Оцеляват само силните

16.

Психологът.

Присъствието му усложняваше нещата: с него ли да се заеме, или със Стърджис?

Стърджис беше професионалистът, но засега по цял ден стоеше в кабинета си.

Вероятно говореше по телефона.

Предсказуем ход.

Психологът бе малко по-дързък. Излезе два пъти.

Вероятно ще свърши по-добра работа.

Първият път ходи до къщата на Сикамор, където се срещна с онази руса жена — приятна на вид, но с напрегнато лице.

Тревогата й го накара да се запита дали не е пациентка? Може би провеждат някаква улична терапия?

Разбира се, съществуваше и друга възможност — приятелка: значи психологът изневерява на кестенявата жена, с която живее. Тя бе красавица, нещо като скулпторка. Бе я виждал да пренася дървени трупчета от камиона си в задния двор на къщата.

Бе проследил как терапевтът и нещастната жена разговарят, а после влизат в къщата. Поддържаше връзка с тази, докато онази дялка?

Русокосата жена бе стройна и изглеждаше добре, но изобщо не можеше да се мери със скулпторката. И двата пъти, когато бе виждал кестенявата жена с психолога, от двамата се излъчваше искрена привързаност. Докосваха се често, със страст.

Но човешкото поведение няма нищо общо с логиката.

Ужасни събития в живота му го бяха научили, че стремежът към саморазрушение тече през човешката душа като мръсен поток.

Останаха вътре двадесет минути, после отидоха до гаража. Очевидно помежду им не съществуваше романтична връзка, но може би пък изживяваха тежък период.

Не, не изглеждаха зле настроени един към друг. Тя говореше, а той я слушаше сякаш с разбиране.

Внимателно, но запазвайки дистанция.

Професионална дистанция?

Значи най-вероятно е негова пациентка.

Или сестра. Определено не ги свързваше романтична връзка.

Записа си регистрационния номер на мустанга, който караше русата жена, изчака и двамата да си тръгнат, после небрежно заобиколи до задната врата в работния си екип на електротехник и влезе, като бе достатъчно само да бутне смехотворното резе.

Веднага разбра защо жената изглеждаше толкова нещастна.

Обрали са я.

Порови из изпотрошените предмети и откри сметки на името на Нолан Дейл, съответстващи на адреса на къщата. По късно същата вечер, след бърза вечеря със студен сандвич и бутилирана вода, последвана от недостатъчно убедителна молитва, той включи компютъра си, влезе в системата на Пътния отдел и провери номера на жената.

Хелена Алисън Дейл, тридесетгодишна, руса коса, сини очи, живееше в Удланд Хилс.

Бивша съпруга на ограбения Нолан Дейл?

Тогава къде е самият Нолан?

Или може би разгневеният съпруг сам е обрал дома си, за да се докопа до собствената си съпруга.

Една жена би се обадила на психоаналитика си в подобна ситуация.

Но едно бе ясно — не ставаше дума за убийство.

Което звучеше правдоподобно. Вероятно цялото време на Стърджис е заето с Айрит, но психологът се занимава със съвсем различни неща. За него Айрит е просто поредната консултация.

Хипотетично заключение: излизане номер 1 нямаше нищо общо с неговите собствени тревоги.

Нито пък, доколкото му бе ясно, излизане номер 2.

Ходи до центъра, движението беше страхотно натоварено през целия път и му бе доста трудно да следва на дискретно разстояние зеления кадилак на психоаналитика. Да се намери място за паркиране на микробуса недалеч от платения паркинг, който психологът си избра, без да изпуска за дълго къдравата му глава от поглед, също бе предизвикателство.

Но пък влизането в сградата бе относително просто.

Нямаше охрана, а работният екип му даваше вид на свой човек.

Както и микробусът.

Униформи и микробуси. Сред тях бе прекарал огромна част от живота си.

Основната маскировка за влизането в сградата бе чантата с инструменти, чието съдържание обаче можеше да се използва не само като маскировка. Носеше го в здравата си ръка, а другата криеше в джоба, защото не искаше излишно да привлича погледи.

Успя да се пъхне във фоайето тъкмо когато терапевтът влизаше в асансьора, който го изкачи на последния етаж.

След малко, когато сам се озова най-горе, мъжът огледа табелките на вратите, опитвайки се да отгатне къде ли е отишъл психиатърът.

Адвокатски кантори, счетоводни фирми, инвестиционни банки и един доктор на науките.

Също психолог? На табелата пишеше само „Консултант“.

Рун Лейман, докторска степен.

Един консултант посещава друг.

Освен ако неговият човек не е сериозен инвеститор и не е дошъл да провери дивидентите си.

Малко вероятно. Живееше прилично, но не екстравагантно. Най-вероятно е при консултанта Лейман.

Записа името, за да го провери в системата на Пътния отдел, скри се зад ъгъла, за да наблюдава по-удобно вратата на Лейман, извади фазомера си и свали една лампа. Ако някоя от дървените врати се отвори, веднага ще се засуети около лампата и ще си дава вид на много зает.

Цели тридесет минути не се случи нищо, после психологът отново се появи в коридора.

Излезе от кабинета на Лейман. Другият — едър, отпуснат на вид белокос мъж с рошави вежди, изпрати Делауер без капка дружелюбност в погледа. С нещастен вид го изчака да се качи в асансьора.

