Оцеляват само силните

7.

— Докъде стигна? — попита ме Майло на следващата сутрин.

Беше девет и половина и двамата пиехме портокалов сок в моя кабинет.

— Свърших. — Вдигнах разпечатката. — Нова система ли има?

— Изградена с държавни средства в отговор на движението за защита правата на жертвите на престъпления. Прекрасна идея, но засега връзката се осъществява бавно, а в много градове — в това число и Ел Ей — няма изградена мрежа. А и повечето ченгета се страхуват от компютрите, тъй че най-сигурните средства си остават мегафонът и телексът. Как ти се стори писмото от ФБР?

— В него няма нищо невярно, но агент Горман не е взела нещата кой знае колко присърце.

— А ти какво измисли?

Разказах му как си представям престъпника. И че вероятно са правени снимки.

— С полароид? Или дори за фотолаборатория? Професионални снимки, с една дума?

— Или поне дело на аматьор със сериозни познания. На човек с претенции за артистичност — в самото престъпление има нещо претенциозно, Майло. И прекалено педантично. Внимателно да намести тялото и да почисти наоколо — това може да направи само психопат, на когото му се иска да вярва, че е нещо повече, отколкото представлява всъщност. Но това е характерно за сексуално престъпление, а тук не става въпрос за такова. Горман може и да е права, че убийството не изглежда случайно и вероятно съществува връзка със семейството. Горобик и Рамос доста са се потрудили. Но просто не са разпитвали достатъчно. Срещнали са се почти с всички, които живеят в съседство с парка, но изобщо не са потърсили съседите на семейството в Бевърлиуудс. Говорили са два пъти с бащата и нито веднъж с майката.

Той отри лицето си.

— Значи семейна история, а?

— Повечето убити деца стават жертва на роднини.

— А откриваш ли нещо мътно около родителите на Айрит?

— Прави впечатление единствено фактът, че им е било обърнато толкова малко внимание. И че не са предоставили на полицията почти никаква информация.

— Представи си само как единият дебне из гората — и то бащата, понеже майката надали е достатъчно силна да завлече Айрит толкова далеч. А и съм сигурен, че не е бил Кармели, защото когато се обадили, че Айрит е изчезнала, той е бил на събрание в консулството.

— Добре. А освен по-малкия брат има ли други роднини?

— Не зная. — Той хвана кутията и леко я разклати. — И без друго цялата работа звучи доста налудничаво, Алекс. Когато роднини решат да убиват деца на близки, почти винаги го правят вкъщи. Или по време на семейна разходка. Никога не съм чувал за подобна засада. Зная, че Горобик и Рамос не са се престарали, но те твърдят, че семейство Кармели са чисти. Просто родители, страдащи по най-жесток начин. Като добавим факта, че бащата е дипломат, лесно се разбира защо не са искали да ги притискат.

— Прав си — съгласих се. — Той отвърна ли на твоето обаждане?

— Още не. И нямам търпение да се срещнем. Моята скромна личност ще има удоволствието да похлопа на тежките порти на дипломацията.

Въображаемата гледка ме накара да се усмихна.

— Какво? Не харесваш ли вратовръзката ми?

Безжизнено увиснала на врата му, вратовръзката представляваше тясна ивица от синьо-зелена изкуствена коприна с подвити краища, която бе прекалено къса и дори не стигаше до добре загладения му корем. Страшно „отиваше“ на ризата на черни и бежови райета и избелялото маслиненозелено спортно сако.

По-рано смятах, че просто няма усет, но преди месец ходихме заедно с него и Робин в музея на изкуствата — той разглеждаше картините като истински познавач и говореше колко обичал творбите от Ашканската школа1 и защо вулгарните цветове на фовизма2 му били противни. Едва тогава за първи път в дългогодишното ни познанство започнах да подозирам, че нарочно се облича така. Сигурно за да разсейва хората и да създава впечатлението, че е некадърник.

— С тази вратовръзката — казах — направо можеш да предизвикаш световен конфликт. Да не би да се каниш да ходиш на гости?

