Оцеляват само силните

52.

Даниел беше в униформа на електротехник и носеше малка черна раница. Не го бях виждал с такова изражение. Предпазливо. Напрегнато.

— Как мина събирането?

Преди да отговаря, Майло му посочи стол.

— Какво стана със Сангър?

— Не отиде на купона. Проследих го от хотела до центъра. Влезе в сграда на Седма улица, където се срещна с психолог.

— Рун Лейман — казах аз.

Предпазливостта му се изпари. Разказах му за Нолан и Бейкър и за срещата ми с Лейман. За подозренията ми към Лейман.

Даниел седеше със затворени очи. Ръцете му бяха на коленете.

— Лейман е замесен — каза най-сетне той. — Влязох в онази сграда и използвах параболичен микрофон, за да подслушам разговора му със Сангър. Бях в килера. Микрофонът е малък и звукът не беше много качествен. Ако имах наблюдателен пост в някоя съседна сграда, щях да избера нещо по-мощно. Но успях да чуя по-голямата част от разговора.

— Записа ли го? — попита Майло.

Даниел извади от раницата миниатюрна касета. Майло протегна ръка и той му я даде.

— Както казах, качеството е лошо и понякога думите се разбират трудно, но общият смисъл е ясен. Искате ли да обобщя?

— Да.

— Сангър и Лейман са роднини. Братовчеди. Първо говориха за лели, чичовци, деца и за семейното празнуване на Коледа в Кънектикът. Лейман е ерген и Сангър го попита дали чука мацки. Лейман рече: „Едва ли искаш да знаеш“ и се засмя. И Сангър се засмя.

— Двамата си приличат — казах аз. — Едри, навъсени, безлични и с подпухнали очи. Вероятно са от фамилията Лумис. Нали каза, че сега компанията се ръководи от братовчеди?

— Имената, с които разполагаме, не са Лейман и Сангър, но може и да имаш право… Да, наистина си приличат.

— И още нещо — продължих аз. — Лумис се гордеят, че прародителите им са от колониална Англия. Когато бях в кабинета му, Лейман много се хвалеше с къс сребро, което стояло в Британския парламент.

— Благородническа кръв — отбеляза Майло. — Правиха ли нещо друго, освен да говорят за спомени?

— Боя се, че не споменаха нищо за „Мета“, нито за убийства или за DVLL, макар че имаше множество расистки изявления. „Как е хотелът?“ — попита Лейман. „Не е зле, като се има предвид, че собственикът е тюрбан“ — отговори Сангър. „Това означава ли, че има сто хиляди доларови еврейски банкети?“ Такива неща. После излязоха и отидоха в частния клуб долу. Не можах да измисля начин да се вмъкна там. Дори да го бях сторил, шумните разговори щяха да направят микрофона безполезен. Затова влязох в кабинета на Лейман. Сангър донесе куфарче, но не го изнесе. Намерих го на един стол. Предполагахме, че Сангър осигурява средства за „Мета“, затова очаквах, че ще е пълно с пари, но куфарчето беше празно. В бюрото на Лейман обаче открих чанта с банкноти. Двеста хиляди долара.

— Правилен процес, грешна посока — отбеляза Майло. — Финансите текат от запад на изток. Лейман осигурява средствата.

— Така изглежда — съгласи се Даниел. — Стояха в клуба един час и се върнаха в кабинета, пушейки пури. Имаха доволен вид. Поговориха още, но пак не споменаха „Мета“. Лейман обаче каза, че е разочарован от „групата“. Била се изродила в светски клуб. Надявал се от новото да излезе нещо.

— Новото. Ето я твоята група отцепници — рече Майло.

— Да. Звучеше като име на нещо. Искаш ли да чуеш касетата? — попита Даниел.

— После.

— Като Нова утопия — рекох аз. — В статията си Сангър призовава към това.

Двамата се спогледаха.

— За какво друго говориха? — попита Майло.

