Невидимият пазител

41

Телефонът досадно жужеше.

— Добър вечер, госпожо инспектор.

— А, здравейте, доктор Такченко — отвърна Амая, познавайки гласа й. — Не очаквах да ви чуя толкова скоро… Прегледахте ли записите?

— Да, прегледахме ги — отговори жената уклончиво.

— И?

— Госпожо инспектор, ние сме в хотел „Бастан“, току-що пристигнахме от Уеска и мисля, че трябва да дойдете колкото се може по-бързо.

— Тук ли сте? — учуди се тя.

— Да, трябва да говоря с вас насаме.

— Заради записите ли?

— Да, но не само заради тях. Намираме се в стая двеста и две — добави тя и затвори.

Паркингът на хотела изглеждаше необичайно спокоен за неделя вечер, макар в дъното да се виждаха няколко автомобила, паркирани до входа на ресторанта. Лампите на кафенето, където се бяха срещнали предния път, бяха изгасени наполовина, столовете бяха обърнати върху масите, а няколко жени миеха пода. Момичето от рецепцията на хотела бе заменено от момче на около осемнайсет години с пъпчиво лице. Амая се запита откъде намираха такива екземпляри. Също като своята предшественица, и той бе погълнат от шумна компютърна игра. Насочи се към стълбите, без да спира, качи се до втория етаж и когато влезе в коридора, се озова срещу стая номер двеста и две. Почука и докторката й отвори незабавно, сякаш бе чакала зад вратата. Стаята бе приятна и добре осветена. Върху леглото имаше преносим компютър и две кафяви картонени папки.

— Обаждането ви ме изненада, не очаквах да ви видя тук — каза Амая вместо поздрав.

Доктор Гонсалес я поздрави, докато разплиташе някакви кабели, постави един компютър върху малкото бюро, включи го и го обърна към Амая.

— Този запис е от миналия петък в зона за наблюдение седем. Съвпада с мястото, където говорихме в деня, когато пристигнахме в Елисондо, там, където казахте, че сте видели мечка. Кадрите, които ще видите, са леко разфокусирани, дължи се на това, че винаги поставяме камерите на някоя височина, за да обхванат естествените пътеки в гората. Тези маршрути животните избират инстинктивно и те по правило не съвпадат с онези, които биха избрали хората.

Той пусна видеото. Амая видя част от величествена букова гора; в продължение на няколко секунди картината бе неподвижна, но изведнъж една сянка влезе в кадър, заемайки горната част на екрана. Амая разпозна синята си пухенка.

— Мисля, че това сте вие — отбеляза докторката.

— Да.

Фигурата мина от единия до другия край на екрана и изчезна.

— Така, сега десетина минути няма нищо, Раул превъртя лентата, за да видите онова, което ни интересува.

Амая отново впери поглед в екрана и когато го видя, почувства, че сърцето й ще изскочи. Не го беше сънувала, не беше халюцинация от стреса. Беше там и нямаше място за съмнение. Човекоподобната му фигура бе висока над два метра, здравата мускулатура личеше под тъмната грива, която падаше от главата му върху силен и гъвкав гръб. Долната част на тялото му бе толкова силно окосмена, че сякаш носеше панталон от животинска кожа. Бе зает да бели малки парченца лишей от едно дърво, протегнал дългите си ловки пръсти. Върши това около минута, след което се обърна бавно и вдигна величествената си глава. Амая се слиса. Чертите му напомняха глава на голяма котка, може би на лъв. Линиите на лицето му бяха заоблени и добре изразени, а липсата на муцуна му придаваше кротък и интелигентен вид. Окосмението по лицето му бе тъмно и се разширяваше под брадичката, образувайки гъста брада, разделена на две, която стигаше до средата на корема му.

Много бавно съществото вдигна поглед и за секунда се взря в обектива на камерата. Очите му, с безброй кехлибарени нюанси, замръзнаха на монитора, когато Раул спря записа.

Амая въздъхна, запленена от красотата, очарованието и значението на онова, което току-що бе видяла, на онова, което се бе уверила, че е видяла. Докторката се доближи до масата и свали капака на лаптопа, спасявайки инспекторката от омагьосващото въздействие на тези очи.

— Кажете, това ли е вашата мечка?

Амая я погледна замислено, без да знае каква реакция да очаква, ако потвърди. Отвърна уклончиво:

— Предполагам, че да, не знам.

— Тогава нека аз да ви кажа — това не е мечка.

— Напълно ли сте сигурна?

— Напълно сме — тя погледна мъжа си — сигурни. Не съществува нито един вид мечка с такива характеристики.

— Може да е друго животно — предложи Амая.

— Да, митологично — отвърна той. — Госпожо инспектор, мисля, че знам какво е, докторката също. Вие какво мислите, че е?