— Нали ме знаеш — господин Спонтанност.

— И кога?

— Колкото се може по-скоро. Искаш ли да дойдеш с мен? Ти, без съмнение, също притежаваш някое дипломатически подходящо — всъщност, дали не можеш да ми заемеш едно? И тъкмо си станал, би ли ми подал портокаловия сок?

Заех му консервативно шалче в кашмирен десен и се качихме на служебната кола.

Израелското консулство се намираше на Уилшър, близо до Кресънт Хайтс, на последния етаж на неугледна седемнадесететажна сграда. Първите три етажа представляваха паркинг, и без да обръща внимание на табелата „Моля, изчакайте служителя“, Майло вкара колата и я паркира близо до асансьора. Прибирайки ключовете, пъхна банкнота в ръката на възмутения пазач, размаха служебната си значка и се провикна:

— Желая ви лек ден.

Качихме се в асансьора. Коридорите бяха тесни, бели, без никаква украса, увенчани с нисък, сив, повреден от прокапалата вода звукоизолиращ таван. Подът бе застлан с избелял тъмнозелен килим на точки. Нуждаеше се от почистване, а на места тапетите се бяха разлепили. От двете страни имаше множество врати — повечето бяха бели и нямаха табелки.

В дъното на коридора се виждаше телевизионна камера, насочена към последната врата. Кафява пластмасова табела съобщаваше, че там се помещават израелското консулство и неговият туристически отдел, като допълнително се указваше приемното време за документи за виза. Отдясно имаше друга табелка, която изобразяваше синьо-белия израелски флаг; двете табели се намираха над стъклена витрина с метален улей за поставяне на документи, звънец и микрофон.

Зад стъклото седеше млад чернокос мъж със синьо сако, бяла риза и вратовръзка. Имаше изсечени черти, а гъстата му коса бе подстригана съвсем ниско. Четеше списание и вдигна поглед чак когато Майло натисна звънеца.

— Да?

— Търсим господин Кармели.

— Имате ли уговорена среща? — Близкоизточен акцент.

Майло отново извади значката.

— Предайте му това, ако обичате.

Значката дрънна в металното чекмедже и падна в кабинката. Метален капак се хлопна върху отвора. Охранителят огледа значката, вдигна поглед към Майло, направи знак с ръка, изправи се и изчезна. Четеше списание „Илюстрован спорт“.

Зад кабинката започваше кошер от бели отделения с компютри, където забелязах две жени и един мъж. На стените бяха окачени няколко туристически рекламни плаката. Всичко изглеждаше малко нереално — като замазано. Образите се пречупваха през дебелото два-три сантиметра стъкло.

След миг младият мъж се върна.

— Господин Кармели е в среща…

— Става дума за…

Младежът се усмихна и отново вдигна пръст.

— Но — продължи той — скоро ще свърши.

После седна на стола си и отново потъна в света на футбола.

— Сякаш ни прави голяма услуга — промърмори Майло.

Над главите ни долетя нисък шум. Камерата се извърна и се насочи към нас.

Майло отново натисна звънеца и младежът вдигна поглед.

— Къде е значката ми?

— У господин Кармели.

Продължавахме да стоим във фоайето. Иззад ъгъла се появи едра тъмнокожа жена със синьо сако и сиви панталони, която закрачи по коридора, заглеждайки вратите. Като ни забеляза, се извърна.

Минаха три, четири, пет минути. Пазачът вдигна телефона, изслуша какво му говорят, после затвори.

Изминаха още пет минути, тогава една от белите врати се отвори и в коридора излезе висок блед мъж. Имаше прегърбени, заоблени рамене и беше облечен в тъмносив двуреден костюм, синя риза и тъмночервена вратовръзка. Яката на ризата бе прекалено широка, а костюмът висеше като на закачалка. Страните му бяха хлътнали и скулите на ястребовото му лице изпъкваха още по натрапливо. Начупената кестенява коса бе стилно подстригана и леко плешивееше на темето. Човекът носеше огромни очила с черни рамки.

