Оцеляват само силните

46.

Беше боядисала косата си черна и я бе оставила да порасне до раменете. Гъст бретон покриваше челото й. Но лицето беше същото — продълговато и бледо. Същият черен туш около очите. Изчистени, правилни черти. Малък, прав нос. Тънки устни, но сочни, лъскави и розови. Беше по-хубава отколкото на снимката.

Простодушно, типично американско лице, предпочитано от режисьорите на реклами за прах за пране.

Сали Бранч бе казала, че Зина е дребна, но това беше пресилено. Ламбърт беше висока около метър и петдесет и не тежеше повече от четирийсет и пет килограма. Приличаше на момиче. Гърдите й бяха малки и заострени, но под розовата найлонова фланелка се подаваха гъвкави ръце.

Тесни черни джинси обвиваха слабите й бедра. Тънка талия. Пропорционално дълги крака за толкова дребен човек.

Носеше черни пластмасови обеци и розови сандали с високи токове.

Въпреки токовете, Зина изглеждаше ниска. Беше двайсет и осем годишна, но можеше да мине за колежанка.

Вървеше, полюшвайки бедра. Черно, розово, черно, розово.

И двамата ли бяхме костюмирани?

Дрехите й бяха по модата от петдесетте години. Носталгия по добрите стари дни, когато мъжете бяха мъже, жените — жени и умствено недоразвитите си знаеха мястото?

Беше се издокарала, за да привлича внимание. И вероятно наистина търсеше погледи. Скрих лице зад книга за джуджета, опитвайки се да наблюдавам Зина незабелязано.

Тя обаче ме забеляза.

— Здравейте — каза Зина Ламбърт с висок, ясен глас. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Намусих се и поклатих глава, после оставих книгата и отново насочих вниманието си към лавицата.

— Приятно четене.

Полюшвайки бедра, тя се приближи до касата. Преди Зина да стигне дотам, господин Пура се измъкна от кабинката, без да каже нищо и излезе от книжарницата.

— Смръдльо! — извика тя след него, когато вратата се затвори, сетне се качи на високото столче и намали Стравински до поносимо ниво.

— Благодаря — казах аз.

— Моля — изчурулика Зина. — Да бъдеш читател, не означава, че трябва да ти пръснат средното ухо.

Отново се вторачих в изданието, което бях избрал наслуки — седмично списание на име „Разтърсващ секс“ — и крадешком я погледнах. Тя взе „Подмокрен бандаж“, прибра книгата и извади нещо, което приличаше на счетоводна книга. Сложи я на коленете си и започна да пише.

Занесох на касата памфлета на Сангър и книгата на Галтън.

Колони с цифри. Определено беше счетоводна книга. Зина я пъхна някъде отдолу и се усмихна.

— В брой или с кредитна карта?

— С кредитна карта.

Преди да успея да извадя портфейла си, тя каза:

— Трийсет и два долара и шейсет и четири цента.

Изненадата ми беше искрена.

Зина се засмя. Бели зъби, един от предните нащърбен. Петънце червило на друг.

— Не вярвате ли в умението ми да събирам?

Свих рамене.

— Сигурен съм, че сметката е точна, но много бързо я изчислихте.

— Умствена аритметика. Интелектуална гимнастика. Или я използваш, или я загубваш. Но ако имате съмнения…

Зина отново се засмя, грабна двете книги от тезгяха и натисна копчетата на сметачната машина.

Зън. Трийсет и два долара и шейсет и четири цента.

— Шест плюс — рекох аз и дадох картата си „Мастер“ на името на Андрю.

Тя я погледна и попита:

— Учител ли сте?

— Не. Защо?

— Учителите обичат да се образоват.

— Рядко се образовам.

Зина сложи книгите в книжен плик без надпис и ми го даде.

— Не давате оценки, а?

Пак свих рамене.

— Е, приятно четене, А. Дезмънд.

Тръгнах към вратата.

