

— Дойдох само да си взема нещо — отговори едва доловимо и веднага осъзна, че обяснението й е глупаво и подозрително.

Майка й остана спокойно на място, като само отметна лекичко глава назад, преди да заговори със същия тон.

— Тук няма нищо твое.

— Има.

— Така ли? Дай да го видя.

Амая запълзя назад, докато не опря гръб в една колона, и без да отделя поглед от майка си, успя да се изправи на крака. Росарио направи две крачки, отмести тежкия бидон, сякаш беше празен, взе плика, на който бе изписано името на дъщеря й, и изсипа съдържанието му в ръката си.

— Крадеш от собственото си семейство? — попита тя, запращайки парите върху тезгяха за месене с такава сила, че една монета изхвърча, падна на земята и се търкулна на три или четири метра до вратата на склада, където спря и застана на ръба си.

— Не, мамо, те са мои — измънка Амая, без да може да откъсне поглед от смачканите банкноти.

— Невъзможно, това са много пари. Откъде ги взе?

— От рождения ми ден, мамо, спестих ги, кълна ти се — каза тя и сключи молитвено длани.

— Щом са твои, защо не ги държиш вкъщи? И защо имаш ключ от цеха?

— Татко ми го… даде.

И докато изричаше това, нещо се късаше в нея, защото разбираше, че предава баща си.

Росарио остана безмълвна няколко секунди и после заговори с тона на свещеник, изобличаващ грешник.

— Баща ти… Баща ти, който вечно ти угажда и вечно те глези. Докато не те докара дотук. Сигурно той ти е дал парите, за да си купиш всички онези тъпотии, които криеш в чантата си…

Амая не отговори.

— Не се притеснявай — продължи майка й, — аз ги хвърлих на боклука веднага щом излезе от къщи. Да не си мислила, че ще ме заблудиш? Знаех го от дни, но ми липсваше ключът, не знаех как влизаш.

Без да осъзнава какво прави, Амая протегна ръка към гърдите си и стисна ключа под плата на жилетката. Сълзите напираха в очите й, които продължаваха да гледат втренчено купчината банкноти, които майка й прилежно сгъна и прибра в джоба на полата си. После се усмихна, погледна дъщеря си и с престорена нежност й каза:

— Не плачи, Амая, правя всичко за твое добро, защото те обичам.

— Не — прошепна момичето.

— Какво каза? — учуди се майка й.

— Не ме обичаш.

— Не те обичам ли?

Гласът на Росарио придоби мрачна, заплашителна нотка.

— Не — отвърна Амая, повишавайки тон, — не ме обичаш. Мразиш ме.

— Не те обичам ли… — повтори тя невярващо.

Гневът й вече беше очевиден. Амая клатеше глава, без да спира да плаче.

— Не те обичам, казваш… — изпъшка майката, преди да стрелне ръце към гърлото на момичето, размахвайки ги със сляпа ярост.

Амая отстъпи крачка назад и кордата, която носеше на врата си и на която висеше ключът, попадна между извитите като куки пръсти на майка й. Момичето се задърпа объркано, извивайки врат и чувствайки как връвта се впива в кожата й и й причинява изгаряща болка. Усети няколко силни подръпвания и беше сигурна, че връвта ще се разхлаби, но обгореният възел издържа на напъните. Момичето се олюляваше като марионетка, люшкана от торнадо. Блъсна се в гърдите на майка си, която я зашлеви с такава сила, че за малко да я събори. Амая не успя да падне само заради кордата, която я задържа за врата, впивайки се още по-дълбоко в кожата й.

Момичето вдигна поглед, впи го в очите на майка си и с подновен кураж от адреналина, който се изливаше на тласъци в кръвта й, повтори:

— Не, не ме обичаш, никога не си ме обичала!

С едно силно дръпване Амая се освободи от хватката на Росарио. Майка й я погледна слисано, после трескаво се залута из цеха, припряно търсейки нещо.

В този миг Амая изпадна в паника, каквато не беше усещала никога преди, и инстинктивно разбра, че трябва да бяга. Обърна гръб на майка си и така неудържимо хукна към вратата, че се спъна и падна на земята. Тогава усети промяна във възприятията си. Когато впоследствие се връщаше към този миг, отново виждаше тунела, в който се бе превърнал цехът — ъглите му притъмняха, а стените се заоблиха, свеждайки реалността до дупка на червей, изпълнена с мъгла и студ. В дъното на тунела вратата изглеждаше ярка и далечна, сякаш мощна светлина блестеше от отсрещната страна и лъчите й се процеждаха през ръбовете и цепнатините на касата, докато всичко край нея потъваше в мрак и тоновете избледняваха, като че ли очите й внезапно бяха изгубили рецепторите си за цвят.

Обезумяла от страх, тя обърна лице към майка си тъкмо навреме, за да види летящата към нея метална точилка, с която баща й разточваше тестото. Вдигна ръка в напразен опит да се защити и успя да усети как пръстите й се чупят, преди ръбът на цилиндъра да срещне главата й. После всичко притъмня.

