Оцеляват само силните

59.

Клепачите ми се затвориха тежко — досущ метални капаци. В устата си усещах вкус на метал. Беше ми трудно да дишам. Всяко поемане на дъх пронизваше ребрата ми, а болката в главата беше като яркочервено-оранжева експлозия.

Бях зашеметен, но не изгубих съзнание. Опитах се да отворя очи. Клепачите ми бяха натежали. Усетих, че някой ме вдига за китките и глезените. Това означаваше, че са най-малко двама. Слизахме по стълби. Вероятно надолу към спалнята.

Сложиха ме на нещо.

Парфюмът на Зина. Леглото на Зина.

Почувствах тежест на китките, глезените и корема. Сякаш върху мен седеше голямо куче.

Изщракване на закопчалки. Не можех да се движа.

Усещах пареща и пронизваща болка в тила, все едно някаква ларва с остри зъби разсичаше черепа ми и гризейки, искаше да излезе…

Студено убождане. Инжекция.

Отново се опитах да отворя очи. Видях сребриста светлина, после клепачите ми пак се спуснаха.

Но всичко беше наред, защото Майло и Даниел знаеха какво става. Даниел подслушваше.

После се запитах защо не бях чул никакъв звук, откакто влязох в къщата и казах здравей на Зина.

Дали Майло и Даниел мислеха, че тя ме люби спонтанно и тихо?

Или не чуваха какво става? Повреда в апаратурата. Случваха се такива неща. Падаха дори космически совалки.

Дали пък не чакаха сигнал от мен?

Не можех да движа устни.

Почивай, успокой се и възвърни силите си.

Планът беше да дръпна пердетата на хола. Дали фактът, че не го бях сторил ги бе разтревожил?

Къде бяха Майло и Даниел?

Трябваше да кажа нещо за параболичния микрофон.

Беше ми адски трудно да дишам. И изведнъж пред очите ми отново падна мрак.

Свестих се. Нямах представа колко време съм бил в безсъзнание. Очите ми се отвориха широко и зениците ме заболяха, докато свикваха с ярката светлина в спалнята.

Видях само тавана — бял и осеян със светли петна.

Светлината идваше от евтина пластмасова лампа.

Надигнах глава, за да видя какво ме притиска надолу. Кожени ремъци. Широки, кафяви, болнични ремъци като в психиатрията.

Проблясъци на цветове вляво. Опитах се да видя по-добре. Вратът ми вибрираше от болка, която пронизваше и гръбнака ми, сякаш ме разрязваха с нож.

Кажи нещо за проклетия микрофон.

Езикът ми бе омекнал и станал безполезен.

Напрегнах се още малко, за да видя какво представлява цветът вляво.

Очи. Бели очи с безизразни черни ириси.

Мъртви очи. Стъклени.

Плюшени играчки. Цял куп. Зад тях — завеса.

Мечета. Грамадна панда с поклащаща се глава. Герои от филмите на Дисни. Кит убиец…

Колекцията на Зина… Онзи изненадан поглед. Бях помислил, че е отворила широко очи от сексуална възбуда…

Жицата около врата й, изцапана със засъхнала кръв, на милиметри от обезглавяване.

Размърдах се и ремъците стегнаха гърдите, ръцете и пищялите ми.

Но дишах по-леко.

— Добре — казах аз.

Дали беше достатъчно силно за микрофона?

Опитах да се отпусна. Да се стегна. Да събера енергия да говоря.

Докато се мъчех да произнеса друга едносрична дума, едно лице засенчи светлината.

Пръсти докоснаха левия ми клепач, вдигнаха го и го пуснаха. Нещо четинесто погъделичка носа ми. Лицето беше толкова близо, че не можех да фокусирам погледа си върху него.

Пепеляворуса брада.

Дъх на ферментирала храна. Червеникава кожа. Снежинки пърхот.

Насреща ми дишаше обрасла с косми уста — гореща и противна. Пъпка в гънката между ноздрата и бузата.

После главата се отдалечи и аз видях Уилсън Тени, отново облечен във ватена блуза — този път зелена и с надпис ФЕСТИВАЛ НА ИЗКУСТВАТА В ИЛИНОЙС.

— Той се събуди.

— Бързо се съвзе — чу се друг глас.

— Трябва да е в добра форма. Това е ползата от добродетелния живот — рече Тени.

