Оцеляват само силните

39.

На сутринта казах на Робин.

Тя не отговори. После рече:

— И ти ли трябва да се заемеш с това?

— Ако не искаш…

— Не. Ако те спра, ще бъде… Ако се случи още нещо, което би могло да бъде предотвратено, никога няма да си го простя. Сигурен ли си, че ще бъдеш в безопасност?

— Това е само посещение в книжарница.

— Само посещение… Да разгледаш книгите.

— Робин…

Тя стисна ръката ми.

— Внимавай. Предполагам, че го казвам повече заради себе си, отколкото заради теб.

Пръстите й се отпуснаха. Робин ме целуна и отиде в ателието.

Обадих се в службата и им казах, че заминавам на почивка за една седмица и редовно ще поддържам връзка.

— Надявам се, че ще бъдете на хубаво място — каза телефонистката.

— Да. И в съвсем интимен кръг.

Същата вечер Даниел Шарави се обади и попита дали може в десет да донесе новите ми документи.

— Майло знае ли?

— Току-що говорих с него. В момента инструктира другите детективи по случая Мелвин Майърс. Ще дойде, докато аз съм при теб.

— Добре.

Когато Шарави се появи, носейки черен сак, Робин и аз седяхме в хола и играехме на карти. Тя стана и отвори вратата. Рядко играехме карти. Идеята беше нейна.

Запознах ги. Робин знаеше за влизането с взлом и за подслушвателните устройства, но се усмихна и стисна ръката на Шарави.

Чух, че кучешката врата се тресна, после Спайк дотърча в галоп в кухнята. Втурна се в хола, като пръхтеше и дишаше тежко. Спря на няколко крачки от Шарави, стегна мускулите на врата си и изръмжа.

Робин се наведе и се опита да го успокои. Спайк започна да лае.

— Какво има, красавецо?

— Не ме харесва — каза Даниел. — И не го обвинявам. Когато бях тук, се наложи да го затворя в банята за няколко минути.

Усмивката на Робин помръкна.

— Съжалявам, госпожо. И аз някога имах куче.

— Хайде, красавецо, да ги оставим да работят.

Спайк тръгна след Робин.

— Не си се отказал, нали? — попита Шарави.

— Има ли причина да променя решението си?

— Понякога хората се ентусиазират, после размислят. Пък и госпожата…

— Тя няма нищо против.

Седнахме и той сложи сака на масата.

— Научих още неща за онзи адвокат от Ню Йорк, Фарли Сангър. Последното му пътуване до Лос Анджелис е било две седмици преди убийството на Айрит. Отседнал е в хотел „Бевърли Хилс“ и доколкото знаем, е вършил работа за фирмата си. Засега нямаме информация да е идвал пак, но тези неща могат да се укрият. Все още няма следа от „Мета“. След публикуването на статията на Сангър групата или се е разпаднала, или е минала в нелегалност. Когато е била активна, събиранията са се провеждали в сграда на Пето авеню. Представителна сграда, особено апартаментите на фондация „Лумис“ — благотворителна организация, учредена преди сто години от богато семейство от Луизиана. Сравнително малка фондация. Миналата година са раздали около триста хиляди долара. Една трета е отишла за психологично проучване на близнаци в Илинойс, друга трета за селскостопански изследвания и останалото — за различни учени, занимаващи се с генетика.

— Проучването на близнаците имало ли е генетична насоченост?

— Изследователят е професор по сравнителна биология в малък колеж. Ето, това е информацията.

Той ми подаде няколко листа, преснимани на копирна машина.

Списанието беше „Дейност на фондация Лумис“, а заглавието — „Хомогенност на отличителните черти в различните географски ширини на закодираното поведение при еднояйчните близнаци, разделени при раждането“.

— Лумис… Звучи ми познато. Какво отглеждат?

— Тютюн, люцерна, памук. Семейство Лумис се е гордеело с родословието си — роднини са на европейски благородници.

— Гордеело се? Няма ли ги вече?

— Измрели са, но са останали няколко братовчеди и те управляват бизнеса и фондацията. От години не са прибавяни средства към основния капитал.