Росарио се облегна на вратата на малкия хол и погледна втренчено мъжа си, който се усмихваше разсеяно, докато следеше спортната емисия по телевизията. Не каза нищо, но тежкото й дишане в резултат на неистовото тичане надигаше гърдите й обезпокоително.

— Росарио — сепна се той. — Какво има? — попита я и се изправи. — Зле ли ти е?

— Амая — отвърна тя, — нещо се случи…

Бащата измина улиците, които деляха къщата от цеха, на бегом и по пижама под халата. Усещаше парене в гърдите и някакъв бодеж в хълбока, от който му секваше дъхът, но продължи да тича под злокобното въздействие на обзелото го предчувствие. Мисълта за онова, което вече знаеше, се разливаше като мастило по гърдите му и само твърдата воля да не го приеме го накара да удвои усилието си да тича и да се моли отчаяно, в нещо средно между заповед и молба. Моля те, не. Моля те, не.

Хуан видя отдалече, че в цеха не свети. В противен случай щеше да се вижда през цепнатините на капаците и през тесния отдушник близо до покрива, който винаги, и лято, и зиме, стоеше отворен.

Росарио го настигна на вратата и извади ключ от джоба си.

— Тук ли е Амая?

— Да.

— А защо стои на тъмно?

Жена му не отговори. Отвори вратата и двамата влязоха вътре. Едва когато вратата се затвори, Хуан натисна ключа за осветлението. В продължение на няколко секунди не успя да види нищо. Примигна, насилвайки очите си да се приспособят към ярката светлина, докато погледът му трескаво търсеше момичето.

— Къде е?

Росарио не отговори, стоеше облегната с гръб към вратата и гледаше косо към един ъгъл. На лицето й бе замръзнала изкуствена усмивка.

— Амая! — извика баща й отчаяно. — Амая! — изкрещя отново.

Обърна се, гледайки въпросително жена си, и изражението на лицето й го накара да пребледнее. Пристъпи към нея.

— Господи, Росарио, какво си й направила?

Още една стъпка и откри лепкавата локва под краката си. Погледна кръвта, която вече започваше да придобива кафеникав цвят, и ужасен, отново вдигна поглед към жена си.

— Къде е детето? — попита той задавено.

Тя не отговори, но очите й се разшириха и прехапа долната си устна, сякаш изпитваше невъобразимо удоволствие. Той пристъпи към нея, обезумял от гняв, от страх, от ужас, сграбчи я за раменете и я разтърси, сякаш нямаше кости, доближи стиснатата си уста до лицето й и кресна:

— Къде е дъщеря ми?

Изражение на дълбоко презрение блесна в очите на жена му, зъбите й се оголиха. Протегна ръка и посочи нощвите с брашното.

Нощвите наподобяваха мраморно корито за поене, с капацитет за четиристотин килограма брашно. Там изсипваха чувалите със суровина, която после използваха в цеха. Погледна натам, накъдето сочеше Росарио, и видя две едри капки кръв, набъбнали като прашни сладки от брашното на повърхността на нощвите. Отново се обърна, за да погледне жена си, но тя бе застанала с лице към стената, твърдо решена да не гледа. Пристъпи напред, хипнотизиран от кръвта, усещайки всичките си сетива нащрек, ослушвайки се, опитвайки се да открие нещо, което знаеше, че му убягва. Долови леко движение по гладката уханна повърхност на брашното и извика, зървайки малката ръка, която изникна от белоснежното море, разтърсвана от силни конвулсии. Сграбчи ръчичката със своите и издърпа тялото на момичето, което изплува от брашното като удавник от вода. Положи я върху тезгяха за месене и изключително внимателно започна да почиства брашното, което бе запушило очите, устата, носа й, без да спира да й говори, усещайки как сълзите му капят върху лицето на малкото му момиче и рисуват солени пътечки по прашната му кожа.

— Амая, Амая, детето ми…

Момичето трепереше като ударено от токов удар, който идваше и си отиваше, разтрисайки крехкото й телце в резки конвулсии.

— Върви да повикаш лекаря — нареди Хуан на жена си.

Тя не помръдна от място. Бе пъхнала палец в устата си и го смучеше като бебе.

— Росарио! — кресна Хуан, на път да си изпусне нервите.

— Какво? — извика тя, обръщайки се ядосано.

— Веднага отивай да извикаш лекаря.

— Не.

— Какво? — обърна се той невярващо.

— Не мога — отвърна тя спокойно.

— Какво говориш? Трябва да доведеш доктора, детето е много зле.

— Нали ти казах, че не мога — промълви тя със свенлива усмивка. — Защо не идеш ти, а аз ще остана тук с нея?

Хуан остави детето, което продължаваше да трепери, и се приближи до жена си.

— Погледни ме, Росарио. Веднага отивай в къщата на доктора и го доведи тук.

Говореше й като на непослушно дете. Отвори вратата на цеха и я избута навън. Чак тогава забеляза, че дрехите на жена му бяха изцапани с брашно, а по пръстите, които смучеше, имаше следи от кръв.