— Зев Кармели.

Бегло ръкуване. Имаше дълги и много студени пръсти. Очилата му бяха бифокални. На тридесет и осем години този човек изглеждаше поне с десет години по-възрастен.

Майло понечи да заговори, но Кармели го прекъсна, върна му значката и ни поведе по коридора. Стигнахме до друга бяла врата, която той отключи и ни покани в стая без прозорци, обзаведена с кафяв диван, тикова масичка с меден пепелник и две кресла с кафява облицовка от туид и хромирани облегалки.

Син мокет, отново голи стени. Зад дивана се виждаше друга бяла врата, заключена с две резета.

Кармели заключи и входната врата, а в това време ние с Майло се разположихме на креслата. Дипломатът посегна към джоба на сакото си и извади кутия „Дънхил“ и кибрит с надпис „Как да усвоите у дома изкуството да бъдете съдебен репортер“, които постави на масата.

Седна на дивана, запали цигара и дълбоко пое дима, плъзгайки поглед по повърхността на масата. Движенията му бяха бавни и сигурни, сякаш издаваха убеждението, че всяко нещо се нуждае от внимателно планиране. Продължавайки да пуши, най-сетне се обърна към нас. Очите му бяха черни като рамката на очилата, неподвижни и непроницаеми като стъкло. Стаята се задими и изведнъж забръмча климатична инсталация, която всмука дима към отвора в тавана.

Кармели придърпа панталона си и изпод крачолите се подадоха черните му чорапи. Пръстите му бяха придобили кехлибареножълт цвят.

— И тъй — обърна се той към Майло, — вие сте новият детектив. — В сравнение с говора на бодигарда акцентът му не беше толкова изразен — характерното за Близкия Изток произношение бе посмекчено от претенциозния лондонски говор.

— Приятно ми е, Майло Стърджис, сър.

Кармели извърна очи към мен.

— Това е доктор Делауер — поясни Майло. — Нашият консултант психолог.

Очаквах някаква реакция, но Кармели не показа нищо. Най-сетне вдигна непроницаемия си черен поглед и ме погледна в очите. Отново всмукна от цигарата.

— Добро утро, господин докторе.

Всичко правеше със закъснение. Всяко нещо му костваше усилие. Не се изненадах — сблъсквал съм се с достатъчно семейства, изгубили деца.

— Значи вие ще анализирате убийството, докторе?

Кимнах.

— Или поне онези елементи, които изобщо се поддават на анализ — вметна Майло.

Кармели не помръдна.

— Нашите съболезнования, господине.

— Научихте ли нещо ново?

— Не, сър, току-що получих цялата документация. Мислех да тръгна от първа база…

— Първа база — тихо повтори евреинът. — Бейзбол, значи… И вашите предшественици започваха от първа база. За съжаление изгоряха от играта.

Майло не отвърна.

Цигарата бе изпушена едва наполовина, но Кармели я изгаси. Бе стъпил здраво на земята с двата си крака. Придърпа стъпала към дивана и коленете му рязко изпъкнаха през плата на панталона. Огромната риза бе най-малко с един номер по-голяма от неговия размер; адамовата му ябълка бе необикновено изпъкнала и напомняше острие, което сякаш всеки миг ще прореже кожата и ще изскочи навън. Беше слаб мъж — или страхотно отслабнал.

Извади нова цигара. Забелязах тъмните кръгове под очите му. Стискаше хартиения цилиндър толкова силно, че той придоби формата на буквата Г. Бе отпуснал ръка на дивана, свил дланта в юмрук.

— Игра без удар на база — замислено изрече Кармели. — Значи на първа база. Какво бихте искали да научите, господин Стърджис?

— Първо искам да ви попитам има ли нещо, което искате да ми кажете?

Кармели се втренчи в Майло.

— Все едно какво, нещо, което ви е хрумнало откак за последен път сте говорили с детективи Горобик и Рамос.