— Лейман рече: „Ето ти малък подарък от семейството. Ще ти държи топло известно време“ и двамата се засмяха. Чух, че затвориха куфарчето и след няколко минути Сангър излезе от кабинета и напусна сградата. Не знам какво е правил после Лейман, защото според мен беше по-важно да следя Сангър. Той се върна в хотела и повече не се появи. Опитах да се обадя в стаята му, но телефонистката каза, че е помолил да не го безпокоят. За всеки случай останах още час и реших, че е заспал. Сетне се обадих пак. Представих се за служител на компанията за коли под наем и се уверих, че утре Сангър заминава. Ще го следя, за да бъда сигурен, после ще го предам на хората от Ню Йорк. Ще им кажа да засилят наблюдението и на Хелга Крейнпул.

— Едно голямо щастливо семейство — каза Майло. — Как се осъществява връзката с Бейкър?

— Вероятно чрез главното управление на полицията в Лос Анджелис — отговорих аз. — Лейман е консултант. Това обяснява и участието на Зина. Тя е била полицейски скаут в Ланкастър. Може би се е кандидатирала и в лосанджелиската полиция, запознала се е с Бейкър и той й е давал частни уроци. Вероятно Нолан Дейл не е бил единственият, който си е падал по малки момичета.

Майло скочи, обиколи стаята и запали пурета.

— Онова, което ме безпокои, е, че името на Лейман досега не се появи в нашето разследване. Съсредоточихме се върху Ню Йорк и Юга заради произхода на семейство Лумис от Луизиана и внезапната смърт на професор Юстас в Мисисипи. Но все си мисля, че съм чувал това име. Така и се оказа. Имаш ли тук „Изопачената наука“? — обърна се към мен Майло.

Кимнах и извадих книгата.

Прелиствайки страниците, той каза:

— Статията на професор Юстас. Един от научните доклади, които той цитира като финансирани от „Лумис“ тъпотии, е написан от Лейман преди десет години в списание на име „Биогенетика и култура“.

— Не съм го чувал.

— Няма го и в библиотеката на Конгреса. Ето обобщението на Юстас.

Прочетох го.

— Интелигентност, престъпност и климат?

— Звучи налудничаво, Алекс.

Според Лейман хората от горещите климатични пояси са наследствено по-глупави и „развратни“ от онези в северните региони, защото по-малко им се е налагало да строят заслони против лошото време и не са развили изтънчена култура. В районите със студен климат могат да се оправят само умни хора с творчески заложби.

— Оцеляване на най-годните.

— Освен това Лейман твърди, че горещият климат изгражда лош нрав, който води до насилие.

Даниел сви и отпусна пръстите на здравата си ръка.

— Юстас разкрива това и след няколко месеца колата му излиза от пътя — каза Майло.

— Има и още нещо за Лейман — рекох аз. — Получил е научната си степен в някакъв университет на име „Нови владения“. Това е една от фабриките за дипломи на „Лумис“, нали?

— Да — отговори Даниел.

— И е стажувал във фондация „Откривател“. Същото име като на бюлетина на „Мета“, в който е отпечатана статията на Сангър. Лейман ми каза, че преди да стане психолог, се е занимавал с бизнес. Повечето книги в кабинета му бяха по мениджмънт, не по клинична психология. Дори издекламира девиза на бизнеса си — „Не е достатъчно да успееш. Трябва и да се провалиш“. Той е посредник на „Лумис“ и си е издействал работа като консултант на полицията.

Майло спря да крачи насам-натам, но продължи да пуши.

— Днес не е хубав ден за полицията — каза той. — Като стана дума за това, Даниел, какво има Кармели против управлението?

— Какво имаш предвид?

Майло се приближи до него.

— Сега не е моментът да бъдеш пестелив на думи, приятелю. Твоят шеф недвусмислено показа, че не харесва лосанджелиската полиция. Спречкал ли се е с някого? Парадът? Или нещо друго?

Даниел потърка очи и съблече якето си. Черният пистолет с корпус от полимер се подаваше от кобура.

