Оцеляват само силните

18.

В девет и половина изпратих Майло до служебната му кола. Той изостана след мен по стълбите, нарочно влачейки крака.

— В къщи ли се прибираш? — попитах.

— Не, връщам се в службата. Ще звънна на всички дежурни детективи във всички управление и ще издиря и най-далечните съответствия. А ако не открия нищо, това също означава нещо.

Той отвори вратата на колата.

— Благодаря за ценните идеи. А сега нека ти разкажа за Уес Бейкър. Бяхме колеги в академията. Двамата от най-старите в класа, може би дори той беше най-старият. Сигурно затова си науми, че сме сродни души. Или пък защото имам магистърска степен, а той се имаше за интелектуалец.

— А ти не искаше да си сродна душа с него.

— Ти психоаналитик ли си, или какво? Не исках да съм сродна душа с никой на онова място, бях се затворил дълбоко в себе си и когато се събуждах сутрин, тъй здраво стисках зъби, че се страхувах да не ми се счупи челюстта. Всеки ден назубрях поредния откъс от наказателния кодекс, целех десетки на стрелбището, тренирах ръкопашен бой и всичко останало, както се полага. След Виетнам изобщо не ми се струваше страшно, но сякаш не аз, а някой друг преживяваше всичко това — чувствах се като натрапник, бях сигурен, че ще ме разкрият и ще ме линчуват. Затова бяха затворен, избягвах срещите след часовете с другите новобранци, което ми спестяваше усилието да се преструвам на страшен сваляч и да се усмихвам на вицовете за педали. И до ден-днешен не зная защо не напуснах. Може би след войната просто не бях в състояние да открия по-добра алтернатива.

Изведнъж на лицето му се разля ужасяваща ухилена гримаса.

— И това е моето признание, Отче… да се върнем на Уес Бейкър. И той беше самотен, защото се чувстваше над всичко, господин Жизнен Опит. Видя ме да чета Вонегът и му хрумна, че сигурно си приличаме, защото и той си падаше по книги, философия, дзен, йога, политика. Психология. Винаги бе готов за разговор на тема смисълът на живота. Аз се преструвах, че откликвам, което не беше никак трудно, защото той обичаше да говори, а аз умея да слушам. Разказваше ми историята на своя живот на седмични порции. Поскитал, бил къде ли не, служил в Корпуса на мира, работил на петролен кладенец и на научноизследователски кораб, преподавал в хулиганско училище, бил къде ли не, правил какво ли не. Вечно се оплакваше, че в академията не можел да събере четворка за бридж, защото за другите и покерът бил интелектуално предизвикателство. Непрестанно се стараеше да се сприятелим, все ме канеше. Аз непрестанно отказвах възпитано. Най-сетне, към средата на годината, ме покани у тях да гледаме мач и аз приех, питайки се дали и той е гей. Но беше поканил и приятелката си — малка сладка дипломантка от университета. Заедно с нейната приятелка — бъдеща актриса. Моето момиче.

Той отново се ухили, но този път с радост.

— Казваше се Норийн. Страхотни крака, равен глас, може би в ерата на нямото кино щяха да я оценят по-високо. Уес приготви индийско пиршество — чатни9 и къри, и какво ли не. Бамя, която на вкус ми се струва като земен сопол, пиле в пръстено гърне. Предложи някаква езотерична бира от Бомбай, която имаше вкус на конска пикня. Мачът вървеше по телевизията, но никой не го гледаше, защото Уес ни въвлече в спор на тема Изтока срещу Запада и чий живот е по-ценен. После легна на пода и започна да ни показва стойки от йога, опитвайки се да ни убеди как можело да обезвредиш заподозрените без излишно насилие. Изнесе ни цяла лекция за бойните изкуства и връзката им с азиатската религия. Приятелката му бе поразена. На Норийн й се доспа.

— Изглежда е била забавна вечер.