Без да отклонява поглед, Кармели изправи огънатата цигара, после я запали и поклати глава. През стиснатите му устни долетя едва доловимо:

— Не. Нищо.

— Тогава ще ви задам няколко въпроса, сър. Моля ви да разберете, че някои може би се повтар…

Кармели го прекъсна с ръка. Димът от цигарата се накъдри във въздуха.

— Питайте, питайте, господин Стърджис.

— Вашата работа, сър. И ситуацията в Близкия Изток. Сигурен съм, че получавате заплахи…

Кармели се разсмя, без да помръдва устни.

— Аз не съм Джеймс Бонд, господин детектив. Моята титла е заместник-консул по връзките с обществеността. Предшествениците ви обяснили ли са ви значението му?

— Споменаха нещо за организиране на събития. Например парад по случай Деня на независимостта на Израел.

— Да: паради, обеди, събрания в синагоги, срещи с дами хадасах — знаете ли какво значи това?

Майло кимна.

— Мили дами — продължи Кармели. — Чудесни хора, които засаждат дръвчета в Израел. Когато някой богат дарител иска да обядва с консула, аз уреждам срещата. Когато министър-председателят пристигне в този град, за да се срещне с най-богатите дарители, аз организирам програмата за престоя му. Нула-нула-осем. Ползвам нещо като разрешително за главен снабдител.

Прокара пръсти през оредяващата си коса.

— Искате да кажете, че никога не сте се сблъсквали…

— Казвам, че в работата ми няма нищо противоречиво или опасно, господин Стърджис. Казвам, че случилото се с дъщеря ми няма нищо общо с моята работа, нито с работата на жена ми, нито с нашето семейство, и не проумявам защо полицията просто не желае да приеме този факт.

Бе повишил тон, но гласът му продължаваше да звучи тихо. Приведе глава надясно, сякаш вратът му е схванат и той иска да облекчи болката. Тъмните очи не потрепваха. Продължаваше да пуши, жадно всмуквайки дима от цигарата.

— А и вече съм се срещал с вашия отдел във връзка със служебните си задължения.

— О, така ли?

Вместо да обясни подробно, Кармели продължи да пуши агресивно.

— Понякога — заяви Майло, — за да си вършим работата както трябва, се налага да бъдем досадни.

— Тъй ли?

— Страхувам се, че да. Налага се да задаваме все същите въпроси по няколко пъти.

— Питайте каквото искате, но ако продължавате да настоявате на моята работа, ще получавате все същия отговор — аз съм бюрократ. Химикалките не избухват.

— И все пак, сър. Като гражданин на Израел имате врагове…

— Цели двеста милиона. Въпреки че сега сме в мирен процес, нали? — Кармели най-сетне се усмихна.

— Тогава как можете да сте сигурен, че причината не е политическа? Като оставим на страна преките ви служебни задължения, вие си оставате представител на Израелското правителство.

Кармели не отговори веднага. Загледа се в обувките си и потри носа на лявата в пода.

— Причина за политическите престъпления е омразата, а арабите ни мразят. В този град има хиляди араби, мнозина от които споделят крайни политически възгледи. Но дори и най-безогледните терористи имат за цел да предадат някакво послание по начин, който да привлече вниманието. Не биха убили едно дете, господин Стърджис. А да речем цял автобус с деца. Става дума за реки кръв, откъснати крайници, телевизионни камери, които заснемат всеки отчаян писък. Става дума за бомби, които вдигат шум, господин Стърджис. Буквално и преносно. Преди няколко години, когато палестинците в ивицата Газа установиха, че замеряйки нашите войници с камъни се превръщат в интернационални герои, започнаха предварително да се обаждат в новинарските агенции, за да известят журналистите за предстоящите сблъсъци. И като пристигнат снимачните екипи… — Той плесна с ръце и пепелта от цигарата му се посипа по масата, панталоните му и по пода.

— Вашите предшественици, господин детектив, ме информираха, че… престъплението било необикновено поради липсата на насилие. Съгласен ли сте с това твърдение?

Майло кимна.

