Оцеляват само силните

6.

Майло ме остави пред дома ми и се върна в полицейското управление. До ушите ми долетя воя на електрически трион. Явно Робин пак работеше усилено. Запътих се към пристройката, слънчевите лъчи нахлуваха през прозорците на чистото и просторно помещение. Изчаках Робин да изключи триона, сетне се приближих до нея. Тениската й бе мокра от пот, пот се стичаше и по лицето й. Избърса ръцете си и се усмихна.

— Научи ли нещо? — попита ме тя.

— Не. — Разказах й за парка и за „гробницата“ между дърветата.

Кафявите й очи се разшириха и тя потръпна.

— Кошмарът на всеки родител! Какво ще предприемете?

— Майло ме помоли да прегледам информацията.

— Отдавна не си участвал в разследването на подобен случай, Алекс.

— Права си. Най-добре да се залавям за работа. — Целунах я по челото и излязох от ателието.

Робин ме проследи с поглед.

След тричасово проучване на досиетата, бях научил следното:

Господин и госпожа Зев Кармели бяха наели къща на престижна улица в Бевърлиуудс. Живееха със седемгодишния си син Одед. Зев беше на трийсет и осем, родом от Тел Авив, дипломат от кариерата. Трийсет и четири годишната му съпруга Лиора бе родена в Мароко, но бе израснала в Израел. Сега работеше като преподавател по иврит в еврейското училище на Уест Сайд. Преди година бяха пристигнали от Копенхаген, където в продължение на три години Кармели е бил аташе в израелското посолство. Преди това е работил в посолството в Лондон, завършил е специалността „международни отношения“ в лондонския университет. Той, съпругата му и Одед говорели английски почти без акцент. Според бащата Айрит говорела „сносно, като се има предвид състоянието й“.

Забелязах, че в досиетата често се цитираха думите на господин Кармели. Когато било едва на шест месеца, момиченцето изкарало тежък грип, след което започнали здравословните му проблеми. Кармели определяше дъщеря си като „незряла, но отлично възпитана“. Думата „бавноразвиваща“ не се споменаваше в досиетата. Но в годишния педагогически отчет на Учебния център за развитие се казваше, че Айрит „имала проблеми с възприемането на учебния материал; слухът й е увреден, а умственото й развитие е под нормалното ниво“.

Кармели отрекъл да има врагове в Лос Анджелис и отклонявал всички въпроси относно работата му и политическото положение в Близкия Изток.

Полицай Горобик пишеше:

Учебният център бе малко частно училище в Санта Моника, където се обучаваха деца с умствени и физически недъзи. Таксата беше висока, броят на преподавателите надвишаваше този на учениците.

Всяка сутрин в осем училищният автобус взимал Айрит и я връщал у дома в три следобед. Госпожа Кармели имала часове само сутрин и винаги била вкъщи да посрещне дъщеря си. Одед пък бил записан в училището, където преподавала майка му и имал часове до четири. Преди нещастието със сестра му до дома го отвеждал някой от родителите, които се редували да прибират децата си, или пък служител от посолството. След смъртта на Айрит господин и госпожа Кармели неизменно чакали сина си пред училището.

Данните за учебните резултати на Айрит бяха доста оскъдни. Липсваха оценки по предметите — явно не беше издържала тестовете. Ала според един доклад на преподавателката Кати Бренан, момичето „било постигнало забележителен напредък“.

Полицай Харолд Рамос беше разпитал госпожица Бренан и в рапорта му пишеше:

Следваха разпитите на преподавателите, учениците, както и на директора (някой си доктор Ротстейн) и на Алонзо Бърнс — шофьорът на автобуса. Всички те бяха заявили, че не са забелязали нищо. С това материалите в папката приключваха. В друга, по-дебела папка, бяха рапортите на полицаите, които бяха разпитали всички служители в резервата, както и хората, живеещи в района. След две седмици Горобик и Рамос отново ги бяха разпитали по телефона, но за втори път бяха ударили на камък: никой не бил чул, нито забелязал нещо необичайно в резервата и околността.

Препрочетох заключението на съдебния лекар и потръпнах от определението „нежно удушаване“; после посегнах към дебелата папка с компютърни разпечатки, върху която се мъдреха печатът на областния съд в Сакраменто и надписът „Информационна банка за тежки престъпления“. В петте списъка от папката се съдържаха имената, както и подробна информация за хората, извършили сексуални престъпления — общо двайсет и три имена. Онези, които фигурираха в повече от един списък, бяха обградени с червено. Деветдесет и седем престъпника, включително четирима рецидивисти, бяха повторно арестувани и в момента се намираха в затвора. Със зелено бяха оградени двама убийци на деца, освободени за добро поведение; единият живееше на пет километра от резервата, другият — в Бел Гардънс.

Горобик и Рамос незабавно ги разпитали и се убедили, че престъпниците имат солидни алибита за деня на убийството. Внимателно прочетох методите, използвани от всичките сто осемдесет и шест криминални типове от списъците. С изключение на неколцина ексхибиционисти нападателите на деца се бяха гаврили с жертвите си, бяха ги пребивали жестоко, или пък ги бяха изнасилвали. Повечето от тях са познавали жертвите си: бедните деца бяха техни дъщери, синове, роднини. Изтръпнах, като си помислих, че близо двеста изрода бяха на свобода в този сравнително малък район.

