Оцеляват само силните

26.

Тръгнахме си след три часа, след като уморено разпределихме задачите:

Майло щеше да отиде до Нютън, да снима обувките на Реймънд Ортис и да запише данните в набъбващия файл на разследването. После отново щеше да се захване с телефона и да издирва други убийства, свързани с DVLL.

Шарави щеше да търси значението на съкращението във всяка възможна база данни.

— Още нещо — предложи той. — Мога да се свържа с експерти по престъпността срещу инвалиди. От цял свят.

— Не знаех, че има такива експерти — рече Майло.

— Може и да няма точно такива, но има специалисти по неонацизъм, расизъм и подобни.

— Смяташ ли, че е политическо престъпление?

— Не само по себе си, но идеята да се премахват слабите идва отнякъде. DVLL може да изскочи в расистката литература.

— Звучи логично. Може би унищожаването на слабите е проява на личното му виждане за селективно размножаване — или евгеника.

— След падането на Берлинската стена расистката идеология се разпространи из цяла Европа — каза Шарани. — По очевидни причини следим развитието на нещата, тъй че имам източници. Ако са регистрирани подобни убийства и заподозрените са арестувани, бихме могли да си изградим известна представа за мотивацията на нашия убиец — или онази, с която той сам се величае.

— Величае се. Да-а, понеже основният мотив е сексуален. — Той отпи от кафето, което най-сетне бе приел, а мургавият ни сътрудник кимна. — Тоя нещастник се гордее, че прочиства генния набор… естествено, давай, провери дали има нещо подобно.

Майло поддържаше приятен, но безличен тон. Сигурно бе уморен, или пък се радваше, че намира работа на израелеца.

— Генният набор — намесих се аз. — Чели ли сте „Пресушаване на мозъка“?

И двамата поклатиха глави.

— Популярна психология, книжката излезе преди няколко години. Изхожда се от тезата, че коефициентът за интелигентност определя всичко и глупавите хора — предимно тъмнокожите — се свръхвъзпроизвеждат, постепенно ограничавайки нашите хромозомни ресурси. Според автора отговорът на проблема е държавен контрол над раждаемостта. На умните трябва да се плаща да се множат, а на онези с по-ниско интелектуално равнище — да се предлагат стимулиращи програми за стерилизация. Беше минибестселър и предизвика доста противоречия.

— Помня я — каза Майло. — Беше от някакъв професор. Ти чел ли си я?

— Не. Но някой друг може да я е прочел.

— Нашият човек оправдава мотивите си с поп психологията?

— Всеки има нужда от оправдание. Дори сексуалните престъпления имат социален контекст.

— Да, има логика — вметна Шарави. — Нали сексуалните маниаци често избират за жертви проститутки, които се намират на дъното на обществената стълбица и най-лесно могат да се дехуманизират? А от личен опит съдя, че всеки убиец изпитва нужда по някакъв начин да лиши жертвата си от човешки черти: всички наемници, войници, садисти го правят.

— Социалният контекст — отвърна Майло. — Надлъгва изкривеното си мозъче, като се самоубеждава, че прочиства света от дефектни хора. — Бе подпрял брадичка с длан и се взираше в дървения под. — Смърт по дарвиновски — промърмори.

— Освен това такива мисли подхождат на човек, който смята, че превъзхожда другите — обясних. — Убива, воден от някаква евгенистична фантазия, следователно не извършва сексуално престъпление. И си прави труда да остави тялото в почтена според него поза.

— Само тялото на Айрит — отвърна той. — Реймънд е бил сведен до обувки с кръв. Мога да приема, че тогава е започвал и тъкмо е усвоявал майсторлъка. Но Латвиния? Тя е след Айрит, а е пипал по-грубо.

— Не зная — отговорих. — Нещо се губи — може би просто променя елементите, за да избегне конкретен модел.

Всички се умълчаха. Шарави отпи от третата си чаша кафе.

— Ди Ви Ел Ел — промърмори. — Явно смята, че това спокойно може да сподели.

— Да се върнем към униформата — предложи Майло. — Освен че му помага да прикотква жертвите, сигурно го кара да се чувства като човек с мисия. Сигурно е с военна подготовка, или пък неуспял новобранец.

— Ако е служил, преспокойно може да са го уволнили дисциплинарно.

Шарави се подсмихна.

— Униформите са ценно нещо.

— Като израелка — обърна се към него Майло, — Айрит има ли някакво особено отношение към хората в униформа?

— Трудно ми е да кажа. В Израел имаме гражданска армия, почти всички служат по три години и след това минават в запаса. Тъй че е пълно с униформи и израелските деца ги приемат като нещо нормално. Всъщност през по-голямата част от живота си Айрит е живяла извън Израел, но из разните посолства и консулства е свикнала с охраната… възможно е. Не познавам отблизо психологическия й мейкъп.

— А Кармели не те ли осведомиха?

— Казаха ми стандартните неща. Била прекрасно дете. Красиво, невинно и прекрасно.

Тишина.

Майло:

— Тук влизат и неуспели ченгета — като оня идиот Бианчи. Убиеца от хълмовете — поясни за Шарави.

— Да, зная. Бианчи подал молби на много места, отвсякъде го връщали и той станал телохранител.

— Което е цяло ново измерение. Никой не ги проверява. Какви ли не престъпници, ненормалници и кретени се разхождат с важен вид, а някои дори с оръжие.

— Прав си — казах. — Преди няколко години имах един случай: спор за право на попечителство. Бащата работи като охрана в някаква голяма индустриална компания в долината. Накрая излезе съвсем психотичен — страдал от параноя, чувал гласове. Компанията му беше зачислила спрей, белезници, палка и полуавтоматичен пистолет.

— Пример за подбор на персонала… Добре, значи какво се получи дотук: нашият приятел Джо е с изявени милитаристични наклонности, фантазии за високо КИ и чудати идеи за оцеляването на най-силните; сексуалният му нагон не е много в ред; може би притежава фотографско оборудване. Достатъчно му е да прави снимки за по-късна употреба и да оставя тялото в определена поза, както и…

Той млъкна, направи отвратена физиономия и разтри лицето си. С все сила. По бледата му, осеяна с белези кожа, избиха розови петна. Клепачите му бяха натежали, а раменете му бяха увиснали.

— Още нещо?

Шарави поклати глава.

— Аз от своя страна мога да проверя какво се среща в психологическата литература за престъпления, свързани с евгеника. Кой знае, може пък да намеря нещо за DVLL.

Факсът на Шарави избълва лист хартия. Евреинът ни показа съдържанието му.

Беше на иврит.

— Това изяснява всичко — пошегува се Майло.

— От началството искат седмичната ми програма. Точен разчет на времето ми.

— Бил си непослушен?

— Изоставам. — Шарави се усмихна. — Налага се да се поставят приоритети. Сигурно трябва да ида до Дисниленд и да занеса на главния интендант шапка с Мики Маус.

Смачка хартията и я хвърли в кошчето.

— Две точки. Имате ли баскетбол в Израел?

Шарави кимна и съумя да се усмихне. И той изглеждаше доста изтощен, а очите му бяха хлътнали още повече.

— Значи имате баскетбол, но нямате сексуални убийци, а? Следователно заемате от нас избирателно?

— Де да беше така. Де да бяхме толкова умни.

Майло се изправи.

— Сам ще сваля микрофоните, ако са само четирите, за които ни каза.

— Само те са.

— Тогава ще се справя. — Той се взря в по-ниския мъж. — А ти стой тук и си говори с Интерпол, ловци на нацисти или с който щеш.