Невидимият пазител

40

Плътни завеси от дъжд се изливаха от единия до другия край на улицата. Човек би казал, че някой мести напред-назад гигантска лейка, предназначена да изтрие злото — или паметта. Повърхността на реката бе набраздена, сякаш хиляди малки рибки бяха решили да се покажат едновременно над водата. Също като фасадите на къщите, камъните на моста бяха подгизнали от вода. Тя се стичаше по тях, образувайки малки поточета, които се изливаха обратно в реката, процеждайки се през подпорните стени на брега.

Мерцедесът на Флора бе паркиран пред дома на леля й.

— Сестра ви вече е дошла — съобщи Джеймс, паркирайки отзад.

— И Виктор — добави Рос, поглеждайки към покрития вход на къщата, където зет им старателно подсушаваше с жълта гюдерия един сребристо-черен мотоциклет.

— Не мога да повярвам — промълви Амая.

Рос я погледна учудено, но не каза нищо.

Слязоха от колата и изтичаха под дъжда до козирката, под която Виктор бе паркирал мотоциклета. Размениха си целувки и прегръдки.

— Каква изненада, Виктор, леля не каза, че ще идваш — обясни Амая.

— Защото не знаеше. Сестра ви ми се обади тази сутрин, за да ми каже, и аз, както винаги, дойдох с удоволствие.

— И за нас е удоволствие, Виктор — каза Рос и го прегърна, поглеждайки Амая и все още объркана от коментара й в колата.

— Страхотен е — каза Джеймс, възхитен от мотора. — Не съм виждал такъв.

— Това е „Лубе“, модел ЛБМ, по инициалите на неговия конструктор — двутактов двигател, 99 кубика, три скорости — поясни Виктор, развълнуван от възможността да говори за своя мотор. — Току-що го завърших. Отне ми доста време да го реставрирам, защото някои части липсваха и беше цяла одисея да ги открия.

— Мотоциклетите „Лубе“ са баско производство, нали?

— Да, заводът е отворил през четирийсетте години в Лучана, Баракалдо, и е затворил през шейсет и седма… Жалко, защото мотоциклетите са били наистина красиви.

— Действително е красив — съгласи се Амая, — напомня ми малко на германските мотоциклети от Втората световна война.

— Да, предполагам, че по онова време всички са били доста повлияни в дизайна, но няма да се учудя, ако е станало обратното. Създателят на „Лубе“ вече е имал прототипи, конструирани години преди това, и е известно, че е поддържал контакти с немските фабрики преди войната…

— Боже, Виктор, ти си цял експерт, би могъл да изнасяш лекции или да пишеш за това.

— Бих могъл, стига някой да го интересува.

— Сигурна съм, че има такива хора…

— Влизаме ли? — попита Рос, отключвайки.

— Да, най-добре, сестра ти сигурно вече губи търпение. Нали знаеш, че тези истории с моторите й се струват голяма глупост.

— Толкова по-зле за нея, Виктор, не би трябвало да позволяваш мнението на Флора да ти влияе толкова.

— Е — каза той със смутена усмивка, — не е толкова лесно.

Дъждът, който бе завалял малко по-рано, продължаваше да плющи навън, правейки атмосферата в къщата още по-уютна. Миризмата на печено, която се носеше от кухнята, възбуди апетита им. Флора излезе от кухнята, държейки чаша с кехлибарено на цвят питие.

— Е, крайно време беше, вече мислехме, че трябва да започнем без вас — каза тя вместо поздрав.

Леля им се появи зад нея, бършейки ръце в малка вишнева кърпа. Целуна ги един по един. Амая забеляза начина, по който Флора отстъпи назад, сякаш да избегне всяка проява на чувства. „Да — каза си тя, — да не вземеш да целунеш някого погрешка.“ От своя страна Рос седна на стола, разположен най-близо до вратата, опитвайки се да застане възможно най-далеч от Флора.

— Добре ли прекарахте? Стигнахте ли до пещерата? — попита Енграси.

— Да, разходката беше много приятна, макар че до там стигна само Амая, аз останах малко по-назад. Изкълчих си крака, но не е нищо сериозно — каза Рос, успокоявайки леля си, която вече се навеждаше, за да погледне. — Амая се качи до горе, оставила е дар и е видяла Мари.

Леля й се обърна към нея с усмивка.

— Разкажи ми.

Амая видя презрителното изражение, изписано върху лицето на Флора. Въздъхна с леко неудобство.

