Оцеляват само силните

49.

Петък вечер. Даниел не обичаше да работи по време на Шабат.

В Израел, преди да отиде на работа в полицията, той се бе консултирал с баща си по този въпрос. Аба24 Йезекил бе потърсил съвета на деветдесетгодишния йеменски равин Ицхак и веднага получи отговор.

Законът беше ясен — спасяването на човешкия живот беше по-важно от Шабат. Както и в армията, когато полицейските задължения включваха ситуация на живот или смърт, на Даниел не само се разрешаваше да работи, но и беше задължен да го стори.

С течение на годините той прилагаше правилото пестеливо и работеше повече часове през седмицата, за да освободи петък вечерта и събота. Разбира се, не се колебаеше да ускори разследването по случаи като този с Касапина, изнасилвачи и самоубийци с бомби. Докато го повишаваха от чин на чин, административните му задължения се увеличаваха за сметка на оперативните и това улесни нещата. Единственото предимство на бюрокрацията.

И сега Шарави беше на летището и седеше в жълто такси пред изхода на „Американ Еърлайнс“.

Ако беше в Ерусалим, Даниел щеше да се помоли на Бога в малката стара йеменска синагога в околностите на Стария град. Дори тук, в Лос Анджелис, ако не беше на работа, той щеше да избегне тълпите в препълнената синагога, защото не искаше да бие на очи, за да не му се наложи да отказва поканата за обяд на някой добронамерен сънародник, който бе научил, че Даниел е „Техник по програмно осигуряване на компютри“ и консултант на анонимна компания в Лос Анджелис.

Рано сутринта се обади на Лора и децата. Каза им, че ще се върне колкото е възможно по-скоро.

Най-голямото му дете, осемнайсетгодишната Шошана, си беше вкъщи за почивните дни, пусната в отпуск от военната служба в Кирят Шемона. Тя бе изпратена в клиника за психичноболни, където се опитваше да успокоява малки деца, тероризирани от бомбите на Хизбула в Ливан.

— Мисля да уча психология в университета, аба.

— Имаш дарба за това.

— Децата са толкова милички, аба. Чувствам, че ми харесва да помагам на хората.

— Винаги си имала талант за това.

Разговаряха още малко, после тя му каза, че го обича и той й липсва и отиде да доведе момчетата. Докато чакаше, Даниел си представи как един ден ще я запознае с Делауер, който да й даде професионални наставления. Татко урежда нещата за нея с неговите връзки. Делауер с радост щеше да й помогне… Колкото повече Даниел работеше с него, толкова повече го харесваше. Онзи емоционален динамизъм и съсредоточеност…

— Аба! — чу се от слушалката гласът на Мики, който бе на дванайсет и половина години.

След шест месеца имаше рожден ден. Родителите на Лора искаха празненството да бъде в хотел „Ларом“. Година по-късно беше рожденият ден на Бени. Семейство Шарави щеше да бъде много заето през този период и всички го очакваха с нетърпение.

— Хей, Майк! Как върви училището?

— Добре.

Детето изведнъж заговори унило. Не беше отличник като сестра си и предпочиташе по цял ден да играе футбол. Даниел съжали, че повдигна въпроса за училището. Но рожденият ден означаваше, че трябва да научи наизуст част от Тора25, която да каже в синагогата. Жалко, че баща му нямаше да бъде там да го види…

— Убеден съм, че ще се справиш отлично, Майк.

— Не знам, аба. Извадих лош късмет, че ми се падна най-дългата част в цялата Тора.

— Не е най-дългата, но определено е дълга. Може би Господ ти е дал тази рождена дата, защото знае, че ще се справиш.

— Съмнявам се. Мозъкът ми е от мрамор.

— Мозъкът ти е фантастичен, Мики. Както и сърцето. И мускулите. Как е футболът?

— Страхотно! Бихме!

Тонът му се повиши и двамата разговаряха за спорт, докато дойде редът на Бени. Като малък той беше буен като дива котка, но сега бе станал кротък и ученолюбив. Силата му беше математиката.

Разговорът със семейството стопли душата на Даниел.

Уговорката с Петра Конър беше ясна. Облечена в униформа на стюардеса на аеролинии „Аляска“ и с куфарче в ръка, тя щеше да чака на изхода на летището и да си отваря очите на четири за нюйоркския адвокат.

В куфарчето, наред с другите неща, имаше и клетъчен телефон, настроен към онзи в колата на Даниел.