— Има ли информация да финансират „Мета“?

— Засега не, но фактът, че „Мета“ е използвала техния офис, е красноречив.

— И полемиката около статията на Сангър е можело да привлече нежелано внимание.

— Точно така. Може би затова групата е била разтурена.

— Или са се преместили в Лос Анджелис? — предположих аз. — Лумис… Чакай малко.

Отидох в кабинета си и взех от лавицата „Пресъхването на мозъците“.

Бележките за автора бе написана на задната корица.

Артър Холдейн, доктор по психология, учен, институт „Лумис“, Ню Йорк Сити.

Занесох я на Шарави.

— О, вчера си я купих — каза той, — но нямах време да започна да я чета… Значи освен фондация, има и институт.

— Може би други пари, които не си проследил.

Шарави отвори книгата и разгледа съдържанието, сетне попита:

— Може ли да се обадя по телефона?

Той каза нещо на иврит, затвори и се върна на масата.

— Бестселър. Ако върнат някои от привилегиите на „Лумис“, това ще сложи край на статута им на освободени от данъци. Щом хазната им е празна, може да са готови да поемат риска.

— Сангър и Хелга Крейнпул работят в областта на финансите. Нейната специалност е селскостопанска продукция.

— Произведено от „Лумис“ — каза Даниел. — Но не в Америка, а отвъд океана. Памук, коноп, юта, люцерна и други, както и различни опаковъчни материали. Имат плантации в Азия и в Африка. Предполагам, че е заради евтината работна ръка.

— О, блажените стари времена на робството. Фондацията има ли представителства там?

— Не и под името „Лумис“. Проверявам този въпрос.

— Апартамент на скъпото Пето авеню в Ню Йорк и всичко, което знаем за тях тук, е вероятна връзка с книжарница, забутана в Силвърлейк. Пълен контраст.

— Знаем, че са сноби. Може би това се простира и до възгледите им за Калифорния.

Направих кафе. Шарави седеше неподвижен и сякаш изпаднал в унес. Донесох две големи чаши. Той благодари и ми даде бял плик. Вътре имаше карта за социално осигуряване, „Виза“ и „Мастер“ — всички на името на Андрю Дезмънд.

— А здравна осигуровка? Ами ако ще страдам? — попитах аз.

— Ще направя всичко възможно да се погрижа за теб.

— А шофьорска книжка?

— Ще ни трябва снимка и искам да изчакам до четвъртък или петък, докато ти порасне брадата. Дотогава ще имаме и документи за образованието ти. Намерих неакредитирана програма по психология в Лос Анджелис, закрита преди десет години. Дори ако случайно срещнеш колега, програмата е била самообразователна и не е имало контакт между студентите.

— Звучи идеално.

Шарави подреди листата:

— Малцина цивилни граждани биха разстроили живота си до такава степен, Алекс.

— Аз съм мазохист. И откровено казано, мисля, че преувеличаваш елемента на шпионаж.

— По-добре така, отколкото да го подценявам. Ако искаш жилище, имаш го. Намерих едно място в града. На Джийнсий авеню. В района на Феърфакс. — Той махна към стаята със здравата си ръка. — Е, не е като тук, но съседите не са любопитни.

Шарави извади от джоба си връзка ключове. Сложи ги на масата и ги посочи един по един.

— За предната врата, за задната, за гаража. Колата ти е „Фолксваген Карман Джиа“, на десет години, но има нов двигател и върви по-бързо, отколкото изглежда. В гаража е.

Той плъзна ключовете към мен.

— Помислил си за всичко — казах аз.

— Де да беше възможно.

Майло позвъни на външната врата точно след десет и трийсет. Петра Конър беше с него. Пак беше облечена в костюм с панталон, но този път шоколаденокафяв. Беше си сложила по-малко грим и изглеждаше по-млада.

— Даниел Шарави, детектив Петра Конър от районното управление в Холивуд.

Двамата се ръкуваха. Очите на Конър се стрелнаха към мен, после към фалшивите документи на масата.

— Нещо за пиене? — попитах аз.

— Не, благодаря — отговори тя.

