Оцеляват само силните

5.

Беше сигурен, че не са му обърнали внимание. Изчака двайсетина минути след потеглянето на колата, слезе от косачката, завърза последния чувал, пълен с листа и смет, качи се на машината и бавно я подкара към изхода на резервата. Спря недалеч от жълтеникавата врата и избута косачката встрани от пътя. От управата на парка така и не бяха забелязали липсата й. Лоша дисциплина. Много лоша. Момичето бе умряло в резултат на небрежността на служителите.

Косачката бе допълнила образа на човека, за когото се представяше. Както обикновено номерът с униформата се беше задействал безотказно: никой не те забелязва, когато носиш униформа и се занимаваш с физически труд.

Колата му, сива тойота „Корола“ с фалшиви регистрационни номера, беше паркирана недалеч от входа на парка. Под седалката на шофьора бе скрита кутия с деветмилиметров полуавтоматичен пистолет.

Непознатият беше мършав и се движеше бързо. Щом наближи колата, изключи с дистанционното алармената система, огледа се с безразличие, сякаш не се интересуваше дали са го забелязали, сетне се качи и бързо потегли. Когато излезе на Сънсет, зави на изток.

Следваше посоката, в която се бяха отправили двамата посетители на резервата. Нито детективът, нито психоаналитикът бяха обърнали внимание на човека с косачката. Полицаят беше истински великан с големи ръце и крака и с приведени рамене. Стъпваше бавно и тежко като затлъстял бик. Дори отпуснатото му, набръчкано лице напомняше муцуна на бик… не, на носорог.

На печален носорог. Още не бе започнал разследването, а вече изглеждаше обезкуражен. Нима е възможно такъв песимист да бъде добро ченге? Или защо пък не? Този човек беше професионалист и навярно знаеше колко минимален е шансът да се добере до истината.

Виж, психологът бе друго нещо, съвсем различен от приятеля си. Енергичен, очите му шареха навсякъде. Имаше вид на упорит и амбициозен човек. И сигурно му бе приятно да се изживява като ченге… Ала вероятно бе абсолютен аматьор, който поради невежество си пъхаше главата в торбата.

Смуглият наблюдател с насмешка си помисли, че бяха изминали три месеца, а никой дори не подозираше какво се е случило с Айрит.