Амая се поколеба, обмисляйки ефекта на отговора, който напираше в ума и на устата й. Изглеждаха разумни хора, но какво въздействие можеше да има нещо такова върху тях?

— Мисля, че не е мечка — отвърна тя колебливо.

— Отново виждам, че сте предпазлива. Аз ще ви кажа. Това е басахаун.

Амая въздъхна още веднъж, докато напрежението се събираше в краката й, проявявайки се в леко треперене, което си пожела да не бъде забелязано от докторите.

— Добре — отстъпи тя, — каквото и да е това същество, което видяхме, въпросът е: какво ще стане сега?

Доктор Такченко застана до мъжа си и я погледна.

— Госпожо инспектор, с Раул сме посветили живота си на науката, имаме сериозна кариера с изследователска стипендия и главната цел на нашата работа е била, е и винаги ще бъде опазването на природата и на едрите бозайници в частност. Това, което е на този запис, не е мечка, не мисля, че изобщо е някакъв вид животно. Смятам, както и съпругът ми, че става дума за басахаун. И смятам още, че фактът, че камерите са го записали, не е плод на случайност или невнимание от страна на това същество, както вие го наричате, а се дължи на желанието му да ви се покаже, да ни се покаже, за да стигне до вас. Бъдете спокойна, нито Раул, нито аз имаме намерение да разгласяваме това откритие. Това сигурно би провалило нашите кариери, би поставило достоверността на съществото под въпрос, защото съм сигурна, че дори да сложат камери на всяко дърво, пак няма да уловят образа му. И което е по-лошо — тълпи от маниаци ще плъзнат из планината да търсят басахауна.

— Изтрихме оригиналната лента и имаме само това копие — каза доктор Гонсалес, отваряйки отделението за дискове на лаптопа и подавайки на Амая едно DVD със записа.

Тя го пое внимателно.

— Благодаря — отговори, — много благодаря.

Остана седнала до леглото, с диска, проблясващ с цветовете на дъгата в ръцете й, без да знае какво да прави.

— Има и още нещо — каза докторката, прекъсвайки мислите й и изваждайки я изведнъж от вглъбението.

Амая се изправи и взе една от кафявите папки, които докторката й подаваше. Отгърна корицата и видя, че вътре имаше копие от анализа на брашното.

— Помните ли, че ви казах, че ще направя още няколко изследвания на пробите, които ми дадохте?

Амая кимна.

— Направих на всяка една структурен спектрографски анализ. Това е тест, който не извършихме в началото, защото целта ни беше да ги сравним, за да потърсим съвпадения — затова използвахме уреда за високоефективна течна хроматография. Но след като не получихме резултати, реших да направя и това изследване, при което се получава пълно раздробяване на състава чрез изолиране и извеждане на всеки елемент, формиращ пробите. Следите ли ми мисълта?

Амая кимна очаквателно.

— Както ви казах, този толкова подробен анализ нямаше да ни бъде от особена полза в началото, когато просто се опитвахме да открием съвпадения.

Амая започна да губи търпение, но запази мълчание.

— Отново анализирах всяка проба и при една от тях установих частично съвпадение при много от елементите й.

— Какво означава това?

— Означава, че елементите на пробата от сладката са присъствали в единия вид брашно, но в комбинация с други, които не открихме в него.

— И как може да се обясни това?

— Много просто — с това, че пробата, която вие ми донесохте, е съдържала два вида брашно. Това на сладката и още едно.

— И това може да се е получило, защото…?

— Защото в същия съд, където е било брашното, с което е изработена сладката, впоследствие са изсипали друг вид брашно, без да се уверят, че преди това са отстранили остатъците от предишното. Защото въпреки че брашното не съвпада и количествата, в които се открива, са минимални и на практика незначителни, това не означава, че то не е там. Хроматографът улавя всичко.

Амая започна да прехвърля листовете с графиките. Цветните колони се сливаха, рисувайки причудливи форми.

— Коя е? — попита тя нетърпеливо.

Докторката застана до нея, взе доклада и внимателно го разлисти.

— Тази, С11.

Амая я погледна невярващо. Отпусна се на леглото, взирайки се в идеално симетричната графика. Проба номер 11. „С“ от Саласар.

Когато излезе от хотела, отново валеше. Поколеба се дали да не изтича до колата, но психичното й състояние и скоростта, с която мислите течаха в ума й, я накараха да поеме бавно през паркинга, оставяйки дъжда да мокри косата и дрехите й, като акт на своеобразно кръщение. Надяваше се водата да отмие объркването и смущението, бушуващи в нея. Когато стигна до колата, вниманието й бе привлечено от един силует, който също като нея стоеше неподвижно под дъжда. Сребристите отблясъци на мотора и кожените дрехи не можеха да се сбъркат.

Тя се приближи.