Сетне лицето му се премести вдясно и изчезна. Появи се друго — гладко избръснато, червендалесто и загоряло от слънцето.

Уесли Бейкър скръсти ръце на гърдите си и се вторачи в мен с лек интерес. Стъклата на очилата му блестяха. Беше с розова риза — закопчана догоре и безупречно чиста. Ръкавите му бяха навити до лактите на ръцете с бронзов загар.

В дясната си ръка държеше малка спринцовка, пълна с нещо прозрачно.

— Калиев хлорид? — попитах аз заради микрофона, но от устата ми излязоха нечленоразделни звуци.

— Говорът ще се възвърне след няколко минути — каза Бейкър. — Дай малко време на централната си нервна система да се съвземе.

Тени се изсмя грубо някъде зад мен.

— Калиев хлорид — повторих аз. Мисля, че този път думите се чуха по-ясно.

— Не искаш да се отпуснеш, а? — рече Бейкър. — Явно умееш да се съпротивляваш. При това си и умен, доколкото разбирам. Жалко, че нямахме възможност да говорим за сериозни неща.

Може би ще го сторим сега, помислих аз.

Опитах се да го кажа. Резултатът беше поредица от звуци, подобни на цвъртене на мишка. Къде бяха Даниел и Майло?

Правеха запис. За доказателство. Но… те никога не биха ме изоставили.

— Погледни колко кротък изглежда, Уили — каза Бейкър. — Създадохме истински шедьовър.

Тени застана до него. Той изглеждаше ядосан, но Бейкър се усмихваше.

— Зина… беше сложена… много артистично — рекох аз. Думите бяха почти съвършено ясни. — Като „Голата маха“ на Гоя.

— Истински ценител на изкуството — отбеляза Бейкър.

— В идеална поза…

— Целият й живот беше поза — каза Тени.

— Защо я убихте? — Добре. Езикът ми се бе свил до нормалния размер.

Тени се намръщи и погледна Бейкър, който потърка брадичката си и се наведе над мен.

— А защо да не я убием?

— Тя беше… вярваща.

Той вдигна пръст, за да ми направи знак да мълча. Като учител. Майло бе казал, че Бейкър обича да изнася лекции. Трябваше да го накарам да продължи да говори, за да запишат всичко на касетофона.

— Тя беше влагалище — каза той. — Контейнер с крайници.

Тени се изсмя.

— Зина възбуждаше тази тленна змия с чукане — рече той и докосна ципа на панталона си.

Изражението на Бейкър беше като на отегчен, но търпелив родител.

— Ужасни думи, Уили — каза той, после ми се усмихна. — Това може да смачка самочувствието ти, но Зина изобщо не подбираше. Кажи му какъв беше девиза й, Уили.

— Няма лош пенис.

— Тя беше стръв — казах аз. — За Понсико, за мен… И може би за други.

— Стръв — повтори Бейкър. — Ловил ли си риба?

— Не.

— Чудесно занимание. Чист въздух, бистри води. Залагаш стръвта. За съжаление дори най-добрата стръв омеква след дълга употреба.

— Малкълм Понсико — рекох аз. — Загубил е ентусиазма си…

— Липсваше му всеотдайност — прекъсна ме Тени. — Немощна пъстърва, така да се каже. Скоро стана ясно, че смърди.

— Уили — смъмри го Бейкър. — И доктор Делауер ще ти каже, че настойчивата и неподходяща игра на думи е симптом на раздразнителност. Нали?

— Да.

Думата прозвуча съвършено. Поне за моите уши. Главата ми се проясни.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Бейкър, сякаш разбра това.

Той размаха спринцовката, после чух издрънчаване на метал, когато я сложи някъде. Кожените ремъци спираха кръвообращението и тялото ми сякаш се отделяше от мен. Или това усещане се дължеше на опиата.

— С какви случаи се занимаваш? — попита ме Тени. — Депресия или мания?

— Мания — отговорих аз. — И хипомания.

— Хм. — Той поглади брадичката си. — Моята специалност пък е да слагам подкожни инжекции. Вероятно защото имам способността да влизам под кожата на хората.

Той се изсмя. Бейкър се усмихна.

— Може би затова съм раздразнителен. И настроенията ми се менят в зависимост от рибата, за която съм заложил стръв.

— Колко остроумно — отбелязах аз.

Тени се изчерви и аз си представих Реймънд Ортис с окървавените обувки.

