Оцеляват само силните

60.

Качихме се в поршето на Рик.

— Добре ли си? — попита Майло.

— Нищо ми няма.

Бях облян в ледена пот и полагах усилия да не треперя.

Той направи бърз обратен завой и пое надолу по хълма.

— О, боже. Какъв… — започна Майло.

— Забрави за това — прекъснах го аз.

— И още как! Най-големият провал в живота ми. Не искам да го забравя… Как е възможно да съм такъв проклет глупак!

— Какво стана?

— Скроиха ми номер. Внезапна среща със заместник-шефа. Измамиха и Шарави. Неговите хора. Докато разбера… Мислех, че той е нагласил всичко това… Видя ли един възрастен чернокож?

— Капитан Брукър? Онзи, който взе досието и обувките на Реймънд?

— Шарави успял да му се обади от тоалетната на консулството… Човекът се оказа честен.

— Мислиш ли, че шефовете на Шарави ще го накажат?

Майло стигна до Аполо, свърна рязко и настъпи газта.

— Шефовете не обичат да се будалкат с тях… Ще те закарам у нас. Там ще се срещнем с Брукър. Ще се измием и ще се оправим.

— Как се измъкна?

— Престорих се, че получавам инфаркт. Уплаших до смърт лакея на главно управление. Бяха го изпратили да ме кара. Той отиде в „Сийдър“, хукна да търси помощ и аз офейках. Отбих се в източното крило на болницата, намерих Рик и взех поршето му.

Майло още дишаше тежко и лицето му беше бледо.

— Лорънс Оливие — рекох аз.

— Да, може да сменя професията си.

— Успокой се. Не искам да получиш истински инфаркт.

— Не се тревожи. Няма да умра в ръцете ти. Твърде много съм ядосан, за да пукна. Господи, Алекс, това беше най-мръсния номер, който са ми погаждали. Управлението ме изтегли от случая, но аз се провалих, че не го предугадих. Трябваше да се досетя, че Кармели слуша всяка дума. От самото начало знаех, че той урежда всичко.

— Ти предвиди, че израелците ще вземат нещата в свои ръце.

— Да, аз съм проклет пророк. Но глупав. Продължавах да мисля, че Шарави е наемник, когото са изхвърлили. А истината е, че той е като мен — шибана стръв… Голям провал. Напускам. Ще се заловя с нещо спокойно. Нали имам магистърска степен по английски език. Ще преподавам някъде. В начално училище. Но не в Лос Анджелис, където десетгодишни могат да те застрелят, а…

— Какво точно се случи?

— Какво ли? Ами, Брукър и аз бяхме на склона и играехме на шпиони, когато ни хванаха. Двама мъже и онази дребна рускиня. Сложиха ни белезници, преди да разберем какво става. Накрая успяхме да ги убедим, че не сме врагът и те ни освободиха. Заповядаха ни да се разкараме, защото операцията била тяхна. Отказахме, защото не им вярвахме, че ще те спасят. Заявихме, че ще осуетим плановете им, ако не участваме и ние. Блъфирахме, разбира се, защото знаех, че ако спорът продължи, ще се наложи да избягам. Исках да се уверя, че някой те наблюдава.

Той примига. Насълзени ли бяха очите му? Майло ги потърка и се изкашля.

— Съгласиха се да ни включат, но те трябвало да командват. Жената беше главната. Ирина. Съгласи се да участваме, ако „не създаваме проблеми“. Споразумяхме се Брукър, аз и един от тях — чернокосият — да влезем от задната страна на къщата, а тя и другият — отпред. Онзи шибаният собственик, имаше параболичен микрофон като на Шарави, но не работеше добре и докато го оправи, Бейкър беше готов да те… Адски съжалявам, Алекс. Когато те чух да казваш „калиев хлорид“, едва не… Настоях да влезем веднага, а той рече, че чакал сигнал от нея. Тогава го напсувах и той й сигнализира по пейджъра. Тя каза, че е пред вратата и да почакаме още секунда, но аз хукнах към прозореца. Чернокосият се опита да ме спре. Сбихме се и едва не го застрелях. Най-сетне Ирина и собственикът успяха да проникнат в къщата и очистиха Тени. Ние се втурнахме към Бейкър. Убеден съм, че всички стреляхме в него… Каква бъркотия, Алекс.

Той вкопчи пръсти във волана и ме погледна.

— Но те са доволни. Всичко стана така, както го бяха планирали. И сега няма да има арести.