Кармели продължи:

— Само този довод е достатъчен да ме убеди, че тук няма нищо политическо.

— Само този довод? — учуди се Майло. — А има ли и други доводи, които подкрепят вашето убеждение?

— Интерпретирате думите ми ли? Мислех, че господинът е психолог — а като стана дума, имате ли вече някаква теория, господин докторе?

— Все още не — отвърнах аз.

— С умопобъркан ли имаме работа?

Спогледахме се с Майло. Той кимна.

— Външно — поясних — убиецът най-вероятно изглежда съвсем нормално.

— А вътрешно?

— В психиката му цари пълно безредие. Но не е клинически луд. По-вероятно принадлежи към типа, който наричаме психопати — личност със сериозни изкривявания. Егоцентричен, лишен от нормални емоционални реакции човек, който не изпитва съчувствие и чиято съвест е незавършена.

— Незавършена? Искате да кажете, че подобен човек изобщо има съвест?

— Отличава добро от зло, но пренебрегва правилата, когато му е угодно.

Кармели отново потри крак в пода и се изправи. Тъмните очи се присвиха.

— Описвате злодей и ми казвате, че би могъл да е всеки срещнат?

Кимнах.

— И защо този човек убива? Какво му носи това?

— Разтоварва се от напрежението.

Той потръпна. Дръпна от цигарата.

— Всеки е подложен на напрежение.

— Може би у него напрежението е изключително силно — до такава степен, че от време на време губи контрол. Но това са само догадки, господин Кармели. Никой не знае каква е причината за…

— За подобно напрежение?

Сексуална перверзия, но не го казах гласно.

— Вероятно разминаване между представата му за себе си и начина му на живот. Може би се ласкае, че е изключително умен, и вярва, че с право заслужава богатство и слава. А вместо това навярно е неудачник.

— И вие ми казвате, че този човек убива, за да се почувства компетентен?

— Възможно е. Но…

— Да убие едно дете го кара да се чувства компетентен?

— Убийството го изпълва с усещане за сила. Както и умелото изплъзване от полицията.

— Но защо дете?

— Дълбоко в себе си той е страхливец и затова напада слабите.

Кармели отметна глава, сякаш бе сразен. Цигарата в пръстите му потрепна и той я пъхна в устата си. Докато пушеше, си играеше с копчето на маншета си и изведнъж отново се втренчи в мен.

— Но вие казахте, че това са само догадки.

— Да.

— И ако в тях има някаква истина, този човек няма да престане да убива, нали? Просто защото напрежението няма да се изпари току-така.

— Възможно е.

— Освен това е възможно да не убива за първи път. — Кармели се обърна към Майло. — Ако е така, защо на полицията не са й известни подобни случаи?

Бе повишил тон и думите просто се изплъзнаха. Той загаси и втората цигара, а после събра с показалец пепелта по масичката в тънка сива ивица.

Майло отговори:

— Може това да е началото, сър. Първият случай.

— Значи убиецът е започнал с моята Айрит?

— Възможно е.

— Защо? — Изведнъж гласът му зазвуча много жално. — Защо точно Айрит?

— Все още не знаем, сър. Това е една от причините, поради които поискахме среща с вас, за да…

— А колко настоятелно издирвате подобни случаи, господин Стърджис?

— Много активно, но все ще сме в процес на…

— В процес, в процес… вашите предшественици ми казаха, че полицията в Калифорния няма централизирана компютърна база данни. Не можех да повярвам и проверих сам. — Той поклати глава. — Пълен абсурд. Вашата дирекция се смята за… Израел има пет милиона население и престъпността е много по-ниска, но въпреки това имаме такава база данни. Като се изключат политическите атентати, броят на убийствата е по-малко от сто годишно. Което като цифра е сравнимо с тежък уикенд в Лос Анджелис, нали?

Майло се усмихна.

— Не точно.

— Значи тежък месец. Ако се вярва на информацията от кметството, миналата година в този град са извършени хиляда и четири престъпления. В други американски градове е още по-страшно. В тази огромна страна се извършват хиляди и хиляди убийства. Как се надявате да съберете информация без централизирана база данни?