— Ами качих се до входа на пещерата и там имаше една жена — каза тя, поглеждайки към Рос и акцентирайки на думата „жена“, — с която поговорих малко. Това е.

— Била е облечена в зелено и е казала, че има къща в района, а когато Амая се обърнала към пътя, изчезнала.

Леля й я погледна с широка усмивка.

— Ето.

— Лельо… — възропта Амая.

— Добре, ако вече сте приключили с фолклора, бихме могли да помислим за ядене, преди печеното да изстине — каза Флора, връчвайки им чашите с вино, които напълни на масата и после подаде на всеки, оставяйки Рос да вземе своята и пропускайки умишлено Виктор.

Леля Енграси се обърна към него.

— Виктор, върви в кухнята, в хладилника има от всичко, сипи си каквото пожелаеш.

— Съжалявам, Виктор — каза Флора извинително, — че не ти предложих нищо, но за разлика от всички останали, тук аз не съм си вкъщи.

— Стига глупости, Флора, тук всички мои племенници сте като у дома си. Всички мои племенници — натърти тя. — Ти също.

— Благодаря, лельо — отвърна тя, — но не бях много сигурна, че съм добре дошла тук.

Леля им въздъхна, преди да отговори.

— Докато съм жива, всички вие ще бъдете добре дошли у нас, защото в крайна сметка къщата е моя и аз решавам кой е желан и кой не. И не мисля, че от моя страна някога си забелязвала каквато и да е неприязън. Понякога, Флора, нежеланието е не у този, който посреща, а у този, който се чувства чужд.

Флора отпи дълга глътка от чашата си и не отговори.

Седнаха на масата и похвалиха кулинарните умения на леля си, която бе сготвила агне сукалче с печени картофи и чушки в сос. През по-голямата част от обяда Джеймс и Виктор поддържаха разговора, който, за удоволствие на Амая и очевидна досада на Флора, се въртеше около мотоциклетите на зет й.

— Реставрацията на мотори ми изглежда почти творческа работа.

— Е — отвърна Виктор поласкан, — опасявам се, че има по-общо с монтьорството, с цялата му мръсотия, отколкото с фината реставраторска работа, особено в първия етап, когато ги купувам. Този „Лубе“, с който дойдох днес, го откупих от един фермер от Бермео, който го бе държал повече от трийсет години в един обор. Уверявам те, че върху него бяха срали всякакви гадини.

— Виктор — смъмри го Флора.

Останалите се разсмяха, а Джеймс го подкани да продължи.

— Но предполагам, че щом го закараш у вас, му махаш боята, шлайфаш го и този етап сигурно е голям кеф.

— Да, така е, но това е почти най-лесното. Най-много време ми отнема да издирвам частите, които липсват, да заменям онези, които са неспасяеми, и най-вече да възстановявам части, които вече не може да се открият — понякога се е налагало да ги изработвам собственоръчно.

— Кое ти е най-трудно? — попита Амая, за да окуражи зет си.

Виктор се замисли за момент. Междувременно Флора въздъхна, демонстрирайки досада, която явно никой друг от масата не изпитваше.

— Една от най-трудоемките фази от работата несъмнено е възстановяването на резервоарите за гориво. Често се случва да е останал бензин вътре, а с годините вътрешността им ръждясва, защото преди не са били от неръждаема стомана както сега, а от ламарина, покрита с патина, която се изтрива с времето, така че при ръждясването се отделят малки люспи метал и се разпръскват из целия резервоар. Вече не съществуват такъв тип резервоари, така че трябва да проявиш чудеса от храброст, за да ги почистиш и поправиш отвътре.

Флора се изправи и започна да събира чиниите.

— Недей, лельо, остави на мен — каза тя, слагайки ръка на рамото на Енграси. — И без това разговорът не ме интересува, така че ще донеса десерта.

— Сестра ви ни е приготвила един от прекрасните си десерти — каза леля им, докато Флора отиваше в кухнята, правейки знак на Рос, която бе станала, отново да седне.

Виктор внезапно се бе умълчал, гледайки празната си чаша, сякаш в нея бе отговорът на всички изисквания на света. Флора се върна, носейки поднос, покрит с тънка хартия. Подреди чиниите и приборите и тържествено отви десерта. Дузина мазни сладки разпръснаха тежкия си сладък аромат. Вълна от възхитени възклицания се разнесе сред присъстващите, докато Амая прикриваше устата си с ръка и гледаше стъписано сестра си, която се усмихваше доволно.