Щом Сангър слезеше от самолета, Конър щеше да се залепи за него. След като видеше колко и какъв е багажът му, тя щеше да се обади на Даниел.

Ако Сангър наемеше кола, Петра щеше да съобщи на Даниел компанията, модела и регистрационния номер и да се опита да настигне колата на Даниел — тъмнозелен форд „Ескорт“, за да се включи в следенето.

По същия начин щяха да постъпят и ако някой приятел посрещнеше адвоката.

Ако Сангър вземеше такси и Даниел се окажеше шофьорът, израелецът щеше да се обади на Петра и да съобщи посоката, преструвайки се, че разговаря с диспечерката. Ако друг таксиметров шофьор отмъкнеше клиента, Конър щеше да тръгне първа, да ги следи и да чака, докато Даниел се измъкне от опашката с таксита пред летището.

По един или друг начин, самоопределилият се шеф на евгениката щеше да бъде следен.

Петра още не се бе обадила.

Изглежда я биваше. Тиха, сериозна, делова. Засега всички ченгета от Лос Анджелис, с които Даниел се бе запознал, бяха добри. Независимо от мнението на Зев.

Шабат… Въпреки това Даниел беше доволен, че прави нещо. Особено след като си пропиля следобеда в занаятчийското училище на Мелвин Майърс.

Там нямаше нищо необичайно. Изглежда наистина подготвяха инвалиди да си намерят работа. Даниел не можа да се срещне с Дарлийн Гросперин и се задоволи с кратък разговор с млада социална работничка на име Вероника Уий.

Всеки от двамата мислеше, че другият е темата на разговора.

Усмихнатата, любезна госпожица Уий му обясни, че училището има добро име, работи от двайсет години, финансирано е от правителството и предлага пълна програма от образователни услуги, включително работа и съвет от психолози. А, да, вероятно ще имат нещо за Даниел, но едва когато след два месеца започне другият срок. Той можел да попълни заявление и отново да им се обади.

Тя му даде куп листа — формуляри за кандидатстване, брошури за правата на инвалидите, възможности за стипендии и информация за училището.

Даниел потърси някаква следа за смъртта на Мелвин Майърс — некролог или помен, но на информационното табло имаше само обяви.

Удаде му се възможност да вмъкне Майърс в разговора с госпожица Уий.

— Да, той беше убит — каза тя. — Какъв ужас… Откровено казано, кварталът не е безопасен, господин Коен.

Да, Вероника Уий беше откровена.

Нямаше какво друго да му съобщи.

Таксито пред него се придвижи напред и той го последва.

Изчака реда си на опашката, после пак се нареди най-отзад. Надяваше се, че няма отново да се озове отпред, преди да е пристигнал Сангър.

Телефонът иззвъня.

— Той е тук. Самолетът му кацна по-рано — каза Петра. — Никой не го посрещна. Носи дипломатическо куфарче и две чанти. Качва се на ескалатора. Аз съм на трийсет крачки след него. Едър е. Горе-долу колкото Майло. Облечен е в синьо сако с позлатени копчета, сиво-кафяв панталон и тъмносиньо поло. Черна коса, сресана назад. Очила с рамки от черупка на костенурка. Сериозно и мрачно лице. Куфарчето и едната чанта са маслиненозелени, а другата чанта — черна… Сега подминава такситата… Тръгва към… „Ейвис“. Изглежда вече е попълнил документите за взимане кола под наем.

Още нещо, което източниците на Даниел не бяха разбрали. Може би Сангър бе взел кола под наем по телефона от самолета.

— Сега попълва формуляр — продължи Петра. — Преструвам се, че говоря по автомата на отсрещната страна на коридора. Ще ти кажа, когато той тръгне към паркинга на „Ейвис“.

Колата на Сангър беше кафяв олдсмобил. Когато той пое на изток по Сенчъри Булевард, таксито на Даниел беше точно пред него.

Двете превозни средства се включиха в движението. Даниел се премести в лявата лента и намали, позволявайки на Сангър да го изпревари, като успя да зърне адвоката през страничното стъкло.

Сангър наистина беше едър. Изражението му беше сериозно, а лицето — червендалесто. Увиснало около челюстите. Месест нос. На устните му висеше наполовина изпушена цигара. Караше бързо и невнимателно и изтръскваше цигарата си през прозореца.

Излязоха от района на летището и минаха покрай товарните складове, хангарите, хотелите за пътници, навесите за стоки за внос и износ и баровете.

— Аз съм на Сенчъри — докладва Петра. — На какво разстояние си пред мен?