— Виктор? Какво правиш тук? — попита Амая.

Зет й я погледна, смазан от болка. Въпреки дъжда Амая успя да види сълзите, които бликаха от зачервените му очи.

Тя погледна към вътрешността на ресторанта и видя сестра си. Флора се заливаше от смях на нещо, което й казваше Фермин Монтес. Той се наведе към нея и тя го целуна по устните. Флора се усмихваше.

— Защо? — повтори Виктор, напълно съкрушен.

— Защото е мръсница — каза Амая, без да откъсва очи от витрината. — И кучка.

Виктор се разхлипа сърцераздирателно, сякаш думите на балдъзата му бяха отворили непреодолима пропаст под краката му.

— Вчера прекарахме следобеда заедно, а тази сутрин ми се обади, за да дойда на обяд у вас. Мислех, че нещата между нас се подобряват, а сега ми причинява това. Аз бих направил всичко за нея. Всичко. За да е доволна от мен. Защо, Амая? Какво цели?

— Да наранява, Виктор, да наранява, защото е лош човек. Като мама. Една манипулативна и безсърдечна вещица.

Той се разрида още по-силно и се преви надве, сякаш щеше да рухне на земята. Амая почувства огромна тъга при гледката на този смазан мъж. Виктор не бе добър съпруг. Но не беше и лош. Бе просто един пияница, рухнал под бремето на тиранията на сестра й. Пристъпи към него и го прегърна, усещайки миризмата на лосиона му за след бръснене, примесена с мириса на мокра кожа на якето му.

Постояха така прегърнати под дъжда няколко минути. Тя слушаше дрезгавия му плач, наблюдаваше как сестра й се усмихва на Фермин и се мъчеше да овладее бясно препускащите си мисли и да анализира предоставената й от докторите информация, която клокочеше в главата й и вече започваше да й причинява силно главоболие.

— Да се махаме от тук, Виктор — помоли го тя, сигурна, че той ще се възпротиви. Но той прие безропотно. — Искаш ли да те закарам? — каза тя, сочейки към колата.

— Не, благодаря, не мога да оставя мотора тук. Добре съм — прошепна той, изтривайки очи. — Не се притеснявай.

Амая го изгледа с тревога. В това състояние бе способен на всякаква глупост.

— Искаш ли после да се видим някъде, за да поговорим?

— Благодаря, Амая, но мисля да се прибирам вкъщи, ще взема един горещ душ и ще си лягам. А и ти трябва да направиш същото — добави той без усмивка. — Не искам заради мен да хванеш някоя пневмония.

Сложи си каската и ръкавиците и се наведе да целуне балдъзата си, стискайки леко ръката й. Запали мотора и излезе от паркинга, поемайки към Елисондо.

Амая остана там още няколко секунди, докато мислеше за Виктор и гледаше как сестра й вечеря с Монтес под топлата златиста светлина на ресторанта. Свали подгизналата си пухенка и я хвърли в колата, после седна вътре и набра номера на другата си сестра.

— Рос… Росаура.

— Амая, какво има?

— Чуй ме, Рос, важно е.

— Кажи.

— Още ли имате обичай да вземате брашно от цеха за вкъщи?

— Разбира се, както винаги.

— Помисли добре, кога за последно занесе брашно у вас?

— Сигурно преди повече от месец, преди да напусна.

— Добре, искам да ми направиш една услуга. Ще изпратя Йонан Ечайде до нас, той ще те придружи, за да вземе проба от брашното от твоята кухня. Ако не ти се влиза, стой навън, Йонан е доверен човек.

— Добре — отвърна Рос сериозно.

— Още нещо. Кой друг би могъл да е вземал брашно от цеха?

— Кой ли? Предполагам, че всички работници го правят, но… Какво става, Амая? Да не разследвате кражба на брашно? — каза тя, опитвайки да се пошегува.

— Не мога да говоря за това, Рос. Направи каквото те помолих.

Набра друг номер.

Жената, която вдигна телефона, я държа няколко минути на линията с безспирното си бъбрене, преди да успее да я прекъсне:

— Хосуне, ще ти изпратя по един колега няколко проби за анализ и сравнение. Хосуне, много е важно, иначе нямаше да те моля, трябват ми възможно най-скоро… И бъди дискретна, не споделяй с никого и не пращай резултатите в управлението, дай ги само на човека, по когото ти ги пращам.

— Разбира се, Амая, бъди спокойна.

— Колко ще ти отнеме?

— Зависи кога ще получа пробите.

— След два часа ще ги имаш.

— Амая, днес е неделя, започвам работа чак в осем сутринта в понеделник… Но ще направя изключение за теб и ще отида в шест, за да обработя твоите мостри… Ще ги имаш още утре, макар и късно вечерта.

— Благодаря ти, мила. Длъжница съм ти — каза Амая, преди да затвори и набере друг номер.

