Оцеляват само силните

30.

Същата вечер в осем часа с Робин бяхме в банята, когато звънна телефонът. Тя ме погледна, събрала коса на тила си, а водата се стичаше по гърдите й.

Тъкмо си галехме стъпалата. Проклетото нещо млъкна.

По-късно, докато се сушахме, прослушах записа.

— Майло е. Обади ми се в колата.

Като му позвъних, каза:

— Намерих още един случай. В Холивуд, преди Реймънд Ортис. Преди седемнадесет месеца.

— Горкото дете. Колко голямо…

— Не. Не е дете. Нито пък е бавноразвиващ се. Тъкмо напротив.

Срещнахме се в едно денонощно кафене на Хайланд, северно от Мелроуз. Модернистичен дизайн, бар във формата на бумеранг, трима любопитни вестникари хапваха пай, свиреше лош запис на „Холивуд Стрингс“.

Като добър полицай, Майло бе избрал сепарето в дъното и седеше срещу някаква тъмнокоса жена. Махна ми и тя се обърна. Стори ми се на около двадесет и пет. Беше много слаба и излъчваше някаква строга красота: заострена брадичка и остър нос, лъскава черна къса коса, бляскави кафяви очи. Костюмът й беше черен. Пиеше шоколадов шейк в стъклена чаша. Майло бе затъкнал салфетка под брадичката си и си хапваше пържени миди и лукови резенчета и пиеше айс чай.

Жената ме проследи с поглед, докато се приближавах. Като стигнах на половин метър, се усмихна — искрено, не просто от възпитание. Измери ме от глава до пети, сякаш ми взимаше мярка за костюм.

— Алекс, това е детектив Петра Конър от отдел „Убийства“ в Холивуд. Петра, доктор Делауер.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Конър.

Лекият грим придаваше дълбочина на очите й, които не се нуждаеха от повече. Имаше дълги тънки ръце с топли, силни пръсти, които стиснаха за миг моите и после отново се стрелнаха към сламката в малцовото й питие.

Настаних се до Майло.

— Нещо за ядене? — попита той.

— Не, благодаря. Какво става?

— Детектив Конър има орлово око.

— Е, провървя ми — тихо каза тя. — Обикновено не обръщам внимание на бележки.

— Повечето са пълни глупости.

Петра Конър се засмя и завъртя сламката.

— А, да — рече Майло. — Щях да забравя. Щом работите с Бишъп, вероятно никога не чувате мръсни думи.

— Аз не, но Бишъп чува — отговори Конър.

— Партньорът й е мормон — обърна се към мен Майло. — Много е умен и принципен. Вероятно един ден ще стане шеф. Преди известно време Петра и той се заловиха с въпросния случай. В момента той е със съпругата и децата си в Хаваи, затова Петра извършва разследването сама.

— Цялата история ме поразява — каза тя. — Вероятно става дума за серийни убийства. Защото нашият случай не беше дори убийство, а евентуално самоубийство. Но не достатъчно съмнително, за да промени заключението на съдебния лекар, затова приключихме следствието като самоубийство. Но когато видях бележката ви…

Конър тръсна глава, блъсна настрана малцовото питие и избърса устни. Червилото, което остави върху сламката, имаше кафяв оттенък. Черният цвят на косите й беше естествен. Вероятно наближаваше трийсетте, но на лицето й нямаше нито една бръчка.

— Коя беше жертвата? — попитах аз.

— Двайсет и девет годишен учен на име Малкълм Понсико. Доктор на науките, специалист по клетъчна физиология от Калифорнийския технологичен институт. Предполага се, че е бил гений. Живеел е в Пасадена, но е работел в научноизследователска лаборатория на Сънсет, близо до Върмонт — Хоспитал Роу — и там е умрял.

— Работил съм в Уестърн Педс — казах аз.

— Точно там. Две преки по-нагоре. Лабораторията се казва „Плазмо Дерма“. Занимават се с изследвания на кожата и правят синтетична кожа за присаждане на жертви от изгаряния. Специалността на Понсико е била клетъчни мембрани. Самоубил се е с инжекция с калиев хлорид — химичното съединение, което използват за екзекуции при смъртни присъди. Направил го е, когато е останал да работи до късно една вечер. Чистачката го намерила в четири сутринта. Прегърбен на лабораторната маса. На мястото, където главата се е ударила в ръба, има голяма рана.

Тя прокара пръст по добре оформените си черни вежди.

— Паднал е на главата си, когато е умрял?

— Така реши съдебният лекар.

— Къде се вмества DVLL?

— Оставил го е написано на екрана на компютъра си. Стю… Детектив Бишъп и аз помислихме, че е нещо техническо, някаква формула. Но разпитахме насам-натам, за да бъдем сигурни, в случай че е закодирано предсмъртно писмо. Никой в „Плазмо Дерма“ не знаеше какво означават тези букви и ги нямаше във файловете на Понсико. Накарахме един от нашите компютърни специалисти да ги провери. Имаше само числа и формули. Никой обаче не се изненада, че Понсико е написал нещо, което само той разбира. Бил е много умен и е живеел в свой свят.