— Не го ли очаквате с нетърпение? — попита тя.

Спрях.

— Кое?

— Четенето, което ви предстои. Изглеждате потиснат. Книгите не ви ли доставят удоволствие?

Обърнах се и се усмихнах колкото можах по-мрачно.

— Докато не ги прочета, няма да знам това, нали?

Усмивката й замръзна, после стана по-широка. Зина подръпна кичур черна коса и го остави да падне назад. Жилави коси.

— Освен скептик, той е и емпирик — отбеляза тя.

— Има ли алтернатива?

— За всичко има алтернатива — рече тя, сетне размаха малка, изящна ръка. Ноктите й бяха дълги, добре оформени и, естествено, лакирани в яркорозово. — Довиждане. Тръгвайте, А. Дезмънд. Не исках да ви се натрапвам, но заглавията привлякоха вниманието ми.

— О, чели ли сте ги? — попитах аз и погледнах в плика. — Добър избор ли направих?

Очите й се плъзнаха към колана ми и се задържаха там. Сетне продължиха към обувките и бързо се стрелнаха към лицето ми.

— Много добър. Галтън е създателят на всичко това. Да, чела съм ги. Тази тема ме интересува.

— Евгениката?

— Всякакви социални подобрения.

Позволих си скъперническа усмивка.

— Е, тогава имаме допирни точки.

— Нима?

— И аз мисля, че обществото болезнено се нуждае от ремонт.

— Мизантроп.

— Зависи в кой ден ще ме срещнете.

Тя се облегна на тезгяха и малките й гърди се разстлаха на дървената плоскост.

— Суифт или Поуп?

— Моля?

— Раздвояването на Суифт и Поуп по въпроса за великия критерий за мизантропията. Не сте запознат с това, а?

Поклатих глава.

— Пропуснал съм.

Зина се вторачи в палеца си.

— Много е просто. Джонатан Суифт е мразел човечеството като структурна единица, но е успял да събере обич към отделни индивиди. А Алегзандър Поуп е изповядвал любов към човечеството, но не е могъл да поддържа междуличностни връзки.

— Така ли?

— Да.

Сложих пръст на устните си.

— Тогава предполагам, че съм и Суифт, и Поуп. Но пак зависи в кой ден ще ме срещнете. Освен това понякога мразя равните възможности. Днес четох нещо по този въпрос във вестника.

Зина се изсмя.

— Сприхаво човече.

— И друг път са ми го казвали. — Наведох се и протегнах ръка. — Андрю Дезмънд.

Тя се вторачи в ръката ми, после леко докосна пръстите.

— Колко светско от ваша страна да ми се представите официално, Андрю Дезмънд. Аз съм Зина.

Тя спря музиката. Пристъпих напред, а Зина се дръпна и пак се вгледа в ноктите си.

— Имате интересно място — казах аз. — Отдавна ли сте тук?

— От няколко месеца.

— Забелязах го, само защото взимах колата си от гаража за неправилно паркирали автомобили и видях табелката.

— Нашите клиенти знаят къде сме.

Огледах празната стая. Тя ме наблюдаваше, но не реагираше.

— Може ли да се обядва някъде наблизо? — попитах аз.

— Едва ли. Мексиканският ресторант отсреща не работи, защото миналата седмица застреляха сина на собственика. Обикновена етническа омраза.

Зина чакаше реакцията ми.

— Това ли е единственото заведение наоколо?

— Има още няколко такива по-надолу по Аполо. Ако харесвате такава храна.

— Харесвам хубавото.

— Тогава няма да говорим за гнусотии. — Зина отново подръпна косата си. — Фасулени зърна, запържени в свинска мас и нарязано на ситно свинско, което може да се яде само след изтощително гладуване. Вие гладувате ли, Андрю?

— Никога. Нищо не заслужава такова самоунижение.

Краят на счетоводната книга се подаваше от лавицата под касата и тя я бутна навътре.