— Трудно е, сър. Имаме някои централизирани…

— Зная, зная, ФБР. Националния център за информация по престъпността, някои държавни архиви — зная. Но процедурите са много несигурни и непоследователни в отделните градове.

Майло не отвърна.

— Цари пълен хаос, нали, господин детектив? Вие всъщност не знаете дали са извършвани подобни престъпления и надали някога ще узнаете.

— По този повод, ако разгласим случая в пресата може да отбележим напредък. Разбирам нежеланието ви, но…

— Отново — Кармели стисна зъби. — Отново прехвърляте нещата върху мен. Върху нас. Какво очаквате от публичното огласяване на случая, освен да причините на семейството ми още повече болка и да изложите на опасност децата на колегите ми?

— Какво би могло да ги заплаши, господин Кармели?

— На някой може да му хрумне да убие още някое израелско дете, или пък да се настрои срещу ционистите. В такъв случай наистина ще подкладем фантазиите на терористите. — Той отново поклати глава. — Не, няма смисъл, господин Стърджис. А и дори да е имало предишни престъпления, убиецът ги е извършил на друго място, нали?

— Защо го казвате?

— Защото колкото и да е бавна процедурата, все щяхте да чуете, нали? Убеден съм, че престъпленията срещу деца не са нещо обичайно дори в Лос Анджелис.

— Аз не приемам никое убийство като обичайно, господин Кармели.

— И все пак щяхте да знаете за подобни случаи?

— Ако полицията е била известена за убийството.

Кармели озадачено присви очи.

— А защо би могла да не е?

— Много убийства изобщо не се съобщават. Например случаи, наподобяващи злополука, често изобщо не се съобщават.

— Но тук става дума за смъртта на дете! А вие ми говорите, че в този град има места, където родителите дори не биха съобщили в полицията!

— Да, сър — внимателно отвърна Майло. — Защото много убийства са дело на самите родители.

Кармели пребледня.

Майло разтри страните си, но се насили да отпусне ръце.

— Искам да кажа, сър, че на този етап не можем да правим никакви изводи, а публикуването на случая във вестниците може да събуди нечий спомен. Може да изскочи някое подобно престъпление. Извършено преди много време, в друг град. Ако огласим престъплението в медиите, ще се разчуе и в други градове. Но разбирам съображенията ви за безопасност. А и честно да си призная, не мога да обещая, че от подобно действие непременно ще има полза.

Кармели бързо пое дъх на няколко пъти и отпусна ръце на дивана.

— Честността ви е направо… похвална. А сега аз ще бъда откровен с вас — изключено е това да стане. Рискът е прекалено голям и не мога да си позволя на съвестта ми да легне смъртта на още някое дете. Тъй че предложете други пътища, които можете да следвате.

— Ще задавам много въпроси. Може ли да задам и на вас още няколко?

— Да — слабо отвърна Кармели. Посегна за трета цигара, взе кибрита, но не я запали веднага. — Но ако ме питате за семейния ни живот, ще ви отговоря с онова, което казах и на колегите ви — ние сме щастливи. Щастливо семейство. Никога не сме си давали сметка колко сме щастливи.

Черните очи се затвориха и пак се отвориха. Вече не бяха непроницаеми. В тях пламтяха искри.

— Нека за миг да се върнем на политическата страна на нещата — започна Майло. — Без съмнение консулът е обект на анонимни заплахи. Пазите ли подобни писма?

— Сигурен съм, че се пазят, но това не влиза в моите задължения.

— Дали бихте имали нещо против да ги прегледате?

— Мога да попитам.

— Ако ми кажете към кого да се обърна, с удоволствие ще попитам сам.

— Не, аз ще се заема с този въпрос. — Ръката му затрепери. — Вашият коментар. За родителите, които убиват децата си. Ако намеквахте…

— Не намеквах. Разбира се, че не — моля да ме извините, ако съм ви обидил. Просто обяснявах защо някои убийства изобщо не се съобщават.