— Чанчигори, обожавам ги! — възкликна Джеймс, грабвайки една.

Възмутена и изумена, Амая се бореше с желанието да сграбчи сестра си за косата и да я накара да изгълта сладките една по една. Наведе поглед и остана мълчаливо на място, опитвайки се да потисне яростта, която усещаше в себе си. Слушаше как Флора чурулика самонадеяно и почти усещаше жестокия й преценяващ поглед, с който я наблюдаваше развеселено по онзи, някогашния, вдъхващ й страх начин. Все едно я гледаше майка й.

— Няма ли да хапнеш, Амая? — попита Флора гальовно.

— Не, нямам апетит.

— Защо така? — подигра й се Флора. — Не ме обиждай, хапни малко — добави тя и сложи едно чанчигори в чинията й.

Амая го погледна и не успя да пропъди мисълта за телата на момичетата, от които се разнасяше мазният му мирис.

— Ще трябва да ме извиниш, Флора. В последно време има неща, от които стомахът ми се обръща — каза тя, гледайки я втренчено.

— Може пък да си бременна — продължи с подигравките Флора, — леля ми каза, че правите опити.

— За бога, Флора — възропта леля й. — Съжалявам, Амая, просто споменах — каза тя и сложи ръка върху нейната.

— Няма нищо, лельо — отвърна Амая.

— Не бъди жестока, Флора, Амая се сблъска с много неприятни събития през последните дни — намеси се Виктор. — Работата й е много тежка, не се учудвам, че не може да се храни.

Амая забеляза как го гледа Флора. Изумено, може би защото веднъж се бе осмелил да не се съгласи с нея на публично място.

— Четох, че сте арестували бащата на Йоана — каза меко Виктор. — Надявам се най-сетне престъпленията да спрат.

— Би било добре — съгласи се Амая. — Но за съжаление, въпреки че имаме доказателства, че той е убил дъщеря си, сме сигурни и че не е извършил другите престъпления.

— При всички случаи се радвам, че сте заловили този негодник. Познавам жена му, познавах и момичето по физиономия и трябва да си истинско чудовище, за да нараниш такова мило същество като нея. Този тип е мръсник, надявам се в затвора да си получи заслуженото — каза Виктор, давайки воля на рядко срещан у него афект.

— Мръсник, казваш? — подскочи Флора. — А те какви са? Защото на практика хлапачките си го търсят.

— Но какво говориш? — сряза я Рос възмутено, обръщайки се директно към нея за първи път по време на обяда.

— Какво говоря ли? Казвам само, че тези момичета са едни никаквици. Втръснало ми е да гледам как се обличат, как говорят и как се държат. Като проститутки. Срам ме е да гледам как преследват момчетата. Заклевам се, че понякога, когато мина през центъра и ги видя да се натискат с тях като кучки, не се учудвам, че накрая свършват така.

— Флора, говориш страшни неща. Наистина ли оправдаваш това, че някой убива момичета? — скара й се леля й.

— Не го оправдавам, но ако бяха от добрите момичета, които в десет вечерта са си вкъщи, нямаше да им се случи такова нещо. А щом се държат така предизвикателно, няма да кажа, че си го заслужават, но със сигурност си го търсят.

— Не разбирам как може да говориш така, Флора — каза Амая невярващо.

— Така смятам. Да не би като са мъртви, вече да са светици? Мисля, че мога да си кажа мнението, нали?

— Този мъж, който е убил дъщеря си, е кучи син — заяви внезапно Виктор. — И няма оправдание за онова, което е направил.

Всички го изгледаха учудени от необичайната сила, с която го бе казал, а Флора бе изумена.

Амая се възползва от случая.

— Флора, Йоана е била убита и изнасилена от баща си, от доведения си баща. Била е добро момиче, което е изкарвало отлични оценки, обличало се е скромно и в десет вечерта си е било вкъщи. Наранил я е този, който се предполага, че е трябвало да я пази. Може би това го прави по-неразбираемо, по-ужасно. Защото е чудовищно да ти го причини човекът, който трябва да се грижи за теб.

— Ха! — възкликна Флора с престорен смях. — Дойдохме си на думата, разбира се! Да изровим сълзливите драми от сапунения сериал. Този, който трябваше да ме пази, ми стори зло — каза тя, имитирайки детско гласче. — Какво? Бедната Амая, кралицата на драмите. Нека ти кажа нещо, сестричке, ти също не я предпази, когато трябваше да го направиш.