— Росарио…

Тя се обърна и закрачи нагоре по улицата.

Час по-късно лекарят миеше ръцете си в едно корито и се бършеше с пешкира, който Хуан му подаваше.

— Извадихме голям късмет, Хуан, детето е добре. Малкият и безименният пръст на дясната й ръка са счупени, но повече ме притесняваше раната на главата. Брашното е подействало като естествен тампон и е попило кръвта, създавайки коричка, която е спряла кръвоизлива почти незабавно. Конвулсиите са нормални, когато е налице сериозна травма на главата.

— Аз съм виновен — отвърна Хуан. — Дадох й ключ, за да може да влиза в цеха, когато си поиска, и ето… Никога не съм предполагал, че Амая може да се нарани тук, сама…

— Стига, Хуан — каза лекарят, гледайки го в очите, в опит да не изпусне изражението му. — Има нещо друго. Дъщеря ти имаше брашно в очите, носа, устата… Всъщност цялата беше покрита с брашно…

— Да, предполагам, че се е подхлъзнала върху масло или някаква мазнина, ударила си е главата и е паднала в коритото.

— Можело е да падне по лице или по гръб, но тя беше напълно затрупана, Хуан.

Той погледна ръцете си, сякаш отговорът беше там.

— Може би е паднала по лице и се е обърнала, когато е усетила, че се задушава.

— Да, може би — склони лекарят. — Дъщеря ти е дребничка, Хуан. Ако се е ударила в някой от ръбовете на масите, ще бъде трудно тежестта й да я вкара вътре в нощвите. По-нормалното е да се е свлякла на пода. Освен това — той погледна надолу — забележи къде е локвата кръв.

Хуан покри лицето си с ръце и заплака.

— Мануел, аз…

— Кой я е намерил?

— Жена ми — простена той отчаяно.

Докторът въздъхна шумно.

— Хуан, Росарио спазва ли лечението, което й предписах? Отлично знаеш, че не бива да го прекъсва в никакъв случай.

— Да… Не знам… Какво намекваш, Мануел?

— Хуан, знаеш, че сме приятели и че те ценя. Това, което ще ти кажа, ще остане между мен и теб, казвам ти го като приятел, не като лекар. Изведи момичето от къщи, дръж го далеч от жена си. При вида разстройство, от което тя страда, хората понякога се фиксират върху някой свой близък и изливат върху него целия си гняв. Много добре знаеш, че този някой е дъщеря ти, и мисля, че и двамата подозираме, че не е за първи път. Присъствието й я вади от равновесие и я изнервя. Ако я отделиш от нея, жена ти ще се успокои, но най-вече си длъжен да го направиш заради момичето, защото следващия път може да го убие. Днешната случка беше много, изключително сериозна. Като лекар би трябвало да докладвам какво съм видял тук тази вечер, но отново като лекар знам, че ако Росарио спазва лечението, ще бъде добре. А и знам какво може да причини това на семейството ти. Сега като приятел и като лекар трябва да те помоля да изведеш момичето от дома ти, защото там го грози голяма опасност. Ако не го направиш, ще бъда принуден да подам сигнал. Моля те да ме разбереш.

Хуан се бе подпрял на масата, без да откъсва поглед от локвата съсирена кръв, която лъщеше като мръсно огледало на светлината.

— Няма ли възможност да е било инцидент? Може би Амая се е наранила и Росарио не е реагирала адекватно, когато е видяла кръвта, може би я е оставила в коритото, за да дойде да ме повика. — Собствените му думи внезапно му се сториха добър аргумент. — Тя дойде да ме повика, това нищо ли не значи?

— Търсела е съучастник. Дошла е да ти разкаже, защото ти има доверие, защото е знаела, че ще й повярваш, че ще положиш неистови усилия да й повярваш и да отречеш истината, което всъщност правиш. Това правиш през всичките тези години, от деня, в който Амая се роди, трябва ли да ти припомням какво се случи тогава? Хуан, отвори си очите, моля те. Тя е болна, има психично разстройство, което можем да контролираме с лекарства. Но ако това продължи, ще трябва да помислиш за по-сериозни мерки.

— Но… — простена той.

— Хуан, в коритото има току-що измита желязна точилка. Освен раната в горната част на главата, по Амая има следи и от друг удар над дясното ухо. Два от пръстите й са счупени в ясен знак за самозащита, когато е опитала да спре първия удар ей така — каза той, повдигайки ръка като обърнат шлем. — Вероятно е изгубила съзнание, а вторият удар не е направил рана, защото е бил по-тъп. Няма кръв, но при толкова къса коса, дори ти ще можеш да видиш, че дъщеря ти има огромна цицина и по-хлътнал участък на мястото, където е била ударена. Вторият удар е този, който ме притеснява, когато я е ударила, докато е била в безсъзнание… Намерението й е било да се увери, че я е убила.

Хуан отново закри лицето си и заплака горчиво, докато приятелят му се зае да почиства кръвта.