Оцеляват само силните

8.

Докато слизахме с асансьора, Майло отбеляза:

— И тази стая. Питам се, дали на Горобик и Рамос е оказал честта да ги посрещне в личния си кабинет.

— Мислиш, че не иска да намесва престъплението в пряката си работа?

— Този човек явно много държи на дистанцията, а?

— Можеш ли да го виниш? — казах аз. — Загубата на дете е достатъчно тежко преживяване и без да има връзка с професията. Сигурен съм, че от самото начало е наясно с политическата страна на нещата. Сигурно са го обсъдили в консулството, но са сметнали, че няма връзка. Както казваш, ако бяха решили, че има някакво отношение, щяха да се справят сами. А и онова, което Кармели каза за терористите — че искат да привлекат вниманието — потвърждава тази теза. Същото важи и за контратероризма — важно е посланието. Децата ви са в опасност, отвърнете твърдо и решително, с достатъчно шум в пресата, за да поставите спирачка. Има и друго: Кармели съвсем не се държеше така, сякаш е превъзмогнал случилото се. Той още страда, Майло. Копнее за отговори.

Той се смръщи.

— А ние досега не сме му предложили нищо. Ето ти още една причина за ненавистта, която изпитва към дирекцията.

— Какво искаш да кажеш?

— Заяждането. Сигурно някой се е издънил на парада или нещо подобно. Продължавайки да се придържам към бейзболните аналогии, започвам с два удара за противника.

Намерихме колата на мястото, където я бяхме оставили. Майло даде още една банкнота на пазача, изкара колата на заден ход и се насочи към изхода. Движението по Уилшър беше натоварено и се наложи да чакаме за ляв завой.

— И тази стая — повтори Майло. — Забеляза ли как димът се засмука към тавана? Кармели сигурно далеч не е Джеймс Бонд, но не мога да озаптя вихрещите се в съзнанието ми фантазии за Мосад и все си представям как там горе има разни тунели, и всякакви такива потайности.

— Разрешително за главен снабдител — казах аз.

— И циничното ми подсъзнание си казва: защо ли протестира толкова ожесточено… някакви други впечатления?

— Не, само онова, което вече казах.

— И никакви потресаващи интуиции?

— Защо?

Той сви рамене.

— Разбирам, че не иска да намесва престъплението в пряката си работа, но не смяташ ли, че можеше да се държи малко по-открито? Поне можеше да прояви желание да прегледа анонимната кореспонденция на консула… не че го виня де. В неговите очи ние сме най-обикновени клоуни.

Най-сетне завихме.

— Да сменим темата: слуховото апаратче. Продължава да ми се струва, че е оставено там нарочно. Може би по този начин убиецът ни казва защо е избрал точно нея.

— Казва ни? Значи играе игри?

— Има игрови елемент, Майло. Елемент на зловеща игра. А и фактът, че Айрит често е изключвала апаратчето и се е потапяла в собствения си вътрешен свят, я превръща в идеалната жертва. При децата оттеглянето във вътрешния си свят често е съпроводено от видима стимулация: фантазират, говорят си сами, правят чудновати движения. Ако убиецът я е наблюдавал, е забелязал всичко това: първо слуховото апаратче, после как Айрит се отделя от останалите деца и изглежда погълната от мислите си, зареяна във фантазиите си. Просто я е извадил от нейния игрови сценарий и я е направил част от своя.

— Отделя се от групата — замислено повтори Майло. — Значи може би просто става дума за лош късмет.

— Смесица от лош късмет и подходящи дадености за жертва.

След миг ми хрумна друга идея.

— Възможен е и съвсем различен сценарий. Убиецът я е познавал. Знаел е, че дори когато е с апаратчето, то е изключено, и човек лесно може да я проследи незабелязано.

Майло шофираше бавно, стиснал зъби и присвил очи, но причината не бе единствено блестящото в стъклото слънце.

— Тогава да се върнем на списъка с познатите. Учителите, шофьорът на автобуса. И съседите, каквото и да говори Кармели. Видял съм достатъчно момичета, насилени по най-жесток начин точно от приятели и познати. Някое якичко съседско момченце, което скришом коли кварталните котки и кучета.

— Затова ли попита за кварталните хулигани?

— Попитах, защото на настоящия етап просто не знам какво друго да питам. Иначе да — мина ми през ум, че е възможно някой да й е имал зъб. Тя е бавноразвиваща се, глуха, еврейка, при това от Израел. Определено има за какво да се хванеш.

— Някой й е имал зъб, но въпреки това специално се е постарал да не обезобразява тялото?

— Той е перверзен тип. Нали ти си психоаналитикът. — В предрезгавелият му глас отчетливо се долавяше раздразнение.

— В медицинската експертиза се уточняваше само възрастта и пола. Бих се поинтересувал от убийства на глухи хора, стига да ми набавиш необходимата информация. Дори на инвалиди изобщо.

— Как дефинираш понятието „инвалид“, Алекс? Много злодеи и жертвите им далеч не се радват на забележителен коефициент за интелигентност. Как би определил пристрастен наркоман, който поема свръхдоза и изпада в кома?

— Тогава нека се спрем на слепи, глухи, парализирани. С документирани увреждания, ако не смяташ, че така пък става прекалено обширно. Непълнолетни жертви, убити чрез удушаване.

Той ускори ход.

— Мога да събера подобна информация. Теоретично. Стига да разполагам с достатъчно време, обувки за износване и колеги от други управления, които са готови да ми сътрудничат, имат що-годе ясна памет и водят що-годе подробен архив. Говоря само за Ел Ей Каунти3. Но ако вече е извършвал подобно престъпление другаде и това е първата му изява на наша територия, шансовете да научим нещо са нищожни. А и вече знаем от Горман, че компютрите на ФБР не са дали нищо, което означава, че нямат регистрирани подобни случаи. Дори да намерим нещо, случаят със сигурност ще бъде отворен. А ако и тогава е бил толкова старателен в заличаването на следите, значи и с отпечатъците няма да има особен напредък.

— Песимизмът — заявих му — вреди на душата.

— Отдавна съм си продал душата.

— На кого?

— На богинята развратница Успех. Но тя избяга точно преди да се разплатим. — Той поклати глава и се разсмя.

— Какво?

— Човекът получава информацията си направо от кметството? Дали пък накрая няма да ме повишат?

— Нека приемем — предложих, — че отговорът е „не“.

Той се разсмя още по-силно.

— Честността ви е похвална, господин докторе.

На кръстовището с Робъртсън спряхме на светофара и Майло посочи ухото си.

— В свой собствен свят… Горкото дете.

След миг добави:

— Да не чуе дявол.

Тази нощ не можах да спя добре. Робин усети как се въртя и ме попита какво става.

— Пих прекалено много кафе.