— Свързано е с парада. Имаше инструктаж в консулството, ръководен от Зев. За полицаите от Лос Анджелис и за нашите хора. Определяхме периметрите, обсъждахме как да контролираме тълпата и каква да е охраната. Двете страни се споразумяха да разменят информация за терористични заплахи и да поддържат връзка. Зев бе работил извънредно и не бе виждал семейството си от доста време, затова реши да доведе Лиора и децата в консулството. В онзи ден те го чакаха в коридора, за да ги заведе на обяд. Зев се забави и докато чакали, полицай от Лос Анджелис се приближил до Лиора и Айрит. Одед си играел с детска количка в дъното на коридора. Отначало полицаят се държал приятелски. Опитал се да говори с Айрит, но разбрал, че е глуха и се съсредоточил върху Лиора. Разпитвал я за Израел, за Тел Авив и казал, че е обиколил света.

— Трябва да е бил Бейкър — рече Майло.

— Убеден съм, че си прав — сериозно каза Даниел. — Лиора казала на Зев, че онзи човек я накарал да се почувства неудобно. Държал се твърде свойски и седял при тях, когато би трябвало да е на инструктажа. Но тя мълчала. Лиора си е такава. После неочаквано полицаят започнал да се държи неприлично. В сексуално отношение.

— Нахвърлил се е върху нея?

— Не в буквалния смисъл, Майло. Но Лиора каза, че намеците му били недвусмислени. Тя станала и тръгнала. После казала на Зев и той побеснял. Оплакал се на кмета. Обещали му, че ще отстранят полицая от парада и ще го накажат дисциплинарно.

— Бил е преместен, но не и понижен по звание — казах аз. — Но може би затова още е сержант, въпреки че уж е много умен.

— Бейкър — рече Майло и сви юмрук. — Кучият му син. Ето откъде е познавал Айрит. Знаел е, че е глуха.

Даниел изглеждаше натъжен.

— Но да убие някого… при това дете… заради това…

— Мисли за него като за трасиращ куршум — каза Майло. — След като убийството на момчето Ортис е минало идеално, Бейкър и другите задници от Нова утопия решават, че още някой трябва да умре. Няма значение кой, стига да преценят, че е човек, който не заслужава да живее. Алекс ми каза, че въпреки всичките евгенистични глупости, онези хора убиват за удоволствие. А какво по-голямо удоволствие за Бейкър от отмъщението? Госпожа Кармели отблъсква ухажването му, господин Кармели прави така, че да го накажат дисциплинарно, а по една случайност дъщеря им има недъг. Сигурно му се е сторило като карма. Когато го познавах, онзи негодник се занимаваше с източни религии и наляво и надясно говореше за кармата.

Даниел прегърби рамене и се вторачи някъде в кухнята.

— Какво има? — попита Майло.

— Всичко това е толкова… гнусно.

— Всяко убийство има връзка с някого от групата — казах аз. — Понсико и Зина, Реймънд и Тени, Айрит и Бейкър. Нолан Дейл е помогнал в убийството на Айрит. Бейкър го е научил на всякакви неща. Обзалагам се, че Латвиния е била една от сексуалните играчки на Дейл. Може би и на Бейкър. За тях момиче с тъмна кожа и недъг е било нещо, което да използват и после да захвърлят. Бейкър може да я е убил за развлечение или защото е знаела за него и Нолан. Или заради двете.

— А Мелвин Майърс? — попита Даниел.

— Ядосал е с нещо някого от групата — отговорих аз. — Някого от главното управление. Бейкър или Лейман.

Даниел погледна в раницата и извади няколко листа и цветна брошура. Разгледах ги заедно с него.

„Училище по занаяти «Сентрал Сити». Петнайсетгодишна цитадела на надеждата“. Снимките показваха слепи хора, които вървяха с кучета водачи и работеха с компютри.

Специалностите бяха шивачество, занаяти, сглобяване на разни механизми. Имаше списък на спомоществователите и на членовете на управителния съвет. Лекари, юристи, политици…

Подредени по азбучен ред.