— Бурно веселие. След тази вечер бях по-приятелски настроен, но се държах настрана. Струваше ми се прекалено напорист, а животът ми бе достатъчно тежък и без неговите космически дивотии. Сигурно го е почувствал, защото също охладня и вече само си кимахме за „здрасти“ по коридорите, а накрая почнахме съвсем да се избягваме. Седмица преди завършването бях излязъл. Вечерях в Уест Холивуд с един човек, с когото се бяхме запознали в един бар. Беше по-възрастен, счетоводител, който също се бореше с живота. Накрая се разведе с жена си, малко след това получи сериозен сърдечен удар и почина на четиридесет и две години… Та значи, бяхме в едно заведение в Санта Моника, а като излязохме, на светофара бяха спрели няколко коли. Човекът ме прегърна през раменете. Не ми беше приятно да афиширам на публични места и отместих ръката му. Той се засмя и застанахме на бордюра, готвейки се да пресечем. В този миг изпитах странното усещане, че някой ме гледа и като се обърнах, видях Уес Бейкър в малка червена спортна кола. Гледаше право през мен, с поглед, който сякаш казваше „сега разбирам“. Когато погледите ни се срещнаха, се направи, че не ме вижда и изхвърча в мига, в който светна зелено. Седмица след това някой бе разбил шкафчето ми и го бе напълнил с гей порно. Беше огромен куп списания, сред които имаше наистина противни садо-мазо гадости. Не можех да докажа, че е бил Уес Бейкър, но кой друг? И няколко пъти го улових да ме гледа по много особен начин. Изучаваше ме, сякаш бях особено животно.

— Ти си се питал за сексуалните му наклонности — казах аз. — Може би неслучайно е обикалял Уест Холивуд и се притеснил, че ти си го видял там.

— А историята с шкафчето е била нещо като „най-добрата защита е атаката“? Може, но мисля, че по-скоро ставаше дума за добрата стара хомофобия.

— Реакцията му не е много толерантна за един интелектуалец.

— Че откога двете са свързани? А и аз го смятам за псевдоинтелектуалец, Алекс. Плъзга се по гребена на интелектуалната вълна на седмицата. Може би е латентен, не зная. По разбираеми причини не можех да си позволя да вдигам шум по въпроса, затова просто се отдръпнах. Дълго след това не го виждах. После преди пет години стана сержант и го прехвърлиха в Уест Ел Ей, и аз си казах — „По дяволите, ще си имам неприятности“. Но нямах никакви проблеми. Той си направи труда да дойде при мен и да каже здрасти Майло, не сме се виждали отдавна, как си? Господин Дружелюбен. Не можех да се отърва от чувството, че ме баламосва. Че се държи покровителствено. Но цивилните и униформените съвсем не се срещат често и така и не се срещнахме отново. След няколко месеца изхвърча нагоре по стълбицата и се настани в Паркър Сентър. Получи някаква административна служба.

— Ако се пише интелектуалец, как така е останал униформен и се е отказал от следователска работа?

— Може би обича улиците — прилага космическа йога на престъпниците. Или пък му допада образа — униформа, пистолет, палка, пагони. Някои униформени смятат детективите за книжни плъхове. Или пък си е падал по новобранци и му е харесвало да учи младите пилета да летят.

— В известен смисъл ми напомня Нолан. Своеобразен учен, който опитва различни философии. Не си представям управлението като компютърно бюро за запознанства, но срещата им ми се струва прекалено случайна.

— Сигурен съм, че не е. Бейкър е бил в позицията да избира.

— Питам се дали самоубийството не е свързано с работата, но Бейкър е казал на Хелена, че не може да проумее случилото се.

— Онзи Бейкър, когото аз познавах, щеше да има някакво мнение по въпроса. Онзи Бейкър имаше мнение за всяко нещо.

Сетих се за резервираното отношение на Лейман и задавайки си въпроса кой друг го споделя, казах:

— Може би ще трябва сам да поговоря с него.

— Значи се ангажираш, а? Рик е пратил Хелена при теб, мислейки си, че ще свършите бързо.

— Защо?

— Защото според него била от онези жени, на които глупости не им минават лесно. Делова.

И аз бях придобил подобно впечатление от нея и затова се учудих, когато се обади да си запази втори час. Но още не бе отговорила на днешното ми позвъняване.

— Едно самоубийство е в състояние да промени нещата.

— Прав си. Обадих се в деловодството и ми казаха, че Лейман, заедно с неколцина други, бил включен в техния списък с психотерапевти, но не мога да изкопча нищо повече за него.

— Не си губи времето. И без това имаш достатъчно грижи на главата си.

— Голяма глава — изръмжа той и я поклати. — За голям човек. С голяма работа. Прибирам се в бърлогата. А ти гледай да не забъркаш някоя голяма каша.

Засмях се.

Той се качи в колата и включи мотора.