— На твое място не бих го дразнил — майчински рече Бейкър. — Той не реагира добре на дразненето.

— С какво го е подразнил Реймънд Ортис?

Тени оголи жълтите си зъби. Бейкър се обърна с гръб към мен.

— Искаш ли да му кажем, Уили?

— Защо да си правим труда? — отвърна Тени. — Не изпитвам потребност да пречиствам душата си. Да успокоявам съвестта си, изповядвайки какво сторих на онази глупава малка скарида. Везните на правосъдието са балансирани. Няма бисери на мъдростта. Предпочитам да си затворя устата като риба.

Изведнъж брадата му застрашително надвисна над мен и ръката му се вкопчи във врата ми.

— Добре — каза той, разпръсквайки слюнка. — Щом настояваш. Противният малък дегенерат съсипа качеството на живота ми. Как ли? Като цапаше банята. Неизбежно. Неумолимо. Всеки път, когато я използваше, той я мърсеше. Разбираш ли?

Тени ме стисна по-силно и Бейкър каза:

— Уили.

Отново ми причерня пред очите и сега вече разбрах, че нещо не е наред. Майло никога не би допуснал нещата да стигнат дотук. Пръстите на Тени отслабиха хватката си. Очите му бяха влажни и кървясали.

— Глупавият дребосък с объркана ДНК не знаеше как да използва тоалетната хартия. Той и всички онези сакати, ненормални недоразвити копелета — продължи Тени, после се обърна към Бейкър. — Метафората не е ли идеална за онова, което не е наред с обществото, сержант? Те серат върху нас, а ние почистваме.

— Значи си го убил в банята? — рекох аз.

— Къде другаде?

— А окървавените обувки…

— Само се замисли какво правеше той с моите обувки! Писна ми да стъпвам в мръсотията! Не ми плащаха за това.

Пръстите му отново докоснаха врата ми, после Тени рязко се дръпна и се отдалечи. Чух стъпки и отваряне и затваряне на врата.

Останах сам с Бейкър.

— Вратът ме боли — казах аз, подхвърляйки поредната реплика за микрофона, но надеждата ми гаснеше. — Не може ли да разхлабиш ремъците?

Той поклати глава. Спринцовката пак беше в ръката му.

— Калиев хлорид — повторих аз. — Също като с Понсико.

Бейкър не отговори.

— Обувките на Реймънд — продължих аз. — Няма нищо случайно, за всичко има причина. Убийството на Айрит е направено така, че да изглежда като сексуално престъпление. Майка й те е мислила за сексуален агресор, затова отмъщението е трябвало да има сексуален нюанс. Но ти си искал да се отличаваш от останалите перверзни типове. Ти и Нолан. Той си е падал по малки момичета.

Бейкър отново ми показа гърба си.

— Двамата ли убихте Айрит? Защото мисля, че си споделял предпочитанията на Нолан. Малки момичета. Смугли. Като Латвиния. Сам ли я очисти, или с помощта на Тени? Или с някой друг, когото нямам удоволствието да познавам?

Той не помръдна.

— Като например Понсико. Нолан не е имал желание да го направи. Нещо по-важно, имал е остатъци от съвест. Изпратил си го при Лейман, но това не е помогнало. Как му попречи да не те издаде?

Нямаше отговор.

— Сестрата. Казал си му какво ще сториш с нея, ако той посегне на някой друг, освен на себе си. И ако Нолан не се беше самоубил, ти щеше да се погрижиш за него, нали?

Лявото му рамо трепна.

— Смятай го за евтаназия. Той страдаше от неизлечимо заболяване.

— Какво?

— Злокачествени угризения на съвестта — ухили се той. — Сега ще трябва да видим сметката и на сестрата. Защото може да си й казал нещо.

— Не съм.

— Кой друг знае, освен Стърджис?

— Никой.

— Добре. Ще се погрижим за това… Винаги съм харесвал Северна Каролина. Страната на конете. Преди години отглеждах чистокръвни породи.

— Защо ли не съм изненадан?

Бейкър се обърна и се усмихна.

— Конете са изключително силни. И как само ритат.

— Колкото повече убийства, толкова по-забавно.

— Имаш право.

— Тогава идеологията… евгениката няма нищо общо с това, така ли?

Той поклати глава.

— Махни онова, което смяташ за мотиви и мотивация, Алекс, и ще остане тъжната истина — всички ние вършим определени неща, само защото ги умеем.