— За какво говориш? — попита Джеймс, хващайки жена си за ръка.

— Говоря за нашата майка.

Рос поклати глава, усещайки как напрежението край тях расте.

— Да, за нашата клета, възрастна и слаба майка, за една тежко болна жена, която веднъж си изпусна нервите. Веднъж, но това бе достатъчно, за да бъде заклеймена от цялото семейство — каза Флора, изпълнена с презрение.

Амая я погледна внимателно, преди да отговори.

— Не е вярно, Флора. Животът на мама продължи постарому, моят живот се промени.

— Защо трябваше да ходиш да живееш при леля? Дойде ти като по поръчка, винаги го беше искала, да вършиш каквото ти скимне и да не трябва да работиш в цеха. Добре се уреди, а това с мама бе един-единствен път, неволна грешка, нещастен инцидент…

Амая отскубна ръка от Джеймс и закри лицето си. Пое си въздух между пръстите и много тихо изрече:

— Не бе нещастен инцидент, Флора. Опита се да ме убие.

— Ти винаги си преувеличавала. Тя ми разказа. Ударила ти е един шамар и си паднала върху тезгяха за месене.

— Нападна ме с металната точилка — каза Амая, без да открива лице.

Болката от думите й задави гласа й, който затрепери и замря, сякаш щеше да изчезне завинаги.

— Удари ме по главата и ми счупи пръстите на ръката, с която се пазех, след което продължи да ме удря, когато паднах на земята.

— Лъжа! — изписка Флора, скачайки на крака. — Ти си лъжкиня.

— Седни, Флора — нареди Енграси твърдо.

Флора седна, без да отделя поглед от Амая, която продължаваше да крие лицето си с ръце.

— Сега ти ме слушай — каза леля им. — Сестра ти не лъже. Лекарят, който я прегледа онази нощ, бе доктор Мануел Мартинес, същият, който по онова време лекуваше майка ти от нейната болест. Той препоръча Амая да не се връща вкъщи. Вярно е, че я нападна само веднъж, но бе на път да я убие. Прекара следващите месеци затворена тук, без да излиза, докато раните й зараснаха или се скриха под косата й.

— Не ти вярвам, ударила й е шамар. Амая беше малка и е паднала, наранила се е при падането; просто й е ударила шамар, като всяка нормална майка на дъщеря си, още повече в онези времена. Но ти… — обърна се тя към Амая с презрително свити устни, — ти цял живот си я мразила. И когато трябваше, не се погрижи за нея, постъпи като онзи баща и се възползва от случая, за да я нараниш.

— Какво говориш? — извика Амая, откривайки набразденото си от сълзи лице.

— Казвам, че можеше да й помогнеш, когато се случи онова в болницата.

Гласът на Амая се сниши до едва доловим шепот, докато се мъчеше да овладее гнева, който отново започваше да се надига в нея.

— Не, не можех да й помогна, никой не можеше, още по-малко аз.

— Можеше да ходиш да я виждаш — сопна се Флора.

— Флора, тя искаше да ме убие! — извика Амая.

Джеймс се намеси, ставайки на крака и прегръщайки Амая.

— Флора, по-добре сменете темата. Амая много страда от това и не разбирам защо продължавате да дъвчете темата. Знам какво е станало и те уверявам, че майка ви е имала късмет, че не е свършила в затвора или в психиатрично заведение. Вероятно така щеше да е по-добре за нея, както и разбира се, за момиченце като Амая, за дете, което е трябвало да израсне с бремето на опит за убийство и да го прикрива с лъжи, напускайки собствения си дом, сякаш то е било отговорно за ужаса, който е преживяло. Тъжно е това, което се е случило с майка ви, съжалявам, че не е могла да се върне вкъщи, когато се е разболяла, но постъпваш зле, като обвиняваш Амая за смъртта й в болницата.

Флора го изгледа изумено.

— Моля? Казала си му, че е умряла? — каза тя, обръщайки се свирепо към Амая. — Имала си нахалството да кажеш, че майка ни е умряла?

Джеймс погледна Амая видимо сконфузен.

— Е, така предположих, всъщност не ми е казвала, че е починала, така реших. Вчера разбрах какво е станало в болницата и когато споменахте, че е изпаднала в криза, помислих, че…

Амая, вече поуспокоена, се обърна да му обясни.