И в средата — Рун Лейман, доктор на науките, консултант по психология.

— Да работи с инвалиди — отбелязах аз. — Сигурно много се е смял. Но трябва да му е било още по-забавно да върти финансови далавери с училището. Явно не е имал проблеми с това.

Майло се втурна към нас и прочете списъка.

— Майърс разбира, че Лейман ограбва училището и заплашва да напише разобличаваща статия. Може би казва на Лейман и дори го изнудва, защото едно от нещата, които не са липсвали на Майърс, е наглостта. Лейман се съгласява да му плати, казва му да се срещнат в уличката и някой — най-вероятно Бейкър — убива Майърс.

Той взе брошурата от Даниел.

— Убийствата са техният начин да смесват работата с удоволствието — каза израелецът.

— Единственият проблем е, че разполагаме само с теория — рече Майло. — Снимките на Нолан са унищожени. Дори да намерим микробуса на Тени в гаража на Зина, нямам никакви доказателства, за да поискам заповед за арест.

— Ами ако притиснем някой от тях? — попитах аз.

— Пълни самопризнания би било отлично, но бих се задоволил и с изобличаваща реплика. Нещо, което ще ни даде възможност да се съсредоточим върху един от тях.

— Зина. Тя ораторства за евгеника, но това ми прилича на роля. Не казвам, че Зина е безобидна. Но засега тя се интересува повече от развлечения, отколкото от политика. Утре вечер в десет имам среща с нея. Може би ще успея да я накарам да каже нещо за Нова утопия. Вероятно ще разбере, че е в неин интерес да издаде другите.

Майло се намръщи.

— Колебая се за тази среща, Алекс. Тени те е видял и макар да мислиш, че Бейкър не те е познал, не си сигурен.

— Тени не ме познава, затова няма причина да ме подозира в нищо. Напротив, те вероятно злорадстват, че всичко върви страхотно. Пет убийства и всичките неразкрити. Стават дръзки. Затова ускориха нещата. Ти сам каза, че в половината град и в Долината има хиляди беззащитни инвалиди.

— И твоята среща утре вечер ще промени всичко това?

— Най-малкото може да се окаже връзка с Нова утопия. Зина може да ми каже нещо важно. Има ли друго решение?

Настъпи продължително мълчание.

— Добре — каза Майло. — Само още веднъж, но това ще бъде за последен път. После изчезваш от играта, а ние ще следим Бейкър и Лейман. Хората на Даниел в Ню Йорк ще наблюдават Сангър и Крейнпул. Ще разгледаме и гаража на Зина. Ако микробусът на Тени е там и той се опита да избяга, както ти предполагаш, че смята да направи, ще използвам методите на Бейкър. Ще го спра за нарушение на правилника за движение и ще започна оттам.

— Къде живее Бейкър? — попита Даниел.

— На яхта в пристанището. Казва се „Сатори“.

Обясних му къде се намира кеят.

— „Сатори“ — каза той. — Божествено блаженство.

— Негодникът е професионалист — рече Майло. — Работил е под прикритие в отделите „Нравствен“ и в „Грабежи“, което означава, че разбира от следене.

— Тогава трябва да внимавам — каза Даниел.

— Започни да внимаваш още тази вечер, приятелю. Искам двамата да следим Алекс непрекъснато — от мига, в който тръгне на среща с малката госпожица Убийство, докато се прибере вкъщи. Един пост на нейната улица и друг на склона на хълма зад къщата й.

— Аз мога да наблюдавам от склона.

— Сигурен ли си?

— В Израел се занимавах с алпинизъм. В пещерите в пустинята.

— Скоро ли беше това?

Даниел се усмихна и показа парализираната си ръка.

— Да, скоро. Човек свиква. Противно на онова, което мислят приятелите ни от Нова утопия, животът продължава за всички видове хора.

— Добре. Тук ли ще спиш, Алекс?

— Може и да се прибера вкъщи.

— Ще те следя — каза Майло и се обърна към Даниел. — После отново ще се срещнем тук.