Оцеляват само силните

4.

Пътуването до резервата ни отне трийсетина минути. Завихме вдясно от Сънсет и преминахме през кръстовището на Брентууд и Пасифик Палисейдс. Липсваха крайпътни табели, насочващи към парка.

След като минахме по тясна уличка, от двете страни на която се издигаха неголеми къщи, се озовахме в засенчен от храсти черен път, който все повече се стесняваше.

Стоманената, боядисана в мръсножълто врата беше затворена с резе, но не бе заключена. Първата табела, която се изпречи пред погледа ни, беше оранжева и на нея бе написано работното време на резервата. До отварянето оставаше още час. Слязох от колата, освободих резето, отново седнах до Майло и продължихме по тясно асфалтово шосе, обградено от шубраци. Храстите бяха заменени от елхи, кедри, кипариси и чинари. Дърветата бяха засадени толкова нагъсто, че образуваха тъмнозелени, почти черни стени, върху които не се открояваха отделни клони. Всеки можеше да се скрие зад тези непристъпни стени.

Пътят ни изведе на елипсовидна поляна. Паркингът беше разчертан с избледнели бели линии и Майло спря колата на обозначеното място, макар да нямаше други автомобили. Прекосихме полянката и се приближихме до двете поставени една върху друга табели, бележещи началото на пътека, която навлизаше между дърветата. Тръгнахме по терасирана пътека, която плавно се спускаше надолу. Нагъсто засадените дървета хвърляха тъмни сенки, които почти скриваха пътечката. Вървяхме бързо и мълчаливо. Опитвах се мислено да възпроизведа случилото се, а по изражението на Майло отгатнах, че и той прави същото. Най-накрая спряхме на полянка, която не се отличаваше с нищо особено. Всъщност дори не беше полянка, а малко пространство между гигантски борове със сивкави, набраздени стволове, напомнящи колони на древногръцки храм. Имах усещането, че се намирам в помещение на открито.

В гробница.

— Може би убиецът си е представял това място като камера на смъртта… — продумах, ала Майло не ми отговори.

Огледах се и наострих уши. Попитах приятеля си къде са страничните пътища, през които може да се проникне в резервата. Той посочи с пръст зад себе си:

— Гората свършва на около триста метра оттук, макар да не виждаш нищо. Отвъд се простира обширно поле, следват шосета, някои от които имат връзка с магистралите, но повечето не водят наникъде. Вчера цял ден кръстосвах из местността — с кола или пеш — но не се натъкнах на нищо.

Втренчих се към мястото, което ми бе посочил, но изобщо не личеше, че само на триста метра има просека.

— Какво направиха с трупа? — попитах.

— Погребаха момичето в Израел. Родители придружиха ковчега с останките до Израел, където останаха около две седмици, сетне се върнаха в Щатите.

— Еврейските погребални ритуали продължават една седмица.

Майло учудено повдигна вежди.

Почувствах се длъжен да поясня:

— Навремето съм работил в отделението за болни от рак.

Приятелят ми закрачи напред-назад; изглеждаше като гигант сред клаустрофобичното пространство, напомнящо на подземна гробница.

— Какво изолирано място! — възкликнах. — Намира се само на километър и половина от паркинга, но е напълно усамотено. Навярно убиецът отлично е познавал местността.

— Бедата е там, че това не стеснява кръга на заподозрените. Всеки има достъп до резервата, тук обикновено гъмжи от туристи.

— Жалко, че ги е нямало точно в деня на убийството… Всъщност може би греша.

Майло престана да се разхожда и смаяно ме изгледа:

— Какво искаш да кажеш?

— Забравяш информационното затъмнение. След като никой не е научил за престъплението, не можеш да очакваш появяването на евентуални свидетели.

Той се замисли, сетне отсече:

— На всяка цена трябва да разговарям с родителите, макар че навярно е твърде късно.

— Може би ще ги склониш да направят компромис — да съобщят за убийството, без да споменават името на Айрит. По всяка вероятност ще се окажеш прав — разгласяването на престъплението едва ли ще има ефект след цели три месеца.

Майло ритна ствола на едно дърво, измърмори нещо под носа си, отново закрачи из полянката, като се оглеждаше, накрая попита:

— Видя ли нещо, което да ти направи впечатление?

Поклатих глава и се върнахме на същата пътека, която ни отведе обратно до паркинга. Смугъл мъж с униформа с цвят каки и с миньорски шлем косеше с машина тревната ивица. Обърна машината и я подкара към другия край на полянката. Козирката на шлема засенчваше лицето му.

— Май само си загубихме времето — отбеляза Майло, докато изкарваше колата на заден ход.

— Не се знае.

— Имаш ли време да се запознаеш с материалите по разследването?

В съзнанието ми изплува лицето на Айрит Кармели.

— Разполагам с неограничено време — отвърнах замислено.