Оцеляват само силните

29.

Не ми остана време единствено за „Изопачената наука“ — критиката на „Пресушаване на мозъка“ и макар да не виждах с какво би могла да ми бъде полезна, я заех за вкъщи.

Бяха ми оставили едно съобщение. От Майловия домашен телефон, но на името на доктор Ричард Силвърман.

Майло и Рик живееха заедно от години, но рядко бях имал случай да говоря с него. Той предпочиташе да слуша. Резервиран, старателен, в добра физическа форма, винаги добре облечен, той бе пълно отрицание на оперирания от естетизъм Майло и много хора ги намираха за доста странна двойка. Знаех, че и двамата са мислещи, целеустремени хора, страдали много от хомосексуалността си и дълго бяха търсили своя ниша, както като индивиди, така и като двойка. И двамата се погребваха в работа — Рик прекарваше над сто часа седмично като старши лекар в спешното отделение в „Седарс-Синаи“ — и миговете им заедно често преминаваха в мълчание.

— Благодаря, че се обаждаш, Алекс. Как вървят нещата? — започна Рик.

— Страхотно. А при теб?

— Нормално. Слушай, просто исках да попитам какво става с Хелена Дейл — не подробности, просто дали е добре.

— Отдавана не съм я виждал, Рик.

— О!

— Случило ли се е нещо?

— Ами, вчера напусна болницата без никакво обяснение. Е, сигурно всеки би се побъркал на нейно място.

— Тежко е — съгласих се.

— Веднъж се случи да се запозная с брат й. Не чрез нея. Докара един прострелян, но не каза, че й е брат, а аз изобщо не прочетох името му. После ми казаха.

— Хелена не беше ли дежурна?

— Не, точно онази вечер я нямаше.

— Забеляза ли у него нещо необикновено?

— Не бих казал. Висок човек, млад, много мълчалив, все едно изваден от полицейска реклама за набиране на новобранци. Тогава приемаха такива. Бях поразен от факта, че изобщо не попита за Хелена, сигурно е знаел, че я няма. Но тя се изненада, като й казах, че е идвал. Както и да е, не искам да се бъркам в чужди работи. Пази се. Ако я видиш, й прати много поздрави.

— Разбира се.

Той се засмя.

— Много поздрави и на Майло. Сигурно го виждаш много по-често от мен. Този случай — с бавноразвиващите се деца — много го тревожи. Не че говори за него. Но се мята насън.

Стана два и половина. Още не бях открил нищо за DVLL. Този следобед Робин беше излязла и къщата ми се струваше прекалено празна, а целият ден бе някак кух.

Изтиках Хелена и Нолан на дъното на мислите си, но разговорът с Рик не ми излизаше от ума.

Какво я бе накарало толкова радикално да скъса с всичко?

А онези снимки в гаража на Нолан? Толкова силни първични спомени?

В работата си бе издръжлива и компетентна, но личният й живот бе самотен.

Може би не си даваше сметка колко прилича на брат си?

Или самоубийството му я бе накарало да се запита къде ще свърши самата тя? Или е размисляла над пропуснатите възможности?

Обадих се в дома й. Никой не вдигаше, а пред очите ми се разиграваха най-черни картини.

Мислех за това как Нолан дошъл в спешното, но изобщо не попитал за сестра си.

„Дори като деца всеки следваше свой собствен път. Просто не си обръщахме внимание. Ненормално ли е това?“

Докато нещата се плъзгат по повърхността, подобна дистанция може да се изтълкува като възпитание. Но когато животът се обърка, се поражда ужасно чувство за вина.

Родителите й бяха починали, а съпругът й я напуснал и се преместил в Северна Каролина.

Всеки ден отива на работа в спешното отделение и прави чудеса. А после се прибира у дома при…?

Може би надеждният мотор се е повредил?

Нямах какво да правя и реших да се разходя до дома й.

Сигурно щях да я заваря по хавлия на дивана пред телевизора да се тъпче с пуканки и чипс. Вероятно ще се подразни от нахалството ми и аз ще се почувствам като глупак.

Можех да го понеса.

Отне ми четиридесет и пет минути да стигна до западния край на долината и още десет да открия точния адрес.

Къщата представляваше малка жълта постройка в неопределен стил и се намираше на широка, напечена от слънцето улица с нацъфтяла мирта по тротоарите. Плочките бяха осеяни с червени цветчета и лепкави късчета дървесна кора, а в клоните се гушеха сойки. Слънцето припичаше в маранята и макар да не чувах шума от магистралата, усещах изгорелите газове във въздуха.

Моравата отпред бе изсъхнала и неокосена. Край верандата бяха нацъфтели огромни буйни маргарити. От мустанга й нямаше и следа, а вратата на гаража беше затворена. Пощенската кутия беше празна, а на почукването и позвъняването не отвори никой.

В съседния двор имаше две коли — бял минибус и бяла акюра.

Отидох при съседите. Керамичната табелка под звънеца гласеше „семейство Милър“, а отгоре бе окачено разпятие, на вид домашна изработка. От климатичната инсталация на прозореца подухваше.

Позвъних и металното капаче на шпионката се отвори.

— Да? — Мъжки глас.

— Името ми е доктор Алекс Делауер. Аз съм приятел на вашата съседка Хелена Дейл. От известно време съвсем изчезна и вече започнахме да се притесняваме.

— Ъ-ъ… една секунда.

Вратата се отвори и ме лъхна хладен въздух. Мъжът бе висок, тъмноок, с брада и зачервен от слънцето нос; беше облечен в хавайска риза и къси джинсови панталони, на бос крак. Стискаше запотена кутия спрайт, но на него самия очевидно не му бе горещо.

