Оцеляват само силните

20.

Тръгнах си и го оставих на терасата с пурата и виното. Преди да се отправя по алеята към паркинга на хотела, за последен път се обърнах и го проследих с поглед как усмихнат казва нещо на оберкелнера.

Мъж, който прекарва приятно свободното си време. По нищо не личеше, че до преди миг е обсъждал смъртта на свой колега.

Дали това щеше да ми направи впечатление, ако Майло не ме беше предупредил?

Въпреки цялата си откритост, сержантът ми разказа по-малко подробности и от доктор Лейман: Нолан бил изолиран от околните, над средното равнище, винаги стриктно следвал правилата.

Изобщо не спомена за сериозните проблеми, за които намекваше Лейман. Но от друга страна, Бейкър беше инструктор, а не психоаналитик на Нолан.

И все пак, това бе втората ми лична среща по повод Нолан, която не даде никакъв резултат.

Може би хората бързаха да се предпазят в случай на евентуално дело?

Но за какво биха го съдили?

Хелена още не се бе обадила. Може би бе стигнала до заключението, че единствено Нолан разбира значението на постъпката си. Ако се отказва от терапия, не можех да направя нищо по въпроса, а и дълбоко в себе си не се вълнувах особено. Просто Лейман беше прав: истинските отговори често са недостижими.

Като се прибрах у дома, се изтормозих с по-бързо от обикновеното катерене по урвата, после си взех душ, преоблякох се и в четири и петнадесет се отправих към Бевърлиуудс, пристигайки пред дома на Кармели десет минути по-рано от уречената за пет часа среща.

Тяхната къща бе една от многото еднакви, спретнати едноетажни постройки на тази пресечка. Наклонената малка морава отпред завършваше с очукана тухлена алея. Там бяха паркирани син минибус марка „Плимут“ и черен акорд с дипломатически номера. Тротоарите бяха празни, с изключение на две лимузини волво и едно комби в другия край на улицата и служебния микробус на някаква електрическа компания на отсрещния тротоар. В алеите пред съседните къщи бяха паркирани всякакви бусове и лимузини, а в много от тях забелязах детски седалки. Удобство и плодовитост.

Сгушен източно от Хилкрест Кънтри Клуб и южно от Пико, през петдесетте години кварталът Бевърлиуудс се бе разраснал като трамплин за семействата на младши чиновници към по-високи постове и огромни къщи в Брентууд, Ханкок Парк и Бевърли Хилс, заради което мнозина все още го наричаха Малкия Бевърли Хилс. Улиците в Ел Ей бяха напълно занемарени, но Бевърлиуудс изглеждаше прилежно поддържан, благодарение на сдружението на собствениците, което се грижеше за квартала и поддържаше дърветата подкастрени. По улиците денонощно патрулираше частна охранителна компания. През седемдесетте години бумът със земята вдигна цените до половин милион, но по време на рецесията се задържаха на ниво, достъпно за активно трудещите се семейства, за които собствен дом в този квартал се равняваше на сбъдване на всички мечти.

Майло пристигна две минути по-късно и спря зад мен. Беше облечен с тъмнозелен блейзър, златистокафяви панталони, бяла риза и карирана вратовръзка в жълто и маслиненозелено. Истински зелен великан, само дето съвсем не беше весел.

— Най-сетне изрових още шестима изроди от базата данни, но всичките са се преместили в Ривърсайд и Сан Берду. Никой не е изписан преждевременно, а психотерапевтите гарантират психическото им здраве. За DVLL също нищо, тъй че съм на път да изхвърля цялата идея на боклука.

Когато Майло почука на вратата, ни отвори Зев Кармели, с тъмен костюм и сурово изражение на лицето.

— Заповядайте, моля.

Нямаше антре и се оказахме направо в ниска, тясна, боядисана в кремаво дневна. Тъмнозеленият мокет поразително се доближаваше по нюанс до сакото на Майло, който за миг заприлича на мебел. Златистокафявите канапета и стъклените маси бяха съвсем безлични. Прозорците бяха скрити зад тънки бежови завеси, но основното осветление в помещението бяха две керамични настолни лампи.

На най-широкото канапе седеше красива смугла жена между тридесет и четиридесет години, с много дълга, къдрава черна коса и влажни, хлътнали черни очи. Пълните й устни бяха напукани, а скулите й бяха тъй изпъкнали, че изглеждаха изкуствени. Беше с безформена кафява рокля до коленете, с равни кафяви обувки и без никакви бижута. Погледът й се рееше в безвъздушното пространство.

Кармели застана до нея, повъртя се наоколо и аз се насилих да отклоня поглед.

Не заради красотата й — бях виждал снимките на мъртвата Айрит, а сега бях изправен пред жената, в която малката може би щеше да се превърне един ден.

— Това са детектив Стърджис и доктор Делауер. Запознайте се със съпругата ми Лиора.

Лиора Кармели понечи да се изправи, но съпругът й я докосна по рамото и тя остана на мястото си.

— Здравейте — тихо отвърна тя, безуспешно опитвайки се да се усмихне.

