Оцеляват само силните

15.

Обадих се в болницата, но Хелена не беше там. Нямаше я и в къщи, и аз й оставих съобщение, а после се обадих на Майло в полицията.

— Някакви нови прозрения? — попита той.

— За съжаление, не. Всъщност се обаждам за Нолан Дейл.

— Какво за него?

— Ако си зает…

— Де да бях. Цял ден вися на телефона и най-близкото, което изрових, е отвлечено бавноразвиващо се тринадесетгодишно момченце от Нютън. Тялото така и не било открито, но се появили обувките, пълни със засъхнала кръв. Били оставени пред участъка в Нютън. Не изпитвам усещането, че ми е светнала гениална идея, но по-късно ще отскоча до там да разгледам доклада. Та какво за Дейл?

— Току-що се срещнах с психоаналитика му, екземпляр на име Рун Лейман. Да си чувал за него?

— Не. Защо да съм чувал?

— Препращали са му пациенти чрез полицията и имам чувството, че се води към ЛДП.

— Възможно е. Конкретна причина ли те кара да питаш за него?

Разказах му за посещението си.

— Значи подозираш, че е оплескал лечението на Нолан и сега си пази гърба.

— Намекна, че Нолан имал сериозни проблеми, за които Хелена по-добре да не знае.

— Което значи, че ако е пропуснал нещо, то изобщо не е било маловажно.

— Именно. А и е чудат тип, Майло. Работи в сграда, пълна с адвокати и банкери, нарича се консултант, но не споменава каква професия практикува. Все пак има законно разрешително, срещу него не са подавани оплаквания, тъй че най-вероятно преувеличавам. Но бих искал да зная защо Нолан го е посещавал. Дали дирекцията води архив?

— Ако е било във връзка с работата, със сигурност се пази нещо, но я се опитай да се докопаш до него. Особено след самоубийството. Ако е кандидатствал за пенсия поради нервна преумора или за някаква друга компенсация, ще има документи, но пак ти казвам, че когато на определени хора им изнася, нещата изчезват безследно.

— Това е друг въпрос. Ако е бил под стрес, защо се е преместил от Уест Ел Ей в Холивуд?

— Хвана ме натясно — сигурно му е писнало от скапаните величия и пребитите им съпруги.

— Аз предположих, че е искал по-активна работа. Обичал е да се излага на рискове. — Разказах му за обрания апартамент и евтината ключалка на задната врата.

— Не се изненадвам. Ченгетата или откачат на тема охранителни системи, или на тема риск и въобще не се пазят. Ако обществеността знаеше колко често ставаме обект на насилие, щяха да ни имат още по-малко доверие. Ако изобщо е възможно.

— Но ако Нолан е искал напрегната работа, защо не е издържал?

Той изръмжа.

— Ти ще кажеш, аз не ги разбирам тези работи. Струва ми се, че и двамата сме в задънена улица. Бих ти предложил да му прегледам досието, но зная, че би било загуба на време. Единственият човек, който може да ти каже нещо, е инструкторът му.

— Хелена вече е говорила с него и той не можел да проумее случилото се.

— Как се казва?

— Някой си сержант Бейкър.

— Уесли Бейкър?

— Не му зная първото име. Хелена ми каза, че сега работел в Паркър Сентър.

— Точно Уес Бейкър. — Гласът му се промени. Майло заговори по-тихо. И по-предпазливо.

— Познаваш ли го?

— О, да… любопитно.

— Кое е любопитно?

— Значи Уес Бейкър отново обучава новаците. Не знаех, но ние и без друго не се засичаме много с униформените… Слушай, Алекс, това съвсем не е най-подходящият момент — и най-подходящото място — за този разговор. Нека първо да се разходя до Нютън и да проверя това отвличане, и ако нищо не излезе, мога да мина довечера. Ако ще си у дома.

— Не съм се канил да излизам — отвърнах аз, давайки си сметка, че съм вкъщи вече час и още не съм отишъл да видя Робин. — Ако излизам, ще ти се обадя.

— Чудесно. Значи потеглям към Ийст Сайд. Sayonara6.