— След последното ми посещение майка ми изпаднала в кататонично състояние, което продължило с дни, но една сутрин, когато една медицинска сестра се навела над нея, за да й сложи термометъра, тя се изправила, сграбчила я за косата и захапала врата й с такава сила, че откъснала парче месо, което сдъвкала и глътнала. Когато останалият персонал се притекъл на помощ, жената се намирала на пода, а майка ми не спирала да я удря, докато кръвта се стичала от врата й и от устата на майка ми. Медицинската сестра пострадала тежко, свалили я в операционната, направили й няколко преливания на кръв и оживяла само защото се намирала в болница. Извадила късмет, макар че ще носи белег на врата си цял живот.

Флора се бе вторачила презрително в нея, а устните й бяха разтегнати в студена и бездушна гримаса, като разсечени с брадва.

— Извадихме късмет — продължи Амая, — майка ми постъпи в психиатрия по разпореждане на съда, а срещу болницата се заведе гражданско дело за това, че не била предвидила риска при вече освидетелстван пациент.

Погледна Флора в очите.

— Нищо не можех да направя. Нямаше какво да направим при това положение, реши го съдията.

— А ти се съгласи — изтърси Флора.

— Флора — каза Амая, въоръжавайки се с търпение. — Костваше ми много време и болка, за да мога да го изрека на глас, но мама искаше да ме убие.

— О, ти си луда! Освен това си много лош човек.

— Мама искаше да ме убие — повтори Амая, сякаш с това можеше да прогони злото.

Джеймс постави ръка върху рамото й.

— Скъпа, недей да говориш така, било е преди много време, сега си в безопасност.

— Тя ме мразеше — прошепна Амая, сякаш не го бе чула.

— Беше инцидент — упорстваше Флора.

— Не, Флора, не беше. Опита се да ме убие. Спря само защото помисли, че го е направила, и когато реши, че съм умряла, ме зарови в нощвите с брашното.

Флора скочи, удряйки масата с хълбок, от което чашите се раззвънтяха.

— Проклета да си, Амая. Проклета да си до края на живота си.

— Едва ли ще съм по-зле, отколкото сега — отвърна Амая с уморен глас.

Флора грабна дамската си чанта, която висеше на облегалката на стола, и излезе, тръшвайки вратата. Виктор смотолеви някакво извинение и я последва, видимо притеснен. След тяхното тръгване всички се умълчаха, без да смеят да изрекат нещо, което би могло да усили бурята, която явно ги бе връхлетяла. Накрая отново Джеймс опита да внесе частица разум в ситуацията. Прегърна жена си.

— Би трябвало да съм ти много сърдит, че не си ми го разказвала преди. Знаеш, че те обичам, Амая, и няма нищо, което би могло да промени този факт, затова ми е трудно да разбера защо не ми се довери. Знам, че тази история сигурно е била много болезнена за всички ви и особено за теб, но трябва да ти е ясно, че през последните дни научих повече неща за семейството ти, отколкото през последните пет години.

Енграси сгъна старателно салфетката си и каза:

— Джеймс, понякога болката е толкова голяма и така дълбоко вкоренена, че човек иска и вярва, че ще може да я крие и премълчава винаги, без да осъзнава факта, че болките, които не са били изплакани и изкупени навремето, се връщат до безкрай в живота ни, като останки от корабокрушение. Изплуват на брега на съществуването ни, за да ни напомнят, че под водата е останала цяла флота от призраци, които никога няма да ни забравят и ще се завръщат малко по малко, за да ни измъчват, докато сме живи. Не упреквай жена ти, че не ти го е разказала. Не мисля, че тя самата го е осъзнавала достатъчно ясно.

Амая вдигна поглед, но каза само:

— Много съм уморена.

— Трябва да приключим с това, Амая — помоли я той, — и сега е моментът. Знам, че е много болезнено, но може би защото го виждам отвън, без да влагам емоции, смятам, че трябва да го погледнеш от друга гледна точка. Станалото е ужасно, но в крайна сметка трябва да приемеш, че майка ти е само една психичноболна жена. Не мисля, че те е мразела, много често тези хора се настройват срещу най-близките си. Да, нападнала те е, както е нападнала и онази медицинска сестра в пристъп на лудост, който я е извадил от равновесие, но в това не е имало нищо лично.

— Не, Джеймс. Медицинската сестра, която е пострадала, е имала дълга руса коса и приблизително моята възраст и телосложение. Когато останалите медицински сестри влезли, заварили как майка ми я удря, смеейки се и крещейки моето име. Нападнала я е, защото я е объркала с мен.