Черните очи се овлажниха. Кармели свали очилата и отри очи с длан.

— Дъщеря ми беше… изключително дете. Отглеждането й бе истинско предизвикателство и може би именно заради това я обичахме още повече. Никога не сме й причинявали болка. Не сме я докосвали и с пръст. В най-лошия случай може да се каже, че я разглезихме прекалено много. И слава богу, че я разглезихме!

Той отново постави очилата на носа си и плесна с длани върху тапицерията на дивана.

— Какви други въпроси имате? — Гласът му звучеше по-плътно.

— Бих искал да науча повече за Айрит, господин Кармели.

— В какъв смисъл?

— Какво дете беше, каква личност. Нещата, които обичаше и не обичаше.

— Обичаше всичко. Беше много разбрано дете. Мило, щастливо, винаги засмяно, винаги готово да помогне. Предполагам, че сте чели записките на Горобик?

— Да.

— Значи не е необходимо наново да описвам подробно… здравословното й състояние. Като бебе преболедува треска и така настъпиха усложненията.

Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади портфейл от телешки бокс. Вътре имаше отделения за кредитни карти. Зад първата преграда беше сложена снимка, която той извади и ни показа, но без да ни я дава.

От цветната фотография с големината на портфейл се усмихваше красиво дете в бяла рокличка с бухнали ръкави. На шията му висеше медальон с формата на еврейската звезда. Същата руса, къдрава коса и нежна кожа, същото лице… което тук изглеждаше зряло и не издаваше никакви признаци на умствено увреждане. На полицейските снимки момиченцето изглеждаше по-малко. Но по тази снимка, озарено от радостта от живота, трудно можеше да се определи дали е на дванадесет или на седемнадесет години.

— Това беше истинската Айрит, господин детектив. А не онова създание от снимките във вашите документи.

— Кога е правена снимката? — попита Майло.

— Тази година. В училище.

— Може ли да получа екземпляр от нея?

— Ако намеря, ще ви дам. — Кармели загрижено дръпна снимката и я прибра в портфейла си.

— Тя имаше ли приятели, господин Кармели?

— Разбира се. В училище. Децата на нейната възраст бяха прекалено… развити за нея.

— А децата от квартала?

— По-скоро не.

— А забелязали ли сте някое по-голямо дете да я притеснява или тормози?

— Защо? Защото е различна?

— Случва се.

— Не. Айрит беше мило дете. Разбираше се с всички. А и ние я пазехме.

Той стисна очи и запали цигарата.

— До каква степен беше увреден слухът й?

— С дясното ухо не чуваше изобщо, а лявото функционираше около тридесет процента.

— Със или без слуховото апаратче?

— Със. Без него почти не чуваше, но въпреки това рядко го използваше.

— Защо?

— Не й харесваше, оплакваше се, че било прекалено силно и от него я боляло глава. Регулирахме го няколко пъти, но тя все не го харесваше. Всъщност аз…

Той скри лице в дланите си.

Майло се отпусна в креслото. Този път спокойно разтри страните си.

След миг Кармели се изправи. Всмукна от третата си поред цигара и изпускайки дима, рече:

— Опитваше се да ни измами. Излизаше от къщи с него, но още щом се качи на училищния автобус, го сваляше. Или ако не в автобуса, в клас. Или пък го губеше. Купувахме на няколко пъти. Бяхме помолили учителите да следят дали го носи. Тогава тя се научи да го изключва, без да го вади от ухото си. Понякога се сещаше да го включи, като се прибере у дома, но в повечето случаи забравяше и ние разбирахме — но беше мило дете, господин Стърджис. Невинно дете, което не умееше да лъже. Но проявяваше воля. Опитвахме се да я придумаме, да я подкупим. Нищо не помагаше. В крайна сметка стигнахме до извода, че тя предпочита да не чува. Така успяваше да се изолира от външната действителност и да създаде свой собствен свят. Звучи ли ви логично, господин докторе?