— Предпочитам да обядвам, отколкото да ям — добавих аз. — Вие къде ходите?

Зина превзето сви устни.

— Това покана ли е?

Махнах очилата и потърках брадата си.

— Ако приемете, тогава е покана. Ако откажете — фактически въпрос.

— Държите на самоуважението си, а?

— Длъжен съм. Аз съм психолог.

— Така ли? — Тя отмести поглед, сякаш се опитваше да не показва интерес.

— Клиничен или експериментален?

— Клиничен.

— Практикувате ли?

— В момента не. Всъщност съм завършил семестриално, но не съм се дипломирал.

— Отказахте ли сте?

— Можете да се обзаложите.

— И се гордеете с това, нали?

— Нито се гордея, нито се срамувам. Както казахте, не давам оценки. Следвах и преди всичко научих, че психологията, това са трохи от наука, примесени с огромни количества глупости. Тълкуване на очевидното, подхвърлено като задълбоченост. Преди да продължа по-нататък, реших да прекарам известно време, опитвайки се да разбера дали мога да се примиря с тази мисъл. — Вдигнах плика с книгите. — Ерго, ето това.

— Ерго какво?

— Непрепоръчано четене. Не фигурира в програмата, а не помията, която ти пробутват. Искам да реша за себе си дали всичко това има практическо приложение, или не. По отношение на гореспоменатото подобрение. Да се сложи спирачка по хлъзгавия склон към посредствеността. Когато влязох тук, нямах представа какви неща имате. Но щом ги видях — разтърсих плика, — те казаха: „Купи ме“.

Зина се наведе напред, подпряла лакти на тезгяха.

— Склонът към посредствеността. Бих казала, че вече сме го минали.

— Опитах се да бъда снизходителен.

— Не е необходимо. Снизхождението води до заблуда. Пък и нали сте почти психолог. Това ви прави пазител на свещения граал на самоуважението.

— Или на егоизма. Зависи от гледната точка.

Тя се засмя. Ако поговорехме още малко по този начин, имаше опасност да повърна.

— Е, в отговор на вашия въпрос, обикновено обядвам във френски ресторант в Еко Парк. „Ла Пти“. Провинциална храна.

— Има ли говеждо задушено?

— Да, фигурира в менюто.

— Може да ми провърви. Благодаря.

— Може.

Зина притвори очи. Клепачите й бяха сини.

— Е, какво ще бъде — покана или фактически въпрос? — попитах аз.

— Боя се, че второто. На работа съм.

— Прикована с вериги към скалата? Някой шеф наднича през рамото ви?

— Едва ли — каза тя, изведнъж ядосана. — Книжарницата е моя.

— Тогава защо не затворите? Както казахте, клиентите ви знаят къде сте. Убеден съм, че ще ви простят кратко отсъствие.

Зина се усмихна със стиснати устни, почти разкаяно.

— Откъде да знам, че не сте опасен психопат?

— Няма начин да знаете — рекох аз и оголих зъби като вълк.

— Месояден?

— Животните не са създадени еднакви в хранителната верига — казах аз и отново разтърсих книжния плик. — За това се говори тук, нали?

— Нима?

— За мен е така. Както и да е. Ако съм наранил чувствителността ви, извинявайте.

Тя ме изгледа продължително и изпитателно, после извади ключ от джинсите си.

— Ще си взема чантата и ще заключа. Чакайте ме отвън.

След пет минути Зина се появи, потърквайки ръце и се качи във фолксвагена.

Видя бъркотията на задната седалка и сбърчи нос.

— Ако знаех, щях да дойда с ролс-ройс — рекох аз.

По радиото имаше новини.

— Да тръгваме — каза тя и започна да върти копчето, докато намери лека приятна музика. Сетне протегна крака, размърда пръсти и погледна назад. — Няма ченгета, Андрю. Направи обратен завой, върни се на Сънсет и карай на изток.

На следващата пресечка тя протегна ръка и сграбчи пениса ми.