Лос Анджелис се бе разпрострял върху огромна площ, където царуваше Негово величество автомобилът. Престъпникът може да отиде където пожелае — излиза на магистралата, издебва и убива някого, скача обратно в колата и вече си е вкъщи за вечерните новини. Изтяга се в леглото, хруска чипс и мастурбира, вперил поглед в екрана на телевизора с надеждата да споменат за ужасното му деяние.

Безцелното шофиране по пътищата бе характерно за изнасилвачите със садистични наклонности.

Ала Айрит не беше изтезавана.

При все това не изключвах възможността убиецът да е „пътешественик“. Нищо чудно вече да е в Аляска и да лови пъстърва, да се разхожда из Атлантик Сити или да опитва прочутата пилешка супа с бамя в някой френски ресторант в Ню Орлиънс.

И да дебне, подготвяйки се за следващия удар…

Макар петте списъка да бяха изготвени прецизно, човъркаше ме съмнението, че нещо липсва. Оставих ги и взех следващата папка, която бе черна и много по-тънка. Ала мисълта за двестате престъпника, които подобно на хищни зверове, бродеха из околността, отказваше да ме напусне.

Измина много време, Алекс!

В черната папка имаше фотографии на местопрестъплението, заснети от самолет. Приложено бе и писмо на бланка на ФБР, адресирано до детектив Горобик от Гейл Горман — служителка в регионалния отдел на ФБР в Сан Диего. Горман съобщаваше, че е получила фотографиите, подробното описание на местопрестъплението и стенограмите от разпитите, но със съжаление уведомяваше Горобик, че наличната информация не е достатъчна, за да състави психологически профил на убиеца. Все пак тя предполагала, че най-вероятно престъпникът е мъж от бялата раса, прехвърлил трийсетте, средно интелигентен или дори над средното ниво, не страда от психоза, педант и перфекционист. Може би в момента е назначен на някаква работа, но по принцип не се задържа дълго на една и съща служба. Горман повтаряше, че „въпреки очевидната преднамереност на престъпното деяние, липсата на садистични прояви, както и фактът, че жертвата не е била изнасилена, подсказват, че подбудите на убиеца не са били сексуални. Моля да ни уведомите, в случай че отново бъде извършено престъпление със същия «почерк».“ По нататък в писмото агентката на ФБР съветваше да се проучи обстойно жертвата: възраст, етнически произход, степен на умствено развитие. Не бива да се пренебрегва предположението, че момичето е познавало извършителя.

Средно интелигентен или дори над средното ниво… педант и перфекционист.

Бинго! Заключението на Гейл Горман съвпадаше с първоначалното ми впечатление.

Убиецът бе убеден в умственото си превъзходство. Защо ли? Вероятно защото нееднократно бе убивал, но се беше измъквал безнаказано. Възможно ли бе деянията му да са останали в тайна, тъй като е погребвал другите си жертви? Защо ли е решил да привлече вниманието към себе си?

Дали е станал прекалено самоуверен?

Дали пък този човек не жадува да упражнява власт, тъй като в детството си е бил потискан, дори малтретиран?

Може би още е потискан?

Може би само се преструва на самоуверен, а всъщност търси начин да отприщи натрупаното напрежение.

В момента е назначен на работа, но по принцип не се задържа дълго на една и съща служба.

Да, Горман е права: постиженията на психопатите никога не отговарят на огромното им самочувствие.

Което пък води до недоразумения с по-висшестоящите и до напрежение.

Докато мислите ми се въртяха около евентуалния психологически портрет на злодея, внезапно си спомних за слуховия апарат на Айрит. Странно, та нали убиецът бе положил много усилия да остави трупа в определена поза. Слуховият апарат не бе паднал случайно. Колкото повече размишлявах по този въпрос, все повече се убеждавах в предположението си.

Захвърленият розов диск бе нещо като съобщение.

Но какво ли бе посланието на изверга?

Представих си го как стои над Айрит и, уверен в собственото си всемогъщество, нагласява трупа в необходимата поза, помита земята около жертвата… страда от мания за чистота, но не е умопобъркан. Хрумна ми, че може дори да е заснел трупа и да е отнесъл фотографиите като спомен за отвратителното си деяние, създавайки нов вид ужасяваща художествена фотография.

Очевидно в Америка е пълно с психопати.

Препрочетох писмото на агентката от ФБР, както и всички досиета в кутията.

Изписани бяха стотици страници, ала нещо липсваше.

А сега, месеци след убийството, разследването се бе озовало в задънена улица.

Главата ми се пръскаше от болка, белите ми дробове пареха. Станах и си приготвих кафе, в този миг телефонът иззвъня. Чух гласа на телефонистката:

— Докторе, търси ви някоя си госпожица Дейл.

— Благодаря, свържете ме.

— Доктор Делауер, обажда се Хелена. Уточних дежурствата си в болницата и мога да си запиша час при вас. Ще ме приемете ли след два дни? Да речем в десет сутринта?

Прелистих бележника си и видях, че трябваше да се явя в съда. При все това попитах:

— Удобно ли ви е в единайсет?

— Да, благодаря ви.

— Как сте, Хелена?

— Ами… добре, доколкото е възможно. Струва ми се, че сега Нолан ми липсва повече, отколкото след… Няма значение. Дочуване.

Записах името й в бележника си и с насмешка си помислих, че май вече не ме бива в професията.

Какво ли ми даваше право да вярвам, че ще разгадая убийството на момичето?