— Наближавам шосе номер пет — отговори Даниел. — Той се отправя на север.

Сангър се премести за няколко минути в аварийното платно, после отново се върна в крайната дясна лента и продължи да кара със стотина километра в час. От гледна точка на Даниел движението беше идеално — не много натоварено и без задръствания. Той беше три коли след Сангър. Кой ли би обърнал внимание на такси?

Адвокатът зави по Санта Моника Булевард и пое на изток. Мина по улицата покрай Сенчъри Сити, влезе в Бевърли Хилс, свърна по Бевърли Драйв и се насочи на север, по широката улица с жилищни сгради от двете страни.

Там движението не беше оживено и преследването беше коварно. Петра се обади, че се намира на около петстотин метра по-назад и чака на червен светофар на разклона за Бевърли Хилс.

Сангър пресече Сънсет Булевард и спря пред входа на хотел „Бевърли Хилс“, който наскоро бе ремонтиран от султан, собственик на петролни кладенци и един от най-богатите хора в света. Преди години, по време на олимпиадата, Даниел работи в този хотел. Беше телохранител на съпругата на един министър. Тогава му се стори, че мястото е твърде розово и неподдържано.

Още беше розово, дори по-ярко. Израелският консул не даваше приеми там, защото султанът беше настроен против Израел. Розово и лъскаво. Сангър бе отседнал там последния път, но според Даниел един корпоративен адвокат от Източното крайбрежие би избрал нещо по-тихо. Може би, когато е идвал тогава, Сангър бе отишъл в Холивуд.

Фактът, че нямаше вратовръзка, подкрепяше тази теория. Дали се подготвяше за купона у Зина Ламбърт, където не се изискваше официално облекло?

Без да каже на Майло, рано сутринта, преди да отворят занаятчийското училище, Даниел бе отишъл с колата до улицата на Зина. Надяваше се да зърне онази странна жена, докато излиза от малката бяла къща със сини дъски, може би с някой от нейните гости. Или да запише някой регистрационен номер, ако вратата на гаража е отворена.

Но не му провървя.

Въпреки това беше добре да види мястото и да се увери в онова, което Майло бе казал за трудната ситуация на наблюдение.

Сутринта Даниел караше пикап, натоварен с косачка за трева и други градинарски инструменти. Със смуглата си кожа той щеше да мине за мексиканец и да бъде незабележим.

Решението не беше дългосрочно, защото в квартала нямаше много градини. Пред повечето къщи имаше циментови площадки, а за склоновете на хълмовете не се грижеше никой.

Даниел шофираше, пресмяташе времето си и мислеше кога и как да се върне на Рондо Виста. Питаше се докъде се простират границите на лоялността.

Той паркира таксито в началото на стръмната алея за коли на хотела и се приближи до входа, точно когато пиколото отваряше вратата на кафявия олдсмобил на Сангър.

Адвокатът профуча през главния вход, явно без да съзнава, че портиерът държи вратата отворена за него.

Беше свикнал да го обслужват.

Пиколото внесе багажа му.

Даниел се върна, отиде пеша до Сънсет Булевард и го пресече. В южната страна Бевърли, Кресънт и Каниън се срещаха в объркващо кръстовище. В средата имаше парк, където веднъж Даниел бе водил децата си да видят флорентинския фонтан, чиито струи падаха във води, пълни с японски шарани. Но сега фонтанът беше пресъхнал и повечето цветя бяха загинали. Той застана в южния край и зачака Петра.

Конър влезе в хотела.

С костюма на стюардеса, но без отличителните знаци, късо подстригана черна коса, лице с изящни черти и дискретен грим, тя приличаше на делова жена, от каквито Бевърли Хилс гъмжеше.

Черната чанта от крокодилска кожа говореше, че Петра работи в богата фирма. Конър уверено се приближи до регистрацията. Фоайето беше препълнено — предимно с японски туристи. Имаше няколко уморени служители — мъже и жени с красиви лица. Петра се нареди на опашката и пусна възрастен японец да я пререди, за да може да говори с един от мъжете зад гишето.

Служителят беше хубав, русокос и непрекъснато се прозяваше. Щракаше с копчетата на клавиатурата и нещастно се усмихваше.

Тя погледна часовника си.

— Аз съм от „Деянг и Рубин“. Нося пратка за господин Галтън. Той пристигна ли вече?

Русокосият я погледна, после се усмихна искрено и провери в компютъра.

— Франк Галтън — добави тя, този път по-нетърпеливо. — Обадил се е от самолета и е казал, че по това време трябва да е тук.