— Оставил ли е бележка вкъщи?

— Не. Апартаментът му беше безупречно подреден. Всички казаха, че Понсико е бил приятен човек, тих, затворен и отдаден на работата си. Никой не го е забелязвал да изпада в депресия и родителите му в Ню Джърси казаха, че е говорел нормално, когато им се обадил последния път. Но родителите често казват така. Хората крият разни неща.

— Говорел е нормално, така ли? — попитах аз. — Това не означава непременно, че е бил щастлив.

— Родителите му казаха още, че бил сериозно момче. Така се изразиха. „Момче“. Бил гений. Оставяли го да прави каквото иска и заниманията му винаги имали резултат. И двамата са професори. Имах чувството, че в семейството цари голямо напрежение. По всичко личи, че е самоубийство. На спринцовката и на шишето с калий има отпечатъци от пръстите на Понсико и съдебният лекар каза, че позата, в която го намерихме, е характерна за хора, извършили самоубийство. Смъртта е настъпила бързо — масивен сърдечен удар, макар че Понсико е можел да улесни нещата за себе си, ако е бил глътнал успокоително средство като онези, които дават на осъдените на смърт преди екзекуцията. Но пък от друга страна, никой не е надничал зад рамото му.

— Тогава кое е съмнителното?

— Бившата му приятелка, също учен от лабораторията на име Сали Бранч, беше убедена, че има нещо гнило и непрекъснато ни се обаждаше, настоявайки да продължим с разследването. Каза, че в смъртта му няма никаква логика и Понсико не е имал причина да се самоубива. Щяла да знае, ако нещо не е наред.

— Макар да му е била бивша приятелка?

— И аз си помислих същото, докторе. Освен това тя се опита да хвърли подозрения върху новата му приятелка, затова решихме, че ревнува. После се запознах с новата приятелка и започнах да се чудя.

Конър отпи глътка вода.

— Името й е Зина Ламбърт и е странна. Работила е като чиновничка в „Плазмо Дерма“, но напуснала няколко месеца, преди Понсико да умре.

— В какъв смисъл странна? — попитах аз.

— Ами… ограничена, необразована и злобна. Язвителна. Сякаш иска да ти каже: „Аз съм по-умна от теб, затова не ми губи времето“. Макар да твърдеше, че скърби за Понсико.

— Сноб с претенции, че е интелектуалка?

— Точно така. Това беше странно, защото Сали Бранч е доктор на науките, а се държи като обикновен човек. А онази чиновничка се мисли за съвършена. Въпреки всичко, неприятният характер не превръща човека в заподозрян, пък и ние нямаме абсолютно нищо срещу Зина Ламбърт.

— Сали Бранч даде ли ви основание да подозирате Зина?

— Каза, че Понсико се променил видимо, след като започнал да се среща със Зина. Станал още по-сдържан, необщителен и враждебен. Всичко това ми се стори логично. Естествено, че няма да общува със Сали, след като е скъсал с нея.

— Сали каза ли защо са се разделили?

— Заради Зина. Тя връхлетяла като хищна птица и й го отнела. Въвлякла Понсико в някакъв клуб на интелектуалци с висок коефициент на интелигентност и той станал обсебен от умствените си възможности. И много арогантен. Но Сали не ми каза защо Зина би искала да му стори нещо лошо. Накрая престанах да отговарям на обажданията й. Майло ми каза за онези DVLL убийства. Някой избива хора със забавено умствено развитие. Може би е нещо, свързано с генетично прочистване. Ето защо се замислих за онази група с висок коефициент на интелигентност. — Конър поклати глава. — Макар че все още не виждам връзка с Понсико, освен ако не се е запознал с убиеца в онзи клуб и не е научил твърде много, за което е платил с живота си.

— Зина намерила ли си е друга работа, след като е напуснала „Плазмо Дерма“?

— Да, в книжарница в Силвърлейк.

— Сали каза ли името на клуба? — попитах аз и се сетих за Нолан Дейл, друго самоубийство на човек с висок коефициент на интелигентност.

— „Мета“. Мислите ли, че има връзка?

Разказах им какво съм научил в библиотеката.

— Оцеляване на негодниците — отбеляза Конър. — Напомня ми за нещо, което баща ми веднъж каза. Той беше професор в Аризона, антрополог. Изследваше вълците и пустинята. Осъществявал се грандиозен проект, Световна генетична база данни. Изготвят профил на всеки ген в човешкото тяло и се опитват да разберат коя е причината за различните отличителни черти. Крайната цел е да съберат подробна информация за всеки от нас. Според татко потенциалът за медицински изследвания е огромен, но и страшен. Ами ако застрахователните компании научат за това и решат да не изплащат обезщетения заради някаква мутация далеч назад във фамилното родословие? Или ако работодателите откажат да назначат някого, защото има повишен риск да се разболее от рак през следващите десет години?