— Убил си хора, за да докажеш, че можеш да се измък…

— Не да докажа, а защото можех. Все едно да си бъркаш в носа, когато мислиш, че никой не те гледа. Колко мравки си стъпкал през живота си? Милиони? Десетки милиони? Колко време си прекарал, съжалявайки за факта, че си извършил геноцид на мравки?

— Мравките и хората…

— Всичко е тъкан, органична материя — миш-маш от въглерод. Било е толкова просто, докато един ден се появяваме ние, висшите маймуни, и усложняваме нещата със суеверието си. Махни господ от равенството и остава материята — пикантна и апетитна като най-изискания сос. Всичко е тъкан. Преходно. Това обаче не означава, че не си измислям оправдания. Всеки го прави. За теб това са мравките. Вероятно би пощадил и змия. Някой друг не би го сторил. Трети теглят чертата при гръбначните, бозайниците с козина — какъвто там е критерият им кое животно е мило, симпатично или свещено. Не можеш да го разбереш, освен ако не си пътувал и не си се запознал с различните начини на мислене. В Банкок — красив, морално разложен и много страшен град — срещнах един човек, майстор готвач, с китайски касапски сатър. Работеше в луксозен хотел, приготвяше банкети за туристи и политици, но преди това е имал собствен ресторант в района на пристанището, където не ходят туристи. Силата му беше в рязането — с невероятна скорост. Няколко пъти пушихме опиум заедно и аз постепенно спечелих доверието му. Каза ми, че още от дете се е научил да борави с ножове. От трийсет години реже най-различни неща — морски охлюви, скакалци, скариди, жаби, змии, говеда, агнета, маймуни. Знаеш каква е кулминационната точка. Всичко се разцепва под ножа.

— Тогава защо си правиш труда да набелязваш мишени? — попитах аз. — Щом това е игра, защо не нанасяш ударите произволно?

— Подобряването на състоянието изисква време.

— Войниците се нуждаят от логична причина.

— Войниците — насмешливо повтори той.

— И ти си им предложил низша тъкан. Мравки.

— Нищо не съм предлагал на никого. Глухотата е по-низша от слуха, забавеното умствено развитие — по-низше от интелекта, неспособността да си избършеш задника — по-низша от изучаването на философия. В почистването на дома има истинска ценностна система.

— Нова утопия — казах аз, опитвайки се да говоря ясно и спокойно. Слушаше ли някой? — Оцеляване на най-годните.

Бейкър отново поклати глава.

— Спести ми сантименталното си състрадание. Без най-годните няма оцеляване. Умствено изостаналите не откриват лекарства за различните болести. Болните от церебрален паралич не пилотират реактивни самолети. Има ли твърде много негодни, ние няма да живеем, а ще бъдем принудени да вегетираме и да ги търпим. Така както Уили е бил принуден да понася онази тоалетна.

Той махна очилата си и ги почисти с носна кърпа. Къщата беше тиха.

— Хубава смес — отбелязах аз. — Елитна философия и садистични развлечения.

— Развлеченията са приятно нещо. За какво друго ни остава да живеем на този свят?

Бейкър отново вдигна спринцовката. Не идваше помощ. Само можех да се опитам да спечеля още време.

— Мелвин Майърс — рекох аз. — Слепец, който иска да води нормален живот. Какъв беше грехът му? Научил е нещо за Лейман, докато си играел с компютрите? Злоупотреби? Отклоняване на големи суми за Нова утопия?

Той се усмихна широко.

— Ах, каква ирония. Пари, предназначени за малоценните, най-сетне използвани продуктивно. Майърс, онова място… Патетична история.

— Майърс е бил интелигентен.

— Все едно.

— Увредена тъкан.

— Разваленото месо може да се преработи, но остава негодно за консумация. Слепите не водят слепи, а тях ги водят като селскостопански животни.

Бейкър насочи спринцовката към тавана и изпръска част от течността. Някой пусна водата в тоалетната. Разнесоха се стъпки.

— Пфу, вече не искам мексиканска храна — чу се гласът на Тени.

Бейкър почука с пръст спринцовката.

Нямаше спасение.

Даниел, Майло… как можахте да ме изоставите?

Тялото ми започна да трепери.

— Не се надявай, че ще се измъкнеш… — започнах аз.

