Оцеляват само силните

1.

По протежение на холивудската Алея на славата се виждат месингови звезди с имената на знаменитости, ала звездите на нощния живот в Лос Анджелис са наркопласьори, рекетьори и петнайсетгодишни хлапета, на които им е писнало от фалшивите семейни добродетели.

Всички те търсят убежище в ресторант „Гоу Джи“, който работи денонощно. Намира се източно от Вайн, от едната му страна има ателие за татуировки, от другата — бар, където се събират любители на трашметал.

В три след полунощ Нолан Дейл паркира патрулната кола пред кафенето. Мексиканчето, което метеше тротоара, нямаше редовни документи, но въпреки това невъзмутимо продължи работата си — знаеше, че на ченгетата хич не им пука за незаконно пребиваващите имигранти. Хлапакът беше в града едва от месец, но вече бе забелязал, че на повечето жители на Лос Анджелис не им пука за нищо.

Нолан Дейл заключи колата и тръгна към заведението — вървеше без да бърза, с достолепната походка на млад полицай, който, освен своите сто и девет килограма носи палка, портативна радиостанция и фенерче, а в кобура му се мъдри деветмилиметров пистолет. Когато влезе в салона, го лъхна неприятната миризма на застоял въздух. Червеният килим върху пътеката между оранжевите сепарета, където звучеше музика от стереоуредба, бе толкова мръсен, че първоначалният му цвят почти не личеше. Дейл седна в дъното на салона, с лице към касиера филипинец. В съседното сепаре се бяха настанили двайсет и три годишен сводник от Комптън на име Теръл Кокрейн и едно от момичетата му — пълничката Джърмадайн Батс, родом от Чекпойнт, Оклахома, която, макар и на шестнайсет, вече бе майка на две деца.

Преди петнайсет минути, докато седяха в белия лексус на Теръл, тя бе навила крачола на синия си ластичен клин, украсен с пайети, и беше инжектирала хероин за петнайсет долара във вената на глезена си, която скоро щеше да й създаде проблеми. Сега беше приятно замаяна, отпиваше от втората си голяма кока-кола, смучеше парченцата лед и въртеше между пръстите си розовата пластмасова бъркалка. Теръл пък беше смесил хероин и кокаин в така наречената „ракета“ и се чувстваше като акробат, който умело балансира по опънатото въже. Седеше прегърбен, бучеше с вилицата си сандвича със сирене и подреждаше омекналите кръгчета от лук във формата на олимпийския символ, като изпод око наблюдаваше русокосия полицай.

Нолан Дейл не обръщаше внимание нито на двамата в сепарето, нито на останалите посетители, на които повече прилягаше определението „същества“. Стройна и хубавичка сервитьорка, чиято кожа бе с цвят на меласа, забърза по пътеката, застана до масата му и се усмихна. Младежът отвърна на усмивката й, отказа предложения му лист с менюто и я помоли да му донесе пай с кокосов крем и кафе.

— Май досега не сте работили нощна смяна — отбеляза сервитьорката, която беше от Етиопия, но живееше вече пета година в Щатите и говореше английски с едва доловим акцент.

Нолан отново се усмихна и поклати глава. От три месеца нощем патрулираше в Холивуд, но не бе стъпвал в „Гоу Джи“; задоволяваше страстта си към сладкиши в „Дънкин Донатс“ на Хайланд авеню — закусвалнята му бе препоръчана от Уес Бейкър. Ченгетата бяха станали пословични със слабостта си към поничките. Голям майтап, няма що!

— Не съм ви виждала преди, полицай… Дейл.

— Ами… животът е пълен с изненади — промърмори младежът.

Сервитьорката се изсмя и се отдалечи да изпълни поръчката му. Нолан я проследи с поглед, сетне извърна сините си очи към Теръл Кокрейн. Помисли си: „Гнусен тип“.

Дейл бе на двайсет и седем и телевизионните предавания и филми до голяма степен бяха повлияли върху формирането на мирогледа му. Преди да започне работа в полицията, си бе представял, че сводниците носят костюми от червено кадифе и широкополи шапки с пера. Оказа се, че действителността надминава дори най-смелите му фантазии.