— И за да не те изоставя в пълно отчаяние, ти съобщавам, че днес ми се обади Зев Кармели и каза, че утре мога да се срещна с жена му у тях. Предупредих го, че може да заведа и теб и се питах дали няма да има нещо против — да психоанализираш жена му. Но той не направи въпрос. Изобщо казано, стори ми се по-отзивчив. Сякаш най-сетне е повярвал, че съм на негова страна. Имаш ли време и желание?

— Кога?

— В пет часа.

— Там ли ще се видим?

— Може би ще е най-добре, защото не зная къде ще съм преди това. Живеят на Болтън Драйв. — Даде ми адреса, включи на скорост, измина три метра и спря. — Като говориш с Уес Бейкър, не забравяй, че познанството ти с мен няма да е повод да ти свалят звезди от небето.

— Ще го преживея.

— Какъв другар.

На следващата сутрин отново прегледах материалите за Айрит и не открих нищо ново. Теориите, които развивах снощи на Майло, сега ми се струваха просто предположения напосоки.

Не напредвах и със самоубийството на Нолан. Налице бяха някои елементи от типичното „ченге с проблеми“ — отчужденост, изолация, наследствена депресия, вероятен стрес от работата и тъмните тайни, за които намекваше Лейман. Но да се опитваш да обясниш акт на самоунищожение на базата на сбор симптоми е все едно да кажеш, че хората обедняват, защото губят пари.

Онова, което Майло ми каза за Бейкър, ме заинтригува, но преди да се свържа с него, исках да получа съгласието на Хелена, а тя още не се бе обадила. Отново звъннах в болницата и разбрах, че снощи отсъствала по болест. В дома й не отговаряше никой.

Може би сгушена под завивките спи дълбоко. Опитвайки се да пребори някой гаден вирус?

Дали все пак да не се обадя на Бейкър? Ако само питам и не кажа нищо съществено, няма да наруша лекарската тайна.

Но мъката е на приливи и отливи в зависимост от магнитните лъчения на спомена и „болестта“ на Хелена може да е нещо съвсем различно.

Емоционален срив? Само времето лекува рани, а понякога и то не успяваше да ги излекува.

Когато се видяхме за последен път, тя се прибра да разглежда семейните албуми.

Може би спомените са й дошли прекалено много?

Реших да потърся Бейкър. И без друго сигурно ще откаже да говори с мен.

От Паркър Сентър ми казаха, че сержант Бейкър имал почивен ден и аз си оставих името и номера, не очаквайки отговор. Но само след час, докато пишех един доклад за попечителство на дете, се обади секретарката ми и каза, че ме чакал на телефона.

— Доктор Делауер? Уесли Бейкър, търсили сте ме. Какъв лекар сте? — Лаконичен и делови. Беше по-възрастен от Майло, но звучеше като агресивен тридесетгодишен адвокат.

— Благодаря ви, че се обадихте, господин сержант. Психолог съм и работя върху смъртта на Нолан Дейл.

— По чия молба?

— На сестра му.

— Психологическа аутопсия?

— О, съвсем не толкова официално.

— Значи просто търсите някакво логично обяснение? Не се изненадвам. Тя ми се обади преди няколко седмици, надявайки се да научи нещо. Горката жена. Аз самият бях безкрайно разстроен от самоубийството на Нолан и за съжаление не можах да й кажа нищо. Понеже с Нолан сме работили заедно известно време и не исках да я затормозявам с излишни факти. Звучеше много депресирана. Радвам се, че е потърсила професионална помощ.

— В какъв смисъл излишни?

Пауза.

— Аз самият не съм професионалист и не знаех кое е полезно и кое може да навреди.

— Казвате, че Нолан е имал проблеми, които са щели да я разстроят.

— Нолан беше… интересно момче. Комплексна личност.

Същото определение бе употребил и Лейман.

— В какъв смисъл?

— Хм… слушайте, не ми се иска да навлизам в тази тема, без предварително да размисля. Днес съм свободен, канех се да покарам яхта, но ако ми дадете малко време да си събера мислите, можем да се срещнем при лодката ми и ще видим какво ще излезе.

— Благодаря за поканата, господин сержант. Кога ви е удобно?

— Да речем на обед? Ако сме гладни, можем да похапнем. За ваша сметка.

— Чудесно. Къде е яхтата ви?

— Марина дел Рей. Казва се „Сатори“. Точно пред хотел „Марина Шорс“. — Каза ми номера. — Ако ме няма, значи вятърът е утихнал и е трябвало да включа двигателя. Но при всички случаи ще съм там.