— Надеждата няма нищо общо с това — прекъсна ме Бейкър. — Онова, което знаеш, са само предположения. Нямаш доказателства. Същото се отнася и за Стърджис. Играта трябва да свърши. Ето един истински тест дали си вярващ — има ли отвъден живот? Ей сега ще разбереш. Или може би не.

Той се усмихна.

— А DVLL? „Дявол“ ли означава това? Вие сте новите дяволи?

Светлината от тавана се отрази в иглата, която заискря в бяло.

Бейкър сви устни. Ядоса се.

— Колко чужди езика говориш? — попита той.

— Малко испански. Учил съм и латински.

— Аз говоря единайсет.

— Нали си обиколил света.

— Пътуването обогатява.

— На какъв език са буквите DVLL?

— На немски. Няма равни на германците по отношение на принципите. Езикът им е жизнен. Няма и следа от безполезната галска апатичност.

Забележките на Зина за френския. Повтаряше като папагал думите на своя гуру.

Иглата се спусна надолу.

— Е, и какво означават буквите? — попитах аз.

Даниел, Майло… Границите на приятелството… Поредната заблуда…

Бейкър не отговори. Бе станал сериозен, почти тъжен.

— Калиев хлорид — опитах аз за трети път. — Волнонаемен екзекутор. Държавата поне предлага транквиланти.

— Държавата предлага и последна вечеря, молитва и превръзка за очите, защото е неискрена. Играта й да се преструва на хуманна — каза Тени и силно се изсмя. — Държавата обикновено дезинфектира мястото на убождането с иглата. От какво предпазва осъдения на смърт? Държавата е задник.

— Не се притеснявай — обърна се към мен Бейкър. — Сърцето ти ще се пръсне. Няма да продължи дълго.

— Прах при прахта, въглерод при въглерода.

— Умно. Жалко, че нямахме възможност да прекараме заедно по-качествено време.

— Екзекуция — рекох аз. Едва сдържах вика, който се надигаше в гърлото ми. — Какво престъпление съм извършил?

— О, Алекс. Толкова съм разочарован от теб. Ти все още не разбираш нищо.

— Какво да разбирам?

Бейкър тъжно поклати глава.

— Няма престъпления. Има само грешки.

— Тогава защо си станал полицай?

— Защото полицейската работа предлага много възможности.

— Да се сдобиеш с власт.

— Не. Властта е за политиците. Полицията предлага избор. Възможности. Ред и безредие, престъпление и наказание. Игра по правилата на мошеник картоиграч.

— Кога да пасуваш и кога да теглиш карти — рекох аз. Стегни се, печели всяка секунда, не гледай иглата. Робин… — Кого да арестуваш, кого да пуснеш.

— Точно така. Развлечения.

— Кой да живее и кой да умре. Колко още човека си убил?

— Отдавна престанах да ги броя. Защото това няма значение. Най-важното, Алекс, е, че всичко има значение и същевременно нищо няма значение.

— Тогава защо си правиш труда да ме убиваш?

— Защото искам.

— Защото можеш.

Той се приближи до мен.

— Нито един от тях не липсва никому… Няма последици. Нищо не се промени. Осъзнах онова, което трябваше да знам преди години — усещането е всичко. Човек прекарва времето си по възможно най-трудния начин. Обичам да чистя.

— Метач — казах аз и когато той не отговори, добавих: — Елитът премахва боклука.

— Няма елит. Само онези с по-малко недостатъци. И Уили, и аз един ден ще станем храна за червеите като всички други.

— Но червеите ще поумнеят — ухили се Тени. — Ще се видим на партия шах в ада. Дъската е от теб.

— Усещането е всичко — казах аз на Бейкър.

Той пак остави спринцовката и разкопча ризата си.

Гърдите му бяха загорели от слънцето и неокосмени. Гротеска от опустошена плът.

Десетки белези. Някои тънки като конци, други — релефни и дълбоки.

Бейкър гордо ги показа, после закопча ризата си.

— Смятах се за бяло платно и реших да рисувам. Моля те, не ми говори за милост.

— Кажи ми поне какво е DVLL.

— О, това ли — презрително рече той. — Цитат от хер Шикелгрубер. Нескопосаните му акварели са посредствени, но е умеел да се изразява добре.

— „Моята борба“? — попитах аз.

Той се наведе над лицето ми. Сладникав дъх, измита със сапун и вода кожа. Как ли понасяше Тени?

