Оцеляват само силните

57.

Шофьорът на Майло се казваше Ърнест Боудри — черен като въглен, трийсетинагодишен, хубав, невъзмутим, ревностен баптист, с четинести мустаци, които сякаш бяха подстригани с лазер, и врат с обиколка четирийсет и пет сантиметра.

Колата беше син форд без опознавателни знаци, паркиран в гаража на Западното районно управление. Двамата се приближиха до нея и Боудри отвори вратата на Майло, после седна зад волана.

Той управляваше умело колата. Шофирането беше едно от любимите му занимания. Като дете мечтаеше да стане професионален състезател, докато някой му каза, че сред тях няма чернокожи.

Полицейското радио беше включено, но Боудри не го слушаше. Изкара форда от гаража и се отправи към шосе 405.

— В центъра ли? — попита Майло.

— Да.

— За какво става дума?

Боудри не отговори. Дори да знаеше, той беше достатъчно умен, за да държи устата си затворена. Шосе 405 беше пълно с коли и фордът се придвижваше бавно.

Майло повтори въпроса си.

— Нямам представа, сър.

— За шефа Уикс ли работиш?

— Да.

— Е, толкова години съм в полицията, но сега за пръв път ме возят. Днес явно е щастливият ми ден.

— Така изглежда.

— Добре. Тогава ще се облегна назад и ще се наслаждавам на пътуването.

Стърджис протегна крака и затвори очи.

— По дяволите. Господи — възкликна след малко той.

Боудри погледна вдясно и видя, че Майло се превива.

— О, боже, не мога да…

Стърджис изохка и сложи едната си ръка на гърдите, а с другата се опита да разхлаби вратовръзката.

— Какво има? — попита шофьорът.

— Стомахът… гръдният кош… Вероятно са само газове… От онази помия, която ядох на обяд… Ох, пак се започва… Господи, колко боли…

Майло отново се преви, сякаш нещо го прониза. Държеше се за лявата страна на гърдите. Разхлаби връзката си и едно от копчетата на ризата му се скъса и изтрака в таблото.

— Добре ли сте?

— Да… Карай към Паркър Сентър… Може би там имат… Знам ли. Ох, по дяволите!

Дългите му крака се сковаха. Стърджис затвори очи. Лицето му беше сивкавобяло и изкривено от болка.

— По-рано ставало ли ви е така? — попита Боудри, опитвайки се да запази самообладание.

Майло силно изохка.

— Сър, имали ли сте…

— Ох! Господи… Закарай ме… Ох! Ах!

Стърджис изопна гръб, прехапа устни и започна да диша учестено.

— Ще ви закарам в болница — каза Боудри.

— Не, само до…

— Нямам избор, сър… Коя е най-близката болница? А, да, „Сийдър“. Дръжте се.

— Не, не. Нищо ми няма… Ох!

Боудри премина в крайната лява лента и настъпи газта. С дясната ръка взе микрофона, за да докладва спешен случай.

От кабинета на заместник-шефа Уикс не отговори никой. Разбира се, те му бяха казали да заведе Стърджис право в заседателната зала на петия етаж. Щяло да има съвещание на най-добрите детективи. Боудри нямаше представа какъв е вътрешният номер на залата. Дали да не се свърже с централата на Паркър Сентър? Не, те бяха дали ясно да се разбере, че съвещанието е секретно. Това означаваше, че му се доверяват за нещо повече от шофирането и вероятно го очакват по-големи и хубави перспективи…

През това време Майло стенеше и пъшкаше така, сякаш всеки момент щеше да умре. Беше пълен. Вероятно не правеше гимнастика и се тъпчеше с всякакви боклуци. Този път късметът изневери на Ърнест Боудри. Години наред той бе живял спокойно. Отглеждаше децата си и вършеше работата си без засечка. Долорес беше щастлива, че някой смахнат не го бе застрелял. Чичо му също бе започнал като шофьор и беше станал сержант въпреки расизма в управлението. И чичо му, и роднините казваха, че умен млад човек като Боудри ще се издигне още по-високо.

Но може би шофирането беше точно обратното — лош късмет и проклятие. Искаше му се сърдечният пристъп на Стърджис да спре, да се окаже, че са само газове и детективът отново да започне да диша нормално…

Мълчание. О, не…

— Добре ли сте?

Майло не отговори. Но още дишаше. Боудри виждаше, че гърдите му се надигат.

— Всичко е наред — успокои го той. — Ще се погрижим за теб. Вече пристигнахме.

Лицето на Стърджис отново се изкриви от болка. Беше се изпънал на седалката и се свличаше надолу.

До „Сийдър“ оставаха няколко километра.

Не умирай тук, човече. Нека поне да стигнем дотам.

Стърджис се умълча, но изглеждаше по-зле. Дишаше ли още? Да му направи ли изкуствено дишане? Не, разбира се, не. В болницата имаше толкова много лекари…

— Пристигнахме. Дръж се, човече — каза Боудри и спря на паркинга.

Остави двигателя на колата да работи, хукна към рецепцията и изкрещя на сънливия служител, че полицай се нуждае от помощ.

„Сийдър“ беше пълна с болни възрастни хора и пострадали от инциденти. Преди служителят да отговори, Боудри се завтече покрай тях и сграбчи първите хора в бели престилки, които видя — медицинска сестра и лекарка — и тримата се завтекоха към форда.

— Къде е? — попита червенокосата лекарка, която не изглеждаше на повече от шестнайсет години, но на табелката на ревера й пишеше „С. Голдин, интернист“.

— Тук — отговори Боудри и отвори вратата на колата.

Вътре нямаше никого.

Първата му мисъл бе, че Стърджис е получил нов пристъп, отворил е някак вратата, паднал е и е изпълзял някъде да умре… Той обиколи форда и надникна отдолу.

— Къде е? — повтори лекарката. Изражението й вече беше скептично.

Двете с медицинската сестра се вторачиха в Боудри.

Питаха се какво му има.

Той хукна из паркинга, огледа всяко превозно средство и провери отдолу, като изцапа униформата си, а ризата му се намокри от пот.

Върна се и Голдин отново попита:

— Къде е човекът? Какво става тук?

Боудри дишаше тежко. Гърдите го заболяха.

Запази хладнокръвие, не показвай паника.

— Уместен въпрос — каза той.

Толкова за съветите на семейството. Шофирането наистина беше лош късмет.