До него стоеше стройна жена с широки рамене, приятна на вид, с масленожълта коса с две ролки на главата. Бе затъкнала електриковосинята си тениска в черни бермуди и имаше дълъг, перленобял маникюр.

— Кой се интересува от Хелена Дейл?

— Приятелите й, колегите й от болницата.

Не последва отговор.

— Напуснала работа без обяснение. Извън града ли е?

Мъжът кимна неохотно, но не каза нищо повече. Зад него се виждаше спретнато обзаведена дневна, а по телевизията вървеше рекламно предаване и тъкмо предлагаха перлена огърлица с обици към нея, остават само двеста тридесет и четири бройки.

— Просто искахме да знаем как е — продължих. — Знаете ли за брат й?

Той кимна.

— Не се е появявал откакто се преместихме, което прави две години.

— Но и двамата са отраснали тук — добави жената. — Това е къщата на родителите им. — Южняшки акцент. — Хелена каза, че бил полицай. Каква странна постъпка.

— Имате ли представа къде е тя?

— Каза, че заминава на почивка — обясни мъжът. Отпи от спрайта и предложи на жена си, но тя поклати глава.

— Спомена ли къде?

— Не.

— А кога замина?

— Как казахте, че ви е името?

Аз повторих, предложих им визитка и им показах служебната си карта на полицейски консултант.

— Значи и вие сте от полицията?

— Понякога работя с тях, но това няма нищо общо с полицай Дейл.

Мъжът се поотпусна.

— И аз съм малко нещо свързан с полицията. Водя шофьорски курсове и тъкмо започнах свой бизнес… сигурен ли сте, че няма нищо общо с него… не разследвате смъртта му, за застраховка или нещо такова?

— Съвсем не. Просто се тревожа за Хелена.

— Ами тя просто замина да си почине. Поне така каза, и може ли човек да я вини?

Поклатих глава.

— Горкото създание — рече жената.

Съпругът протегна ръка.

— Грег Милър, а това е Кати.

— Приятно ми е.

— Замина вчера — продължи той. — Ще ме извините, че съм толкова подозрителен, но човек трябва да е предпазлив, с тия работи, дето се случват в наши дни. Със съседите се опитваме да организираме съседска подкрепа, да си помагаме. Хелена ни помоли да наглеждаме къщата, докато я няма.

— Имате ли проблеми в квартала?

— Не е Уотс, но е по-лошо, отколкото изглежда — най-вече детски щуротии, откак втълпиха и на белите деца, че са бандити. Миналата седмица имаше купон оттатък, в Гранада Хилс. Хулиганите се домъкнали и като не ги пуснали на купона, взели да стрелят. Понякога работя нощем, затова научих Кати да стреля и тя се справя доста добре. Сигурно ще си взема и полицейско куче.

— Май имате сериозни неприятности.

— Аз ги взимам достатъчно сериозно. Вярвам в предпазните мерки. До скоро имаше само хлапета, които надуваха музика посред нощ, бръмчаха с колите, крещяха и чупеха бутилки. Но през последните няколко месеца станаха няколко обира, даже посред бял ден, докато хората са на работа.

Пак се спогледаха. Тя кимна и той продължи:

— Последният обир беше у Хелена, в интерес на истината. Само преди два дни. Първо цялата тази история с брат й, после и това на главата й — кой може да я вини, че иска да се махне, нали?

— Преди два дни?

— През нощта — нощна кражба. Тя излязла да напазарува, а като се върнала, вратата разбита. С Кати бяхме излезли, слава богу, че не са ударили нас. Каза, че й взели телевизора, уредбата и някакви бижута. На другия ден си събра багажа и ни помоли да наглеждаме къщата. Писнало й от Ел Ей.

— Обадихте ли се в полицията?

— Не, каза, че и от полицията й дошло до гуша. Сигурно имаше предвид брат си, но не исках да я разпитвам. Макар да бях убеден, че непременно трябваше да се обадим. Заради сигурността на цялата улица. Но тя беше паникьосана.

— Как можа точно на нея да се случи — рече Кати. — Да не говорим, че беше толкова зле. А иначе е такъв внимателен човек. Не беше много общителна, но винаги се държеше много мило.

— Имате ли представа къде може да е заминала?

— Никаква — отвърна Кати. — Просто каза, че имала нужда от почивка, а ние не искахме да ставаме нахални. Беше приготвила два куфара в колата, но не знам дали се канеше да пътува с мустанга или е отивала на летището. Питах я колко време ще отсъства, но тя каза, че не знае и щяла да ни се обади, ако се забави по-дълго. Ако се обади, искате ли да й кажа, че сте я търсили?

— Моля ви. И късмет със съседската подкрепа.

— Успех и на вас — заключи Грег. — Бог помага на онези, които си помагат сами.

На връщане в града се натъкнах на голямо задръстване и лоши настроения. Докато чаках на изхода за Сънсет, размишлявах за късмета на семейство Дейл.

Домовете и на Хелена, и на Нолан бяха обрани.

Кражбите в Ел Ей бяха нараснали прекомерно, но никога не съм вярвал в съвпаденията и сега се чувствах неспокоен.

Някой им е набрал за нещо?

Някой търси нещо? Информация за смъртта на Нолан?

Нещо, което Хелена знае?

В деня, когато я придружих до апартамента на Нолан, тя взе само семейните албуми, но може би после се е върнала, разтребила е хаоса и е открила нещо, което я е разстроило толкова, че я е накарало да изостави терапията, да напусне работа и да замине.

Или може би е било последната капка.

Колите тръгнаха, после пак спряха.

Надуваха се клаксони, размахваше се не един среден пръст, носеха се ругатни.

Цивилизация.