— Ако ти е останало кафе, бих искал малко — каза Майло. — Къде е Робин?

— В другата стая.

Напълних голяма чаша с кафе и Майло започна да разглежда картата ми за социално осигуряване.

— Току-що приключих с инструктажа. Пиърс не можа да дойде, Макларън и Хукс работят по други случаи, затова бяхме само Алварадо, детектив Конър и аз.

Петра завъртя пръстена си с камея.

— Благодаря ви, че ме включихте в това разследване. Отново се свързах с родителите на Понсико в Ню Джърси, но пак не ми помогнаха с нищо. Пък и не намерих сили да им кажа, че може да не е самоубийство. Прегледах и миналото на Зина Ламбърт. Безупречно е. Напуснала доброволно „Плазмо Дерма“. Не е била уволнена. Няма нищо тъмно в служебното й досие. Регистрирана е като собственик на книжарницата. Затова изглежда, че е напуснала лабораторията, защото е искала да работи самостоятелно.

Тя погледна Майло, който каза:

— Единственото интересно нещо, което чух на съвещанието, беше, че Алварадо е ровил във файловете на отдела по благоустройство и е намерил човек на име Уилсън Тени. Този тип е работил в парка, където е бил отвлечен Реймънд Ортис и е бил уволнен няколко седмици след това, защото имал поведенчески проблеми. Не искал да изпълнява заповеди, ходел на работа когато си искал и седял на някоя пейка и четял, вместо да чисти. Предупредили го няколко пъти и накрая го изритали. Тени обжалвал уволнението и заплашвал, че ще ги съди за дискриминация, защото е бял, но сетне изчезнал.

Майло ми даде фотокопие на шофьорска книжка. Уилсън Тени беше трийсет и пет годишен, висок метър и шейсет и тежък седемдесет и пет килограма. Зелени очи и дълги до раменете светлокестеняви коси — освен ако черно-бялото копие даваше погрешна представа. Неумолими очи и стиснати устни. Погледът му сякаш търсеше нещо. В лицето нямаше нищо забележително.

— Сърдит мъж — отбелязах аз. — Мрази малцинствата. Чете през работно време, защото е самозван интелектуалец? Интересно.

— Проверихме го. Чист е като Ламбърт. Не е постъпил на друга работа. Преместил се е от последния си известен адрес — апартамент в Мар Виста. И познайте какво кара?

— Микробус.

— Шевролет, модел 1979 година. Липсва регистрация. Това повишава малко полезния коефициент на догадките. Може би живее по улиците и не получава социални помощи, нито обезщетения за безработен.

— Може да има психично заболяване — казах аз. — Да е хоспитализиран.

— Алварадо вече започна да проверява държавните болници. На този етап е невъзможно да се проникне в частните. Отбих се да видя Буковски, президента на „Менса“. Той има паркинг за резервни автомобилни части, но не беше там. Реших да не оставям визитната си картичка. Имате ли някакви предположения дотук?

— Не. Само информация — отговори Шарави и повтори онова, което ми бе казал за Сангър и фондация „Лумис“.

— Пето авеню — рече Майло. — И може да са негласни партньори на негодника, написал онази книга… Или на Зина Ламбърт и да финансират „Гърч“. Това е един от начините да започнеш самостоятелен бизнес за един ден.

— Рисков капитал за нова утопия — отбелязах аз.

— И ако книжарницата носи доходи — добави Даниел, — средствата може би отиват във фондация „Лумис“. Интересен похват за пране на мръсни пари.

— Ще продължиш ли да следиш пътуванията на Сангър? — попита Майло.

Шарави кимна.

— А Крейнпул, редакторката?

— Тя живее сама в апартамент на Седемдесет и осма улица, работи до късно в брокерската си къща, връща се в дома си и рядко излиза — само да пазарува или по работа.

Той извади от джоба си три снимки. Първата падна по лице на масата и Майло не я обърна. Втората беше на висок, набит мъж на около четирийсет години с прегърбени рамене, които добре ушитият костюм не можеше да прикрие. Косата му беше черна и сресана назад, а лицето — навъсено и безлично. Черни очи, увиснали клепачи. Беше облечен в сив костюм, бяла риза и морскосиня вратовръзка и държеше дипломатическо куфарче от мека кожа. Фотоапаратът го бе хванал да се разхожда угрижен по многолюдна улица.