И двамата се ръкувахме с нея. Пръстите й бяха отпуснати, влажни и леденостудени.

Знаех, че отново е започнала преподава и не може да е толкова разстроена. Значи нашето посещение е изострило обстановката.

— Добре — каза Кармели, седна до нея и ни посочи два стола зад стъклена масичка.

Като седнахме, Майло изнесе кратка детективска реч — изпълнена със съчувствие, разбиране и възможности — каквито много мрази, но умее тъй добре. Кармели изглеждаше ядосан, но жена му като че ли се посъвзе — раменете й се изправиха, погледът й се проясни.

Забелязвал съм го и преди. Понякога хората — обикновено жените — веднага откликваха на речите на Майло. Той не изпитва от тях никакво удовлетворение, опасявайки се, че ще се изложи. Но тъй като не знае друг подход, продължава да изнася кратки детективски речи.

Кармели бързо каза:

— Добре, добре, разбирам всичко това. Да минем по-нататък.

Жена му го погледна и каза нещо, вероятно на иврит. Кармели се смръщи и подръпна вратовръзката си. И двамата изглеждаха представителни хора, но в момента бяха напълно изцедени от всякакви жизнени сили.

Майло отвърна:

— Госпожо, ако има нещо, което…

— Не знаем нищо — прекъсна го Кармели, докосвайки лакътя на жена си.

— Съпругът ми е прав. Няма какво повече да ви кажем.

Като говореше, се движеше само устата й. Издутата кафявата рокля не издаваше никакви телесни очертания.

— Сигурен съм, че е така, госпожо — съгласи се Майло. — Причината да ви питам, е, че понякога на хората им хрумват разни неща. Които те смятат за маловажни и никога не са споменавали. Не казвам, че и в случая става дума за същото…

— О, за бога — пак се намеси Кармели, — не смятате ли, че ако знаехме нещо, щяхме да ви кажем?

— Убеден съм, че щяхте, сър.

— Разбирам какво казвате — каза Лиора Кармели. — Откак моята Айрит… я няма, непрестанно мисля. Мислите… ме нападат сами. Особено нощем. Мисля непрекъснато, през цялото време.

— Лиора, maspeek — прекъсна я мъжът й.

— Мисля — повтори тя, сякаш удивена — за глупости и най-налудничави неща, за чудовища, демони, нацисти, откачени… понякога на сън, понякога наяве. — Тя затвори очи. — Понякога ми е трудно да различа.

Кармели бе пребледнял от гняв.

Жена му продължи:

— Странното е, че никога не сънувам Айрит, а само чудовищата… чувствам, че и тя е там, а когато се опитам да… извикам образа й, той… отлита.

Тя погледна към мен. Аз кимнах.

— Айрит беше моето съкровище.

Кармели отново припряно й зашепна на иврит. Тя сякаш не го чуваше.

— Това е абсурд — обърна се дипломатът към Майло. — Моля ви да си тръгнете веднага.

Лиора докосна ръката му.

— Сънищата с чудовището са толкова… детински. Черни създания… с криле. Когато Айрити беше малка, се страхуваше от черните крилати чудовища — от дяволите. На иврит ги наричаме shedim. Ba’al zvuv — на иврит това означава повелител на мухите. Като онази книжка за учениците на острова… това е името на филистимски бог на насекомите и болестите… на английски е Велзевул. Когато Айрити беше малка, сънуваше кошмари за насекоми и скорпиони. Събуждаше се посред нощ и искаше да дойде в нашето легло… за да я успокоя, й разказвах истории за shedim. Библията… как ние… филистимците били… завладени… и глупавите им богове… моята култура… моето семейство е от Казабланка… имаме прекрасни приказки, които й разказвах… истории за деца, които побеждават чудовища. — Жената се усмихна. — И тя престана да се страхува.

В това време юмруците на съпруга й побеляваха от стискане.

— Мислех, че съм успяла, защото Айрити престана да идва при нас — продължаваше жената.

Вдигна поглед към съпруга си. Той забоде очи в панталона си.

— Когато Айрит отрасна — попита Майло, — страхуваше ли се от нещо?

— От нищо. Абсолютно от нищо. Мислех, че съм постигнала забележителен успех с приказките, които й разказвах.

Тя се изсмя кратко и остро, с такава жестока нотка в смеха си, че гръбнакът ми настръхна.

Съпругът й продължаваше да стои до нея, после в миг скочи и се върна с кутия носни кърпички.

Очите й бяха сухи, но той ги изтри.

Лиора му се усмихна и го улови за ръка.

— Смелото ми момиче. Знаеше, че е различна… беше й приятно, че е хубавица… Като живеехме в Копенхаген, веднъж един мъж я сграбчи и се опита да я целуне. Беше на девет години, отивахме да купуваме джинси и вместо да я следвам, вървях пред нея, защото Копенхаген е спокоен град. Има един музей на Строгет — главната търговска улица. Музей на еротиката. Никога не сме влизали, но винаги беше препълнено. Датчаните имат здравословно отношение към тези неща, но може би музеят е привличал болни хора, защото мъжът…

— Стига — прекъсна я Кармели.