— Да… Току-що се е регистрирал. Да му се обадя ли, че сте дошли?

Гърдите й се стегнаха. Конър отново погледна часовника си.

— Не е необходимо. Той очаква пратката. Казал е да му я занесете.

Русокосият я погледна уморено.

Петра потропа с нокти по гранитния плот на гишето.

— Добре. Аз ще го направя. В коя стая е?

— Триста и четиринайсета — отговори служителят. — Благодаря.

Даниел запали червената лампа на таксито и отиде до западната страна на хотела, където го смени със сивата тойота и се преоблече в маслиненозелена униформа, на чийто джоб бе избродирано името АХМЕД.

Петра пиеше кока-кола в хотелския бар, отбягвайки вторачените погледи на мъжете. Два пъти ходи до третия етаж.

На третия път Даниел вече беше там и държеше метла. Тя се върна във фоайето и с делови вид се зачете във вестника.

В девет часа вечерта Даниел видя, че един от сервитьорите, обслужващи стаите, занесе на Фарли Сангър сандвич, бира „Хайнекен“ и кафе.

Нямаше ли да има храна на купона на Зина? Дали Сангър щеше да закъснее?

Даниел се обади на Петра и й каза, че се връща в тойотата и да му съобщи, ако Сангър излезе.

После бавно обиколи хотела.

В десет, когато за пети път стигна до началото на алеята за коли пред хотела, се обади Петра.

— Още не се е появил. Може би в края на краищата няма да отиде на увеселението.

Може би, помисли Даниел. Дали цялата тази вечер, подобно на повечето полицейска работа, беше погрешна догадка, основаваща се на безпогрешна логика?

В десет и петнайсет Даниел бе готов да повярва, че адвокатът си е легнал, защото Сангър живееше на Източното крайбрежие, а сега там беше един след полунощ.

Шарави реши за по-сигурно да почака още един час.

След пет минути Петра каза:

— Започва се. Облечен е в светлосиво спортно сако, черна риза и черен панталон.

Даниел й благодари, включи двигателя на таксито и й пожела лека нощ.

— Сигурен ли си, че не се нуждаеш от мен? — попита тя.

— Ще се оправя сам. Благодаря. Стой на повикване.

Конър не възрази. Беше й ясно, че една непозната кола близо до къщата на Рондо Виста е достатъчна.

В десет и двайсет адвокатът пое по Сънсет и се отправи на изток. Даниел беше готов за него.

Сангър продължи да кара по булеварда, излезе от Бевърли Хилс и мина през Стрип, районът с бутиците на Сънсет Плаза, после през Холивуд, където никой не мислеше за мрамор, гранит и богатствата на султаните.

Даниел го виждаше много добре и разбра, че адвокатът пуши много — палеше цигара от цигара и хвърляше фасовете през прозореца.

Бизнесът наоколо бе свързан с филмовата индустрия — фотоателиета, лаборатории за промиване на филми, звукозаписни студия — плюс магазини за хранителни продукти и алкохол и евтини мотели, пред които стояха проститутки.

Дали Сангър търсеше нещо, за което съпругата му в Манхатън нямаше да разбере? Малко развлечения преди събирането?

Би било интересно.

Не. Адвокатът се оглеждаше, но не спря.

Пушеше трета цигара, откакто излезе от хотела.

Пък и куфарчето говореше за делова среща…

Спряха на червен светофар на кръстовище Фаунтин и Даниел се подготви за десен завой към Аполо, но когато светна зелено, Сангър продължи по Сънсет.

Увеличи скоростта.

Караше на изток, към блещукащите светлини в далечината.

Към центъра на града.

Даниел го проследи по Пасадина Фрийуей, Фигъроу, Седма улица и Флауър, където Сангър спря на паркинга, слезе от колата, огледа се и тръгна по улицата.

Финансови сгради, нощем тъмни и безлюдни.

Адвокатът изглеждаше малко нервен. Непрекъснато поглеждаше през рамо и встрани.

Притискаше зеленото куфарче до тялото си.

Толкова много пари в бандитски квартал?

Даниел паркира от другата страна на улицата. Сангър спря пред шестетажна варосана сграда. Фоайето беше оскъдно осветено, но Даниел видя черен гранит с дискретни позлатени орнаменти.

Зад малкото бюро седеше униформен пазач.

Сангър застана пред заключените двойни врати и потропа с крак. Пазачът го видя, отвори и го придружи.

Изненада.

Даниел седеше в колата и се опитваше да намери логика във всичко това.