— Die Vernichtung Lebensunwerten Leben. Живот, който не заслужава да се живее. Което, опасявам се, важи и за теб.

Тени хвана дясната ми ръка и я прикова към дюшека. О, Майло, този негодник има право — в крайна сметка нищо няма значение. И все пак, не беше честно.

Пръстите му потупаха извивката на ръката ми, за да изпъкне вената.

Бейкър вдигна спринцовката и каза:

— Приятен инфаркт.

Робин… Мамо… Недей да крещиш… Подготви се. Нервната ми система рухна. В главата ми задрънчаха звънчета…

Нищо.

Бейкър се изправи. Разтревожен.

Отново звън.

Звънецът на вратата.

— По дяволите — изруга Тени.

— Отида да видиш кой е, Уили. И внимавай.

Иглата изчезна от погледа ми и на нейно място се появи картечен пистолет.

Бейкър огледа стаята.

На външната врата пак се позвъни. Някой потропа. Сетне отново позвъни.

Чух, че Тени се качва по стълбите.

Гласове.

На Тени и още един — тънък.

Жена?

— Не — каза Тени. — Сбъркали сте…

Бейкър вдигна пистолета и се приближи до вратата.

Пак се чу женският глас. Ядосан.

— Казвам ви, че тук… — рече Тени.

После се разнесе приглушено мънкане, което можеше да означава само едно. Още стъпки, тичане. Бейкър насочи картечния пистолет към вратата.

Зад него се чу трясък от строшено стъкло. Пердетата се разтвориха и стреляйки, в стаята нахлуха няколко мъже.

Бейкър така и не ги видя. Розовата му риза се обагри в тъмночервено, а главата се разложи в червено-кафява мъгла.

Лицето му се покри с червено-бяла пихтия. Черепът се разпадна. Чертите изгубиха целостта си и се превърнаха в течност. Стопиха се. Досущ восъчна фигура.

Гръдният му кош експлодира и меките вътрешности изхвърчаха и пльоснаха на стената.

Единият от стрелците изтича към мен. Млад, с остри черти на лицето и черна коса. Бях го виждал. Пазач от консулството. Зад него стоеше едър, пълен, белокос мъж, облечен в морскосин анцуг. Много по-възрастен. Най-малко на шейсет. Той погледна тялото на Бейкър, после мен.

Младият мъж с лице на ястреб започна да развързва ремъците, но някой го блъсна настрана.

Майло. Разрошен, с влажни очи, изпотен и задъхан.

— Сър — рече младият мъж.

Ръката на Майло още беше на рамото му.

— Изчезвай! Върши си твоята работа, а аз — моята.

Младият мъж се поколеба за секунда, сетне излезе.

Майло ме освободи.

— О, Алекс, какъв провал! Проклет идиотски провал! Толкова съжалявам. О, боже, едва не те изтървахме. Никога вече…

— Винаги си бил добър актьор — казах аз.

— Я млъквай! Затвори си устата и почивай. О, господи, толкова съжалявам. Никога вече няма да се оставя да ме убедиш!

— Ти си затваряй устата!

Той ме вдигна на ръце.

Пренесе ме покрай Бейкър, който лежеше в бульон от съсирена кръв. Бялата стая беше осеяна с частици мозък и кости. Трупът на Тени бе прострян до външната врата.

Майло дишаше тежко и учестено и аз му казах, че се чувствам достатъчно добре, за да вървя без неговата помощ.

— Дума да не става — заяви той.

— Нищо ми няма. Пусни ме на земята.

— Добре, но трябва бързо да се махаме оттук. Внимавай да не се спънеш в онова лайно.

Появи се някаква жена. Ниска и набита. Розово лице, месест нос.

Ирина Буджишин, собственичката на езиково училище „Хермес“. В ръката си държеше малък пистолет.

— Няма друг в къщата — каза тя с руския си акцент. — Изведете го оттук и повикайте метачите.

Зад нея се показа мъж, облечен в черно. Около трийсетте, но вече с плешиво теме и кестеняви мустаци и козя брадичка.

И той беше задъхан. Като всички останали.

— Имам кола — с пресипнал глас каза той. Не ме поздрави, макар че се познавахме.

Собственикът на сградата на училището на Ирина. Какво име бе използвал? Фил Лаурел. Като „Лаурел и Харди“.

У всеки има скрита заложба на комедиант.