— … сграбчи Айрити и се опита да я целуне. Някакъв старец, ужасен наистина. Тя не го чула — както обикновено беше изключила слуховото апаратче и сигурно си е пеела песнички.

— Песнички? — повтори Майло.

— Пееше си сама. Не истински песни, а някакви свои. Веднага познавах, че си пее, защото главицата й започваше да се движи нагоре-надолу…

— Престана да го прави много отдавна — пак се намеси Зев.

— А тя как реагира — поиска да знае Майло, — когато мъжът я грабна?

— Удари го и се освободи от ръцете му, а после му се присмя, защото изглеждал много уплашен. Беше дребен стар човечец. Отначало дори не разбрах и се обърнах чак като чух викове на датски — двама младежи държаха стареца, а Айрити се смееше отстрани. Видели цялата случка и твърдяха, че мъжът бил луд, но безопасен. А Айрит все се смее и смее. Старецът изглеждаше много по-уплашен от нея.

— Това се случи в Дания — отбеляза Кармели. — А тук е Америка.

Усмивката на Лиора се стопи и тя притеснено наведе глава.

— Значи според вас Айрит не се е страхувала от непознати? — отново попита Майло.

— Не се страхуваше от нищо.

— Значи ако някой непознат…

— Не зная — прекъсна го тя и изведнъж се разплака. — Нищо не зная.

— Лиора — каза Кармели и я улови за китката.

— Не зная — повтори тя. — Може би. Не зная! — Издърпа ръка и заби поглед в тапета на празната стена. — Може би е трябвало да й разказвам други приказки, в които демоните побеждават и затова трябва да се внимава…

— Госпожо…

— О, моля ви — отвратен каза Кармели. — Това е пълна идиотщина. Настоявам да си тръгнете.

Той енергично се отправи към вратата. С Майло се изправихме.

— Последен въпрос, госпожо Кармели — каза той. — Дрехите на Айрит. Изпратихте ли ги в Израел?

— Нейните дрехи? — учуди се Кармели.

— Не — отвърна Лиора. — Изпратихме само… тя… когато ние… нашите обичаи… използваме бяла роба. Дрехите й са тук. — Тя погледна съпруга си. — Помолих те да се обадиш в полицията, а след като не се обади, се обърнах към секретарката ти. Пристигнаха след месец и аз ги запазих.

Кармели се опули.

Тя продължи:

— В колата са, Зев. За да са с мен, когато ходя някъде.

— Ако нямате нищо против… — започна Майло.

— Това е лудост — отсече Кармели.

— Луда ли съм? — Лиора отново се усмихна.

— Не, не, не, Лили, но всички тези въпроси.

Отново заговори на иврит. Тя го изслуша мълчаливо, после се обърна към нас:

— Защо искате дрехите?

— За лабораторни изследвания — обясни Майло.

— Вече бяха подложени на лабораторен анализ — каза Кармели. — С месеци чакахме да ни ги върнат.

— Зная, сър, но когато поемам случай, държа да съм сигурен.

— В какво да сте сигурен?

— Че всичко е направено какво трябва.

— Разбирам. Вие сте старателен човек.

— Опитвам се да бъда.

— А предшествениците ви?

— Сигурен съм, че и те са се стараели.

— Освен това сте и лоялен — отбеляза евреинът. — Добър войник. И какъв е смисълът да правите анализи след толкова много време, в което дрехите са престояли в багажника на жена ми?

— Изобщо не съм ги докосвала — каза Лиора. — Дори не съм ги разпечатала. Исках, но…

Кармели имаше вид на разлютена оса и се задоволи само с възклицанието:

— А!

Лиора продължи:

— Ще ви ги донеса. Ще ми ги върнете ли после?

— Разбира се, госпожо.

Тя се изправи и излезе.

Отключи задния капак на минибуса и отдолу се подаде отделението с резервната гума. Отстрани бе оставена найлонова торба с етикет „ЛДП“. Вътре имаше нещо синьо — сгънати джинси. И нещо бяло — единствено чорапче.

— Съпругът ми вече смята, че съм се побъркала напълно, понеже започнах да си говоря — както Айрити си пееше.

Кармели окаменя, но после очите му омекнаха.

— Лиора. — Той я прегърна.

Тя потупа ръката му и се отдръпна от него.

— Вземете я. — Посочи дрехите.

Майло посегна, а в този миг Кармели се прибра в къщата.

Лиора го проследи с поглед и каза:

— Може би съм болна. Или примитивна… Какво ще анализирате? Първото, което ни съобщиха от полицията беше, че по дрехите нямало нищо.

— Може би ще повторя същите изследвания — обясни Майло. Стискаше плика с две ръце, сякаш беше скъпоценна вещ.

— Ами, довиждане тогава. Радвам се, че се запознахме.

— Благодаря, госпожо. Съжалявам, че разстроихме съпруга ви.

— Мъжът ми е много… чувствителен. Ще ми ги върнете ли?

— Непременно, госпожо.

— Можете ли да ми кажете приблизително кога?

— При първа възможност?

— Благодаря — заключи жената. — При първа възможност. Искам да ги нося със себе си, когато отивам някъде.