— Йонан, вземи мостра С11 от брашното за чанчигори и върви при леля ми. Придружи сестра ми до нейната къща, вземи проба от брашното, което е там, и тръгвай за Сан Себастиан. В Института по съдебна медицина ще те чака Хосуне Уркиса от баската полиция. Трябва да изчакаш, докато излязат резултатите. Когато станат готови, искам да се обадиш само на мен, не споменавай нищо в управлението. Ако Ириарте или Сабалса те търсят, кажи, че си в Сан Себастиан по личен въпрос, с моето разрешение.

— Добре, шефке. — Той се поколеба. — Шефке, има ли нещо, което трябва да знам?

Йонан бе най-почтеният полицай, когото познаваше, може би един от най-добрите хора, които бе срещала, и общуването с него я бе накарало искрено да го цени.

— Трябва да си информиран, младши инспектор Ечайде, и ще ти разкажа всичко, когато се върнеш. Ще ти кажа само, че подозирам, че някой изнася информация от управлението.

— О, разбирам.

— Разчитам на теб, Йонан.

Почти успя да зърне усмивката му, преди да затвори.

Около девет вечерта Ириарте слагаше децата си да легнат. Това бе любимото му време от деня, когато бързането по задачи губеше значение и можеше да им се полюбува, учудвайки се почти ежедневно на бързината, с която растяха, да ги прегърне, да послуша още веднъж молбите им да не гаси лампата и да им разкаже отново познатата приказка, която знаеха наизуст. Когато най-сетне успя да се откъсне от тях, отиде в спалнята, където жена му гледаше новини в леглото. Да си лягат рано, бе навик, който бяха придобили след раждането на децата, и макар обикновено да стояха будни, разговаряйки или гледайки телевизия, около девет бяха винаги в леглото. Той се съблече и легна до жена си, която намали телевизора.

— Заспаха ли? — попита тя.

— Мисля, че да — отвърна той, затваряйки очи по онзи характерен начин, който тя познаваше добре и знаеше, че няма нищо общо със съня.

— Притеснен ли си? — попита го, погалвайки челото му.

— Да.

Нямаше смисъл да я лъже, познаваше го добре.

— Разкажи ми.

— Не знам точно от какво и това ме тревожи, има нещо, което не е наред, но не знам какво.

— Да няма нещо общо с онази красива инспекторка? — попита тя шеговито.

— Предполагам, че отчасти да, но не съм сигурен и в това. Върши нещата по малко особен начин, но не мисля, че в крайна сметка това е лошо.

— Мислиш ли, че е добра?

— Да, смятам, че е много добра, но… не знам как да го обясня, в нея има някаква тъмна страна, някакво друго лице, което не успявам да видя. Предполагам, че това ме тревожи.

— Всички имаме скрита страна, освен това я познаваш отскоро, още е рано да си правиш заключения, не мислиш ли?

— Не става дума за това, а за някакво особено недоверие, някакво инстинктивно чувство. Знаеш, че не съдя за човека по първото впечатление, но в моята работа интуицията е важна и смятам, че много пъти пренебрегваме сигнали за неща, които ни притесняват у другите, само защото нямаме база, на която да стъпим. А неведнъж става така, че това чувство, което сме изпитали, но сме решили да пренебрегнем, след време се връща и се оказва, че е имало причини. Тогава съжаляваме, че не сме обърнали внимание на онова, което някои наричат интуиция, инстинкт, първо впечатление и което в крайна сметка има своето научно обяснение, защото се базира на езика на тялото, на израженията на лицето и на малките социални лъжи.

— Да не би да мислиш, че лъже?

— Мисля, че крие нещо.

— Но въпреки това казваш, че вярваш в способностите й.

— Така е.

— Може би това, което усещаш, е емоционална нестабилност, хората, които не обичат или не са обичани, хората, които имат проблеми вкъщи, предизвикват такова чувство.

— Не мисля, че случаят е такъв. Съпругът й е известен американски скулптор, дошъл е с нея в Елисондо, докато трае разследването, чувал съм как разговаря с него по телефона и там няма проблем. Иначе е отседнала при леля си заедно с една от сестрите си. Изглежда, че в семейството й всичко е нормално.

— Имат ли деца?

— Не.

— Ето ти причината — каза тя, облягайки се на възглавницата, докато гасеше нощната си лампа. — Според мен никоя жена в зряла възраст не може да се чувства пълноценна, ако няма деца, и те уверявам, че това може да е огромно, тайно и мрачно бреме. Обичам те, но ако нямахме деца, щях да се чувствам непълноценна — заключи тя, затваряйки очи.

Той я погледна с усмивка, докато размишляваше за простичкия и директен начин, по който гледаше на света, и за това, колко много пъти бе имала право.