— Или — добави Майло, — ако бюрократичната система идентифицира мутациите и започне да уволнява? „Плазмо Дерма“ занимава ли се с такива изследвания?

— Не, само с присаждане на кожа, но дори да го правят, това не обяснява защо Понсико би се самоубил.

— Може да е разбрал, че е болен от неизлечима болест.

— Не. Съдебният лекар каза, че е бил в цветущо здраве.

Майло извади тефтера си.

— „Мета“. Прилича на гръцка дума.

— Така е — каза Петра. — Проверих в речника, преди да дойда тук. Означава промяна, преобразуване. Нещо, което навлиза в нова територия.

— Смел нов проклет свят? — попита Майло. — Шайка арогантни типове седят и умуват как да усъвършенстват видовете и един от тях решава да го приложи на практика?

Двамата ме погледнаха.

— Разбира се — казах аз. — Ако се смяташ за толкова висш, може да започнеш да мислиш, че правилата не важат за теб.

Излязохме на паркинга и Конър рече:

— Сутринта говорих със Стю. Ще се върне след седмица. Каза да ви предоставя цялата информация, с която разполагаме.

Тя извади папка от огромна черна чанта и я даде на Майло.

— Благодаря, Петра.

— Няма за какво — усмихна се тя. — Само ми обещай, че ако ти пратя бележка, ще я прочетеш.

Конърс потегли със стара черна симка.

— Нова е в професията — отбеляза Майло, — но ще отиде далеч… Е, предполагам, че следващата стъпка е да прочета това и после да ти го разкажа. И да говоря с двете приятелки на Понсико.

— Засега те са най-надеждните следи.

Не споменах нищо за Нолан, защото още бях обвързан с клетва да пазя в тайна онова, което ми бе казал и нямаше причина да я нарушавам.

Приближихме се до колата.

— Благодаря за информацията, която си научил в библиотеката, Алекс. Имаш ли време да отидеш и да видиш какъв е онзи клуб „Мета“?

— Ще го сторя утре сутринта. Шарави има хубава техника в компютърния отдел. Смяташ ли да го държиш в течение?

— Още не съм решил. Защото всичко, което му кажа, веднага стига до Кармели, пък и колко искам да знае един опечален влиятелен баща точно сега… Но от друга страна не мога да отлагам твърде дълго срещата си с него. По дяволите, ако не се съобразявам с него, той вероятно отново ще започне да подслушва телефоните. — Майло се засмя и изруга. — Отклонявам се… Между другото, мисля, че знам как Шарави е взел обувките на Реймънд Ортис. Така, както се е сдобил и с досието. Спомняш ли си първия път, когато Мани Алварадо го търсеше и не можа да го намери? Един бивш капитан от Нютън уж случайно се е отбил в участъка два дни преди това. Човек на име Юджин Брукър, един от най-високопоставените чернокожи в управлението. Всички мислеха, че ще стане заместник-шеф. Но миналото лято съпругата му почина и той напусна. И познай какво стана? Брукър е бил важна клечка в „Олимпик“, същата охранителна фирма, в която е работил Шарави. Излиза, че израелците имат връзки в управлението и един бог знае още къде. Шарави се държи прямо, но аз все си мисля, че крие нещо. Смяташ ли, че компютрите му могат да помогнат?

— Мога да проверя в библиотеката и да прегледам материалите, публикувани в англоезичната преса. Но ако „Мета“ е международна група или е замесена в нещо незаконно отвъд океана, той може да ни бъде полезен.

Майло се замисли по въпроса.

— Всичко това загатва, че „Мета“ е нещо голямо. Доколкото знам, в този клуб се събират интелектуалци сноби, които взаимно се хвалят и се потупват по гърбовете, защото господ ги е създал умни. Дори ако убиецът е един от тях, как ще разберем кой е?

— Ако има списък на членовете и се доберем до него, ще засечем информацията с тази за извършителя на сексуалното убийство и с метода му на действие. Освен това можем да проверим дали някой от членовете е имал мотив и възможност да извърши трите убийства. Като например да работи в парка, където Реймънд е бил отвлечен или в оранжерията.

— Работник в парк с висок коефициент на интелигентност?

— Неоценен — отговорих аз. — Струва ми се, че убийствата са дело на такъв човек.

— Втората приятелка на Понсико, онази Ламбърт, изглежда също е неоценена. Обикновена чиновничка. Не че е заподозряна, защото човекът, когото търсим, е мъж, при това силен — носил е Айрит, Реймънд и Латвиния.

Качих се в колата, а Майло попита:

— Какво мислиш за генетичния проект, за който говореше Конър?

— Това е точно каквото ни трябва в тази епоха на доброжелателство. Профил, който да определя кой заслужава да живее.

— Нямаш желание да зависиш от благоволението на интелектуалци и застрахователни компании, а?

Засмях се.

— Това важи за груповите изнасилвачи, пласьорите на наркотици и биячите.