Третата снимка беше на жена с измъчен вид и стиснати устни, десетина години по-възрастна от мъжа. Беше с широк бежов пуловер и тъмнозелена карирана пола. Светлокестенявите й коси бяха прибрани назад и откриваха едро лице. Големи златни обеци и очила със златни рамки. Отново безлична физиономия, затова попитах дали тя и Сангър не са роднини.

— Уместен въпрос — отбеляза Шарави. — Ще се опитам да разбера.

Пак се вторачих в снимката на Хелга Крейнпул. Беше заснета в движение, но бързият телеобектив не бе размазал образа.

Хелга излизаше от някаква врата и държеше две бели пазарски торби. На витрината зад нея имаше ябълки и портокали. На едната от торбите пишеше „Д’Агостино“.

— Той отиваше на делови обяд — поясни Шарави. — А нея я намерихме да пазарува в събота на Лексингтън авеню.

— И двамата изглеждат много неприветливи — каза Петра Конър.

— Може би да бъдеш гениален не е онова, което обикновените хора си представят — рече Майло.

Даниел обърна първата снимка. Фарли Сангър с червено поло и шапка от канава, с красива русокоса жена и две руси деца, седнали на моторница, завързана за кея. Водата беше спокойна и зелена. По периферията имаше блатна трева.

Сангър изглеждаше начумерен, а жената — уплашена. Децата се бяха обърнали настрана от фотоапарата. Имаха тънки вратове и сламеножълти коси.

Майло попита дали може да вземе снимките.

Шарави му ги даде и каза, че има копия.

Замислих се върху факта, че той бе изчакал Майло да дойде и едва тогава ги показа. Изчака го, и за да добави някои подробности.

Размяна на информация между ченгета. Аз бях съвсем малка част от това.

— По-нататък — каза Майло. — Наръгването с нож на Мелвин Майърс. Срещнах се с госпожа Гросперин, директорката на занаятчийското училище. Отначало тя продължи да описва Майърс като идеалния ученик. Твърде идеален, затова я притиснах и Гросперин призна, че той бил и много досаден — раздразнителен, държал се предизвикателно, винаги търсел белези на дискриминация срещу недъгавите, оплаквал се, че училището се отнася снизходително към учениците, вместо да се държи с тях като с възрастни, условията били лоши и курсът — безполезен. Гросперин мислела, че това е защото майката на Мелвин била треперила прекалено много над него и сега той се чувства самостоятелен. Майърс се смятал за кръстоносец и се опитвал да превърне ученическият съвет в нещо голямо — гласът на студентите да се чува по-силно и администрацията да проявява по-голямо уважение към тях.

— Водач, но който дразни околните — отбелязах аз. — Такъв човек би си създал врагове.

— Гросперин отрече да е имал конфликти с някого. Твърдеше, че преподавателите проявили разбиране към неговия произход и му се възхищавали. Заради куража. Така се изрази.

— А съквартирантите му?

— Четирима са. Говорих с тримата и с хазяйката по телефона. В основни линии казаха едно и също. Мелвин бил умен, но можел да те вбеси с голямата си уста.

— И все пак, никоя от жертвите не се е държала предизвикателно — каза Конър. — Изглежда са ги убили заради самите тях, а не заради онова, което са направили.

— Госпожа Гросперин имаше ли представа какво би могло да подмами Майърс в онази уличка? — попита Шарави.

— Не — отговори Майло. — Но едно е сигурно — той не се е изгубил. Тя каза, че познавал района като дланта на ръката си и се упражнявал да запамети целия център. Ето защо някой го е мотивирал достатъчно, за да отиде в онази уличка. Това е всичко, което знаем. Кога ще ходиш в книжарницата, Алекс?

— Даниел предложи в четвъртък или в петък. За да ми порасне брадата.

— Добра идея — каза Майло. — Андрю.