Делауер изглеждаше заобиколен само с нещастни хора.

Рисковете на професията?

Най-сетне Лейман се прибра.

Срещата продължи двадесет и осем минути.

Кратка консултация? За нещо, свързано с него?

Постави лампата на място и прибра фазомера в чантата. Под горния ред инструменти, увит в черно кече, бе скрит деветмилиметров автоматичен пистолет — но не онзи от колата, а друг от същия модел — със зареден пълнител. С всички тези железарии, които мъкнеше, беше направо мечта за металдетектор.

А детектори имаше в толкова малко здания.

Дори в правителствените учреждения нямаше.

Миналата седмица някакъв работник в сервиз за ремонт на електроника дошъл на работа с картечен пистолет и убил шестима свои колеги.

Толкова лудост и насилие, а хората продължават да се преструват.

Престъпление и отказ.

Разбираше го.

Като се върна на тихо в къщи, си поигра с компютъра.

В системата на Пътния отдел откри името на Рун М. Лейман, докторска степен, петдесет и шест годишен, сто осемдесет и три сантиметра, сто и десет килограма, живущ в Санта Моника.

Според картата адресът се намираше в един от каньоните, които отвеждаха до Тихоокеанската крайбрежна магистрала.

Изобщо не е далеч от Айрит.

В живота ни очакват какви ли не съвпадения.

Беше осем и половина вечерта, време да провери другия.

Обади се в полицейски участък „Уест Ел Ей“ и помоли да го свържат със Стърджис. След малко едрият полицай вдигна и мъжът затвори телефона.

Значи онзи още е там.

Всеотдаен държавен служител.

Да се заеме отново с психолога? Вероятно е безполезно, но след убийството на онова момиче на игрището не се бе случвало нищо интересно и трябваше да си запълва някак времето.

Да си уплътнява времето му бе в природата. Така се бореше със самотата.

Отиде с колата до Бевърли Глен и спря недалеч от тясната пътека, която завиваше към модерната бяла къща на психолога и скулпторката.

За късмет, след осемнадесет минути зеленият кадилак излезе на улицата и го подмина, набирайки скорост.

Пред погледа му се мярнаха две размазани, усмихнати лица.

Десет минути по-късно застана пред прага на дома и позвъни със здравата си ръка, скрита в ръкавица.

Отвътре излая куче. Съдейки по лая, бе малко. Понякога кучетата бяха опасни, но ги обичаше.

Веднъж имаше куче, което много обичаше — дружелюбен малък шпаньол с черно петно на окото. Някой го бе премазал от бой и той уби насилника пред очите на животното. То се съвзе, но оттогава стана по-недоверчиво. Три години по-късно получи тумор на пикочния мехур, който го довърши.

Поредната загуба… Огледа ключалката. Брава с топка. Хубава марка, но беше много популярна и той имаше шперц за нея.

Осмият ключ я отключи и той влезе.

Отвътре също изглеждаше приятно. Високи, просторни тавани, бели стени, няколко произведения на изкуството, хубави мебели, няколко скъпи на вид персийски килима.

В мига, в който се включи оглушителна аларма, кучето се втурна насреща му.

Малко и сладко. Тъмносива козина, смехотворни уши и плоска муцуна, които съвсем не можеха да се вземат на сериозно. Някаква порода булдог. Миниатюрен. Метна се на панталона му, ръмжейки, виейки и пръскайки лиги на всички страни. Мъжът го грабна сръчно, повдигна го — бе по-тежко, отколкото изглеждаше, и за да държи мятащото се животинче на разстояние, трябваше да го прикрепя с две ръце. Занесе го в банята, заключи го вътре и то започна упорито да се мята по вратата.

Алармата продължаваше да бучи.

Червената лампичка до вратата светеше.

Нямаше и минута, откак алармата се включи, но няма страшно. Полицаите в Лос Анджелис реагират бавно, понякога изобщо не идват, а на такова отдалечено място, без съседи наблизо, които да се оплачат, няма за какво да се притеснява.

Нещата бяха стигнали дотам, че само кръвта бе в състояние да накара полицаите да напуснат участъка и то без особен ентусиазъм.

Обиколи къщата бързо, но безшумно, умело заглушавайки шума, като търсеше удобно място. Миришеше на лимонов восък. Колкото повече мислеше, толкова по-силно се убеждаваше, че психологът е правилният избор. Няма значение дали ще има пряка полза от Делауер, или не, важното е, че лекарят поддържа връзка със Стърджис, а това бе удобен канал.

С един куршум два заека.

Алармата звънеше много високо, но това не му пречеше. Скоро ще се обадят от алармената компания, а ако никой не вдигне телефона, ще позвънят в полицията.

В конкретния случай ще се обърнат към участъка „Уест Ел Ей“, но Стърджис, който е все още в детективския си кабинет, изобщо няма да разбере. Някой униформен ще приеме обаждането и ще надраска подробностите. И най-накрая може и да дойде някой.

Престъпление и отказ… Но неговата работа и без това нямаше да отнеме много време.

Все пак изпитваше известно чувство за вина — да влиза с взлом в чужд дом не съответстваше на представата му за себе си. Но най-важните неща трябва да се слагат на първо място.

Като свърши, пусна кучето от банята.