Огледа сводника и проститутката, която със сигурност беше малолетна. През този месец модата диктуваше търговците на плът да носят широки и изключително грозни вълнени ризи върху черни тениски, главите им бяха избръснати, само най-отгоре стърчеше гребен от къса коса. Миналия месец на мода бяха черните кожени одежди, а преди това сводниците се обличаха като африкански принцове.

Погледът на ченгето смущаваше Теръл. Хрумна му, че може би русокосият не наблюдава него; ето защо крадешком извърна очи към масата от другата страна на пътеката, където трима травестити се кискаха, шепнеха си и си устройваха банкет с пържени картофи. Отново погледна към полицая. Русокосият му се усмихваше, странно… почти меланхолично. Какво ли означаваше това?

Теръл отново се зае със сандвича си, но „балансът“ му бе вече нарушен. Сервитьорката донесе поръчката на Нолан и изчака, докато той опита сладкиша.

— Вкусен е — промърмори младият мъж, макар че кокосовите стърготини имаха вкус на долнопробна пиня колада, а кремът бе като лепило.

Лъжата не го затрудни. От дете бе свикнал да казва „вкусно е“ в унисон с Хелена и баща си, когато майка му поднасяше обичайната помия.

— Ще желаете ли още нещо, полицай Дейл?

— Засега не, благодаря — отвърна й и мислено добави: „Не можеш да ми предложиш това, от което се нуждая“.

— Добре, повикайте ме, ако размислите.

Нолан отново се усмихна и тя се отдалечи.

Теръл Кокрейн си каза: „От усмивката му тръпки ме побиват. Така се хили щастлив човек… а едно ченге няма причини да е щастливо, освен ако не е окошарило някой нещастник“.

Дейл изяде още една хапка от пая, усмихна се на Теръл, сетне сви рамене. Сводникът изпод око погледна към Джърмадайн, която съвсем клюмаше над чашата си. „Почивай си още няколко минути, пачавро, после пак излизаш на улицата“ — помисли си.

Полицаят изяде пая и изпи кафето си, а сервитьорката побърза отново да напълни чашата му.

Теръл гневно я изгледа — след като им беше донесла поръчката, долната мръсница се преструваше, че не ги забелязва. Наблюдаваше я как върти опашка около ченгето и му казва нещо. Русокосият продължи да се усмихва, но поклати глава. Мръсницата му подаде сметката, ченгето си плати, а тя се ухили до уши. Дейл й бе двайсетачка и беше казал да задържи рестото. Скапаняците винаги оставяха големи бакшиши, но чак пък толкова усмивки… Сигурно празнуваше нещо.

Полицаят се втренчи в празната си чаша, сетне извади нещо, което досега бе държал на коленете си.

Револверът!

Отново се усмихваше на Теръл… и му показваше оръжието си!

Вдигна ръка.

Сводникът напълни гащите и се пъхна под масата, без да се досети да натисне надолу главата на Джърмадайн, макар това да му бе станало навик.

Травеститите, пияният шофьор в сепарето до тях и беззъбият, изкуфял старец до вратата видяха скока на Теръл и последваха примера му. Остана права само сервитьорката, която досега не бе забелязала нищо, тъй като разговаряше с касиера. Впери поглед в полицая, ужасът сковаваше крайниците й. Нолан й кимна, сетне се усмихна. „Каква печална усмивка. Какво ли го мъчи?“ — помисли си тя.

Нолан затвори очи, сякаш се молеше. Вдигна клепачи, налапа дулото на револвера, засмука го като биберон и се втренчи в хубавичкото лице на сервитьорката.

Жената стоеше като вкаменена. Той разбра, че е ужасена и погледът му се смекчи, като че искаше да й каже, че всичко е наред, че това е единственият изход.

Красивото тъмнокожо лице бе последният образ, който се запечата в съзнанието му. Ни в клин, ни в ръкав си помисли: „Как вони този бардак!“.

После дръпна спусъка.