Невидимият пазител

25

Джеймс Уестфорд живееше от шест месеца в Памплона, когато се запозна с Амая. Младата стажантка в полицията бе отишла в галерията, в която той щеше да излага творбите си, за да информира собственика й, че в района стават дребни кражби. Помнеше, че беше облечена в униформа, стоеше права до своя колега и гледаше захласнато една от неговите скулптури. Джеймс, наведен над един кашон, се бореше с хартиите, в които бяха опаковани творбите за изложбата. Изправи се, без да откъсва очи от нея, и без да се замисли, й подаде една от брошурите, които галерията бе подготвила за експозицията. Амая взе листовката, като дори не се усмихна, благодари му и повече не го удостои с внимание. Не я прочете, дори не я разлисти, а щом излязоха от залата, той, разочарован, видя, че я оставя на една маса до входа. Срещна я отново на другата събота, на откриването на изложбата. Беше с черна рокля, а косата й бе свободно пусната и сресана назад. Отначало не беше сигурен дали това е същото момиче, но тя се доближи до скулптурата, която бе разглеждала предишния път, посочи я и му каза:

— Откакто онзи ден я видях, не мога да спра да мисля за нея.

— Значи, по това си приличаме — откакто онзи ден те видях, не мога да спра да мисля за теб.

Тя го бе погледнала с усмивка.

— Виж ти, забавен, а и сръчен в ръцете. Какво друго можеш да правиш?

Когато галерията затвори, двамата се разхождаха с часове по улиците на Памплона, говорейки безспир за живота и работата си. Беше почти четири сутринта, когато заваля. Опитаха да се доберат до съседната улица, но проливният дъжд ги принуди да се подслонят под тясната стряха на една къща. Амая трепереше под тънката си рокля и той кавалерски й предложи якето си. Сгушена в дрехата, тя вдиша аромата, който се носеше от нея. Дъждът се усилваше, принуждавайки ги да отстъпват, докато се залепят за стената. Той я погледна със смутена усмивка и тя, треперейки от студ, се доближи плътно до него.

— Би ли ме прегърнал? — попита го, поглеждайки го в очите.

Той я придърпа към себе си и я прегърна. Изведнъж Амая се разсмя. Той я погледна учудено.

— Защо се смееш?

— О, нищо, просто си мислех, че трябваше да се изсипе цял порой, за да ме прегърнеш. Сега се чудя какво трябва да стане, за да ме целунеш.

— Амая, трябва само да поискаш, за да го направя.

— Тогава ме целуни.