Оцеляват само силните

36.

— Тялото е сложено в чувала и е почти готово за аутопсия — рече детективът от отдел „Убийства“.

Името му беше Боб Пиърс. Беше петдесетгодишен и имаше дебел корем, къдрави сиви коси, голяма челюст и чикагски акцент. По пътя Майло ми каза, че навремето Боб разкривал най-много престъпления от всички в отдела. Сега му оставали два месеца до пенсия и мислел само за Айдахо.

Тази вечер Пиърс изглеждаше примирен и изпълнен със стоическо търпение, но пръстите му непрекъснато подръпваха подгъва на сакото.

Той стоеше с нас на Четвърта улица, докато оперативните работници действаха на светлината на фенерчетата. Лъчите бяха селективни и мръсната ивица, оградена от двете страни с контейнери за боклук, се изпъстряше със странни светлосенки. Във въздуха се носеше мирис на изгнила храна.

— Сам ли работиш днес, Боб? — попита Майло.

— Брус е болен от грип. Защо се интересуваш от нашето предполагаемо углавно престъпление?

— Заради един мой случай. Убийство на дете със забавено умствено развитие. Затова търся информация за всички жертви с недъзи.

— Ами този също е имал недъг. Съдебният лекар каза, че е бил незрящ. Атрофирала склера или нещо такова. Вероятно е бил сляп по рождение. Твоят чернокож ли е?

— Не.

— А този е чернокож.

— Има ли документи за самоличност?

— Колкото искаш. — Пиърс извади тефтера си. — Карта за медицинско осигуряване, няколко други предмети до трупа, портфейл. Парите ги няма.

Той си сложи очила и прелисти страниците.

— Мелвин Майърс, чернокож, двайсет и пет годишен. Адрес на Стокър авеню.

Боб затвори тефтера и се обърна да види докъде са стигнали оперативните работници.

— Стокър е в района на Креншо — отбеляза Майло.

— Не знам какво е правил тук, но един от униформените полицаи каза, че недалеч оттук има занаятчийско училище за инвалиди. Утре ще разбера дали Майърс е учел там.

— Какво се е случило с него?

— Бил е наръган с голям нож. Десет пъти в гръб и още толкова пъти отпред.

— Убиецът се е престарал — отбеляза Майло.

— Да. — Ръцете на Пиърс започнаха още по-бързо да подръпват подгъва. — Не е можел да вижда. Само е усещал… В много цивилизовано общество живеем, няма що.

Той отправи последните думи към мен и се вторачи, както правеше от време на време, след като ни запознаха. Дали беше заради небръснатото ми лице или заради факта че Майло ме бе представил като консултант на полицията?

— Кога е станало, Боб? — попита Майло.

— Късно следобед. Съдебният лекар каза, че трупът още не е изстинал.

— Кой го е намерил?

— Една от патрулните коли. Минавали по уличката и видели, че под контейнера за смет се подава крак. Отначало помислили, че е някой смахнат, който е заспал, и слезли да го изритат.

— Късно следобед. Още по работно време. Много рисковано.

— Не и ако си социопат без мозък в главата. Пък и извършителят се е измъкнал, нали?

Пиърс го погледна намусено.

— Макар да е станало по работно време, тази уличка е тиха и в много от къщите не живее никой. Повечето хора я отбягват, защото доскоро беше пазар на наркотици. Единствените граждани, които минават оттук, са боклукчиите.

Майло огледа уличката.

— Може би убиецът се е преоблякъл като боклукчия?

— Като нищо.

— И вече не продават наркотици, така ли?

— Тази седмица не. Заповед отгоре. Кметът казал да се занимаваме с нарушителите, които влошават качеството на живота и да разчистим центъра, за да имаме претенциите, че живеем в истински град. Трябвало незабавно да намалим броя на наркоманите и пласьорите, но без да имаме допълнителен персонал и патрулни коли, а това е все едно. О. Джей Симпсън да изпитва угризения. Тръгнем ли да патрулираме по една уличка, пласьорите и наркоманите се преместват на друга. И всичко се върти в кръг.

— На колко време минават патрулите?

— По няколко пъти на ден. — Пиърс извади ментови бонбони. — Очевидно не са минали навреме за горкия господин Майърс. Загубил се е на ужасно място.

— Загубил се? — попита Майло.

— Ами какво друго? Освен ако самият той не е бил пласьор или наркоман, търсещ нещо освежително, без да знае, че действието вече се развива три преки по-нататък. Но аз предпочитам да го смятам за невинен до доказване на противното, докато не науча нещо повече за него. Засега ще приема, че се е изгубил.

— Мислех, че слепите имат добро чувство за ориентация — каза Майло. — Пък и ако е ходил на училище тук, сигурно е познавал квартала и е внимавал още повече.

— Какво да ви кажа? — Пиърс отново се обърна назад. — Ето, започва се.

Помощниците на съдебния лекар сложиха трупа на количка.

— Една секунда, Боб — рече Майло, приближи се до тях, каза им нещо и изчака да смъкнат ципа на чувала.

— Значи сте консултант на полицията — каза ми Пиърс. — Дъщеря ми учи в Калифорнийския университет. Иска да стане психолог. Да работи с деца…

Гласът на Майло ни накара да се обърнем.

Той бе заобиколил количката с трупа и стоеше до източната стена на уличката, до контейнера за боклук.

— Сега пък какво има? — попита Пиърс и двамата тръгнахме към Майло.

Положението на тялото на Мелвин Майърс беше очертано с тебешир по неравната повърхност на черния асфалт. Свито на дясната страна. Видях къде е бил протегнат кракът му.

Наоколо имаше ръждивокафяви петна кръв.

В средата бяха отбелязани местата на раните.

Майло посочи стената. Очите му блестяха — студени и доволни, но разгневени.

Червените тухли бяха почернели от десетилетия на мръсен въздух и изпарения от боклуците и надраскани с мръсни думи.

Не видях нищо, освен драсканици. Пиърс също.

— Какво има? — попита той.

Майло се приближи до стената, наведе се и посочи нещо на няколко сантиметра от земята.

Зад мястото, където бе лежала главата на заклания Мелвин Майърс.

Пиърс и аз отидохме до него. Вонята от боклука беше непоносима.

Пръстът на Майло сочеше четири бели букви, големи една педя.

Написани с бял тебешир.

Печатни.

— Това означава ли нещо? — попита Пиърс.

— Означава, че току-що усложних живота ти, Боб.

Пиърс сложи очилата за четене и наведе голямата си челюст към буквите.

— Написаното не е трайно — отбеляза той. — Обикновено идиотите използват спрей.

— Не е необходимо да е трайно — казах аз. — Важното е посланието да бъде предадено.