Оцеляват само силните

62.

Разказах на Робин версия, която я потресе и в същото време я успокои. Тя отново можеше да спи спокойно.

Моят сън беше друг въпрос, но след две седмици и аз започнах да се отпускам.

Никога нямаше да забравя преживяването, но знаех, че трябва да се върна към обичайните си занимания. Да приемам пациенти, да се срещам с деца и да пиша доклади. Да храня рибките и да разхождам кучето.

От време на време мислех за Хелена. За нещата, които тя не знаеше… Понякога невежеството е блаженство.

Мислех и за Даниел. Какво ли бе станало с него?

Запълвах часовете. Вършех обичайните неща, защото това можех.

Малкият бял плик, който пристигна един слънчев вторник, беше приятно разнообразие.

Нямаше марка, нито клеймо.

Вътре имаше снимка.

Даниел с красива, слаба жена, горе-долу на неговите години. Беше облечен в бяла риза, черен панталон и сандали, а тя — в широка синя рокля. Беше няколко сантиметра по-ниска от него и имаше къдрави руси коси. Бяха се хванали за ръце.

Около тях имаше три деца.

Прекрасно момиче на около осемнайсет години със смугла кожа, но с руси коси, облечено в маслиненозелена военна униформа и две чернокоси момченца с фланелки, къси панталони и ермолки. По-голямото се усмихваше пакостливо, а малкото изглеждаше сериозно, копие на Даниел. Момичето имаше чертите на Даниел и косите на майка си.

Зад тях имаше каменна стена. Големи, груби, златисти камъни.

Нищо друго.

На гърба бе напечатан адрес:

А отдолу:

Служебният ми телефон иззвъня.

— Търси ви някой си господин Брукър, господин Делауер.

— Свържете ме.

— Докторе? Казвам се Джийн Брукър и съм…

— Знам кой сте, капитане. Срещали сме се… за малко.

— Така ли? Както и да е. Обаждам се да ви предам едно съобщение, докторе. От наш общ приятел. Изпратил ви е нещо и иска да знае дали сте го получили.

— Да. Току-що. Идеално подбран момент.

Мълчание.

— Той ми каза да ви предам, че е добре. Мислел, че сигурно се питате как е.

— Вярно е. Много прозорливо от негова страна.

— Да — рече Брукър. — Той винаги е бил прозорлив.