Като влязох в ателието, Робин тъкмо си сваляше работните очила и посягаше към прахосмукачката. При вида на маркуча Спайк ожесточено се разлая. Той презира индустриалната ера. Куче лудит7. Като ме забеляза, млъкна, наклони глава и препусна към мен, после промени намеренията си и отново се нахвърли върху прахосмукачката.

Робин се разсмя и рече:

— Престани.

После хвърли кучешки бонбон в ъгъла и Спайк се втурна след него.

Целунахме се.

— Как мина денят? — попита ме тя.

— Безуспешно. А твоят?

— Всъщност доста успешно. — Тя отметна къдри и се засмя. — Но не ме намразвай.

— Защото си красива ли?

— И за това също. — Тя докосна лицето ми. — Какво се случи, Алекс?

— Нищо. Просто се ровя непрестанно, а нищо не намирам.

— За убитото момиченце ли?

— Да, а имам и друг случай. Самоубийство, което вероятно никога няма да получи обяснение.

Тя ме хвана под ръка и излязохме от ателието, Спайк ни следваше по петите, лаеше въодушевено, а трохите от бонбона още висяха по увисналите му бърни.

— Не ти завиждам — каза Робин.

— За какво?

— За вечния лов на обяснения.

Тя си взе душ и се преоблече в тъмносив костюм с панталон, сложи си мънички диамантени обици и предложи да хапнем в аржентинското заведение, където бяхме ходили преди няколко месеца.

— С чесновите хлебчета? Не е много културно.

— Не и ако и двамата ядем от тях.

— Добре, тогава ще изям цяла купа. После можем да потанцуваме танго или ламбада, все едно, и да си воним в лицата.

Изведнъж Робин ми се хвърли на врата.

— Ах, Алесандро!

Тя приготви на Спайк вода и храна, а в това време аз се преоблякох и оставих на Майло съобщение на домашния му телефон в бюрото му в Уест Ел Ей — домът му в Уест Холивуд — който използваше и за частния си бизнес в извънработно време: „Блу Инвестигейшънс“, частни детективски услуги.

Бе започнал лунните си подвизи преди няколко години, когато го свалиха от длъжност заради юмручния удар, който нанесъл на висшестоящ, поставил живота му в опасност, и го преместиха в информационния отдел в Паркър Сентър, надявайки се впоследствие да го изхвърлят съвсем. Той бе съумял да си възвърне детективската служба и отдавна вече не зависеше от частната работа, но все пак запази фирмата.

Предполагам, че това бе символ на свободолюбие. Или на несигурност. Защото, въпреки всички приказки за разнообразие и открит достъп, ролята на хомосексуален детектив съвсем не бе приятна.

Дали и Нолан е страдал от този проблем?

Неженен. Но е бил едва на двадесет и седем години.

В миналото е имал отношения с жени, но, доколкото на Хелена й бе известно, напоследък не бе имал връзка с никого.

Доколкото на Хелена й бе известно. Което съвсем не беше кой знае колко.

Замислих се за жилището му. Матрак на пода, празен хладилник, овехтели мебели. Дори като изключим погрома, пак не приличаше на изтънчена ергенска квартира.

Самотник, флиртувал с какви ли не философии, прескачайки от една политическа крайност в друга.

Дали накрая не е стигнал до пълно отречение на себе си?

Или просто се е лишил от материалните удоволствия, защото вече му е било все едно?

Или е искал да се накаже.

Лейман употреби думата „грях“, но когато го попитах за вината, отвърна, че не бил свещеник.

Дали не е осъдил Нолан?

Или Нолан се е осъдил сам? Произнесъл е присъдата, а след това е провел екзекуцията?

Но за какво?

Представях си младия полицай в заведението, заобиколен от нощните обитатели на улиците, които трябваше да обуздава.

Изважда служебния пистолет и лапва дулото.

Символично, като толкова много други самоубийства?

Последно фелацио?

Разголване на съвестта пред другите грешници?

Полицаите извършваха самоубийства по-често от цивилните граждани, но рядко го правеха публично.

— Готов ли си? — извика Робин иззад вратата.

— О, да — отвърнах. — Да вървим да танцуваме.