Оцеляват само силните

2.

Част от историята ми разказа опечалената Хелена Дейл. Останалото научих от вестниците и от Майло. Самоубийството на младия полицай бе отразено само в няколко реда на двайсет и трета страница, след което вестниците не споменаха нито дума повече. Ала случилото се ми направи силно впечатление и когато след няколко седмици Майло ме помоли да се срещна с Хелена, възкликнах:

— Това е сестрата на онова ченге, нали? Имаш ли представа защо младежът се е самоубил?

— Абсолютно никаква. Може би тя иска да поговорите точно за това. Рик каза да не се чувстваш длъжен да я приемеш. Хелена не му е близка приятелка, но са работили заедно в интензивното отделение на „Сидърс“ — тя е медицинска сестра. Твърдо отказала да разговаря с психиатрите от болницата.

— Проведено ли е служебно разследване на случая?

— Вероятно.

— Не си ли чул някакви подробности?

— Не. Подобни случаи се разследват при пълна секретност, пък и аз не съм близък с колегите от този участък. Единственото, което научих, е, че младежът бил особняк. Все мълчал, нямал приятели, обичал да чете книги.

— Книги ли? — повторих. — Ето един вероятен мотив за самоубийство.

Майло се засмя:

— Не пистолетът, а самовглъбяването убива, а?

Аз също се засмях, но думите му ме накараха да се замисля.

Хелена Дейл ми се обади вечерта, уговорихме се да я приема у дома на следващия ден сутринта. Появи се точно в определения час — беше висока, красива жена на около трийсет, с много късо подстригана права руса коса и с мускулести ръце. Носеше тъмносиня фланелка без ръкави, джинси и маратонки, нахлузени на бос крак. Овалното й лице беше с равномерен слънчев загар, очите й бяха светлосини, имаше прекалено широка уста. Не носеше никакви бижута, нито венчална халка. Ръкува се с мен, направи несполучлив опит да се усмихне, благодари за отзивчивостта, а аз я въведох у дома. Поканих я в кабинета, предложих й да седне, а тя се настани на стола с изпънат гръб, сякаш бе глътнала бастун, и отпусна ръце в скута си.

— За пръв път го правя — промърмори Хелена. Гласът й беше мелодичен, но някак авторитетен, нетърпящ възражения — задължителен атрибут за сестра от спешно отделение.

— Дори след развода отказах да разговарям с психотерапевт — добави. — Всъщност не знам защо съм тук…

— Може би искате да разберете каква е причината за нещастието — меко я прекъснах.

— Дявол знае… Известни ли са ви… обстоятелствата около смъртта на брат ми?

Кимнах.

— Поведението му с нищо не подсказваше намеренията му. Нолан беше…

Тя избухна в ридания.

Сетне ми разказа всичко от игла до конец.

— Нолан беше умен… нещо повече, надарен бе с изключителна интелигентност. И през ум не ми минаваше, че ще стане полицай. Не искам да обиждам никого, но общото мнение е, че ченгетата не са от най-умните, нали?

Оставих думите й без коментар и вместо това казах:

— Значи Нолан е бил интелектуалец. Имаше ли висше образование?

— Следваше психология в „Нортридж“, но след втората година напусна. Той… той… ами това му беше слабостта — не изкарваше нещата докрай. Може би напускането на университета бе своеобразен бунт срещу родителите ни. Или пък просто му е писнало, бог знае каква е била причината. Никой не подозираше, че ще постъпи в полицията. Единственото обяснение според мен е, че политическите му възгледи са станали консервативни и е решил да служи на закона. Ала работата е там, че винаги си е падал по… долнопробното.

— Не ви разбирам.

— Харесваше гадориите, грозното в хората и в отношенията помежду им. Като малък гледаше най-отвратителните филми на ужаса. В последния клас на гимназията си пусна дълга коса и си проби пет дупки на ушите. Родителите ми бяха убедени, че е последовател на сатанизма.

— А беше ли?

— Нямам представа. Обаче знаете какви са родителите.

— Навярно са му вдигали скандали.

— Не, не беше в стила им. Оставяха го да си прави каквото пожелае, очаквайки лошият период да премине.

— Били са толерантни.

— По-скоро нерешителни. Нолан винаги ги е въртял на малкия си пръст… — Тя замълча, без да довърши изречението.

— Къде сте прекарали детството си?

— В Уудланд Хилс. Баща ми беше инженер, почина преди пет години. Мама също е покойница, получи удар след смъртта на татко. Започвам да си мисля, че е имала късмет, защото нямаше да преживее онова, което стори Нолан. — Тя сви юмруци.

— Имате ли други близки роднини?

— Не. Нолан беше ерген, а аз съм разведена и нямам деца.

— И сега сама понасяте всичко това… — промърморих.

— Имате право. Докъде бях стигнала? О, до онази история със сатанизма. Увлечението на Нолан беше краткотрайно, скоро той си възвърна интересите на нормален юноша: училището, спортът, момичетата и колата му.

— Продължаваше ли да се вълнува от отвратителното и грозното?

— Мисля, че не… всъщност не знам защо го споделих с вас… Питам се защо го е направил на публично място, пред очите на толкова много хора. Сякаш е искал да каже на целия свят да върви на майната си.

— Може би именно това е било посланието му.