— Да, имал съм подобни случаи.

— И жена ми твърди същото. Тя е преподавател. В Лондон работеше в училище за деца с проблеми и беше забелязала, че много от тях се затварят в собствен, вътрешен свят. Но ние искахме Айрит да познава заобикалящата я реалност. Непрестанно й напомняхме да използва апаратчето.

— Значи в онзи ден — предположи Майло, — дори да е била с него, не знаете дали е било включено.

— Подозирам, че по-скоро е било изключено.

Майло се замисли и отново взе да разтрива страните си.

— Тридесет процента с едното ухо, в най-добрия случай. Значи дори с апаратчето не е чувала съвсем ясно какво става наоколо.

— Не. — Кармели дръпна от цигарата и изправи гръб.

— Беше ли доверчива? — намесих се аз.

Той пое дълбоко дъх.

— Трябва да имате предвид, господин докторе, че тя е отраснала в Израел и Европа, където е много по-безопасно и децата са много по-свободни.

— В Израел е по-безопасно?

— Много по-безопасно, господин Стърджис. Вашите медии показват случайни инциденти, но като се изключи политическият тероризъм, престъпността е много ниска. А в Копенхаген и Лондон, където живеехме след това, тя също се чувстваше относително свободна.

— Въпреки че е била дете на дипломат? — попитах аз.

— Да. Живеехме в хубави квартали. По никакъв начин не бяхме подготвени за живота в този град — да, разбира се, че беше доверчива. Обичаше хората. Учехме я как да се отнася с непознати и да бъде предпазлива. Казваше, че разбира. Беше — по свой собствен начин — изключително умна. Но и много малка за възрастта си — брат й е едва на седем години и в някои отношения е много по-възрастен. По-… мъдър. Той е много надарено дете… Дали Айрит би тръгнала с някой непознат? Бих искал да вярвам, че не би го направила. Но дали съм сигурен? — Мъжът поклати глава.

— Бих искал да се срещна със съпругата ви — рече Майло. — Освен това смятаме да говорим със съседите ви. Да проучим дали някой е забелязал нещо необичайно на вашата улица.

— Никой не е забелязал нещо необичайно — отвърна той. — Питах ги. Но разбира се, питайте ги и вие. Що се отнася до жена ми обаче, настоявам да се придържате към едно основно правило: няма да й намеквате по никакъв начин, че е отговорна за случилото се, както си позволихте да намекнете пред мен.

— Господин Кармели…

— Ясно ли се изразих, господин детектив?

Гласът му отново ечеше силно, а слабото тяло се бе напрегнало, с повдигнати рамене, сякаш Кармели се канеше да скочи насреща ни.

— Сър — започна Майло, — нямам никакво намерение допълнително да усложнявам състоянието на съпругата ви и се извинявам, ако съм ви обидил…

— Дори най-далечен намек. Иначе няма да ви позволя да се срещнете с нея. Понесла е достатъчно болка в живота си. Разбирате ли ме?

— Да, сър.

— На срещата ще присъствам и аз. Не може да разпитвате сина ми. Той е прекадено малък и няма работа с полицията.

Майло не отговори.

— Зная, че тези условия не ви харесват. Струва ви се, че… преча на работата ви. Но става дума за моето, а не за вашето семейство.

Той скочи й застина в поза мирно, втренчил поглед във вратата. Служител на висок и скучен, но важен пост.

Изправихме се и ние.

— Кога можем да се срещнем с госпожа Кармели? — попита Майло.

— Ще ви се обадя. — Кармели застана до вратата и я отвори. — Бъдете брутално честен с мен, господин Стърджис — има ли каквато и да е надежда да откриете това чудовище?

— Правя каквото мога, господин Кармели, но аз работя с факти и детайли, а не с надежди.

— Разбирам… Не съм религиозен и никога не съм ходил на църква, освен по официални поводи. Но ако има живот след смъртта, съм сигурен, че ще отида в рая. И знаете ли защо?

— Защо?

— Защото вече съм бил в ада.