— Струва ми се толкова театрално… — продължи тя, сякаш не ме бе чула. — Нолан беше от хората, чието появяване непременно ще забележиш. Като малък жадуваше да бъде център на внимание. Ала имаше моменти, когато странеше от всички, затваряше се в себе си. А по-късно… по-късно… истината е там, че с течение на времето все повече се отчуждавахме. А сега…

Сълзите й рукнаха, но тя успя да се овладее.

— Изпадал е в депресия, така ли? — подканих я аз.

— Това е семейна черта. — Хелена потърка коленете си и се загледа в някаква точка зад гърба ми. — Преди години татко се подложи на шокова терапия заради депресията си. Тогава не ни казаха истината, едва след смъртта му мама ни обясни какво се е случило. Всеки път, когато татко се върнеше у дома, изглеждаше уморен до смърт, а паметта му изневеряваше. Сигурна съм, че тъкмо лечението с шокова терапия увреди мозъка му.

— Какви бяха взаимоотношенията му с Нолан? Караха ли се?

— Татко не се караше с никого. Беше благ, изглеждаше уравновесен.

— Как реагира Нолан, когато баща ви умря?

— Плака на погребението. Двамата се постарахме да утешим мама, после той отново се затвори в себе си. — Тя прехапа долната си устна, сетне продължи: — Не исках да устройвам пищно погребение на Нолан, с почести и прочее… Колегите му от участъка веднага се съгласиха, сякаш искаха час по-скоро да си измият ръцете и да забравят случилото се. Кремирах останките му. Наскоро научих, че ми е завещал всичко, което е притежавал. Наследница съм и на имуществото на родителите ми. От цялото семейство само аз останах жива…

Мъката й беше толкова неподправена, сякаш искрено съжаляваше, че не е била достатъчно близка с брат си.

— С какво се е занимавал Нолан, след като е напуснал университета?

— С какво ли не, смени доста работни места. Известно време загубихме връзка, после се обади и съобщи, че е завършил полицейската академия. Не го бях виждала от погребението на мама, от година и половина. Обясни ми, че академията била „пълен въздух“, че бил сред отличниците на випуска. Каза, че държал да ме уведоми за новото си поприще, за да не припадна като го видя в патрулна полицейска кола.

— Веднага ли е бил назначен в холивудската полиция?

— Започнал е кариерата си в Лос Анджелис. Обаждаше се да ме предупреди да не се изненадам, ако случайно го видя да кара някоя жертва в спешното отделение на „Сидърс“.

„Ако случайно го видя.“ Онова, което Хелена описваше, не приличаше на семейни отношения, а на инцидентни срещи между хора, които едва се познават.

— Какво ще кажете за отношението му към жените?

— Докато учеше в гимназията, излизаше с различни момичета, после почти не сме се виждали… — Тя стана и нервно закрачи напред-назад, като продължи да говори: — Всичко в живота на Нолан ставаше много лесно, сякаш за него не съществуваха никакви пречки. Може би и сега е избрал най-лесния начин. Може би тъкмо това е проблемът — не е бил подготвен за момента, когато ще престане да му върви. Нолан винаги е искал да бъде забелязван, какво го е привлякло в професия, изискваща безропотно подчинение? — Тя престана да се разхожда, впери поглед някъде в пространството и после отново седна. — Може би сега се чувствам гузна, задето не съм била достатъчно близо до него през цялото това време. Ала винаги съм имала усещането, че ме държи на разстояние. — Отново избухна в ридания, раменете й се разтърсваха. Когато се поуспокои, добави: — Нолан все казваше, че не му трябват пари, нищо не му трябвало. Дали пък отдавна не е замислял да… да го направи?

Преди да успея да й отговоря, тя скочи на крака и решително каза:

— Ще се разсърдите ли, ако веднага си тръгна?

Кафявият й мустанг беше паркиран встрани от тясното шосе, което се вие като серпентина по хълма недалеч от Бевърли Глен. Въпреки че все още нямаше пладне, бе доста горещо, а тръпчивото ухание на бор, долитащо от близката клисура, действаше освежаващо.

— Благодаря ви — промърмори Хелена, докато отключваше колата.

— Желаете ли да се запишете за ново посещение? — предпазливо попитах аз.

Тя седна зад волана и свали стъклото. Колата беше безупречно чиста, две бели престилки висяха закачени над задната врата.

— Удобно ли е да ви се обадя допълнително? Трябва да проверя графика си.

„Не ме търси, ще ти се обадя“ е обичайната реплика на жените, които искат да прекъснат любовна връзка.

Думите на Хелена означаваха същото.

— Разбира се — отвърнах.

— Още веднъж ви благодаря, доктор Делауер. Ще ви се обадя.

Жената натисна газта и отпраши по шосето, а аз се запътих обратно към къщата, размишлявайки върху оскъдните сведения, които бях научил от посетителката.

Разказът на Хелена ме караше да вярвам, че всички в семейството й са имали сериозни психични отклонения. Ами ако шефовете на Нолан са го смятали за „по-различен“? Това допълнително би задълбочило умопомрачението, предизвикано от работата. Човъркаше ме мисълта, че Нолан е бил заобиколен от хора с умствени увреждания, които са му подействали пагубно. Разбира се, Хелена беше потресена от смъртта му, но това не ме изненадваше. Нищо от разказа й не ми подсказваше защо младежът е захапал дулото в „Гоу Джи“. Едва ли бих могъл да изкопча нещо повече от сестрата — начинът, по който се разделихме, недвусмислено показваше, че това бе първата и… последната ни среща.

Така че, да живее интуицията!