Четвъртък.
Спах неспокойно и се събудих в шест — този път преди Робин. Лежах по гръб, наблюдавах я как спи и мислех за ролята си на Андрю Дезмънд.
В шест и трийсет тя се събуди и ме погледна.
Очите й бяха подпухнали. Целунах ги. Робин не помръдна.
— Днес — каза тя.
— Това е само посещение в книжарница. Няма да продължи дълго.
— Надявам се. Кога ще дойде той?
— В девет.
Тя докосна косата ми и се претърколи на другата страна.
Станахме. Робин облече халата си и стегна колана.
Застанах зад нея и стиснах раменете й.
— Всичко ще бъде наред.
— Знам — каза тя, рязко се обърна и силно ме целуна по бузата. Сякаш ме атакуваше.
После влезе в банята и заключи вратата.
Предишния ден се любихме два пъти. След втория път тя каза:
— Чувствам се като прелюбодейка.
Даниел дойде в девет и двамата седнахме в кухнята. Той ми сложи черна бръснарска кърпа и подстрига косите ми с ножици, сетне използва електрическа бръсначка, за да ми направи къса прическа като на морски пехотинец.
— Освен всичко си и фризьор, а?
— Армията. Там научаваш най-различни неща. Е, още не съм готов да открия салон.
Даниел ми даде огледало.
Скалпът ми беше осеян със сребристи ивици. Сивите коси се бяха показали.
По черепа ми имаше буци, за които не знаех дотогава.
Изглеждах десет години по-възрастен и пет килограма по-слаб.
С тази прическа и брада приличах на ислямист радикал.
Сложих очилата и се намръщих.
— Усмихни се — чу се глас от вратата.
Там стоеше Робин.
Ухилих се.
— Добре. Същият си — каза тя, но не отвърна на усмивката ми.
Даниел сложи на триножник професионален фотоапарат „Полароид“, направи трийсетина снимки, излезе и след час се върна с шофьорска книжка на името на Андрю Дезмънд. Не можах да я различа от истинските.
Прибавих я към останалите документи в портфейла си.
— Надявам се, че няма да ме спре някое ченге.
— Няма да имаш неприятности. Успяхме да вкараме серийния номер в системата. Завършил си институт „Пасифик Инсайд“. Чувал ли си го?
— Не.
— Затворили са го преди години. Давали са магистърски и докторски степени по педагогика и психология. Седалището е едностаен офис в Уестууд Вилидж. Има петдесет и трима випускници. Доколкото знаем, нито един не е издържал държавните изпити за лиценз за частна практика.
— Значи са отишли да работят като приятели на някой психолог и изкарват два пъти повече пари.
— Може би. Достъпът до човешките души често ти се отплаща. Както и фабриките за дипломи. Обучението ти е струвало деветнайсет хиляди долара на година.
— И пак не са могли да си купят лиценз? Затова ли са затворили?
Даниел сви рамене.
— Кандидатите намалявали с всяка изминала година. Бившият ректор продава застраховки в Орегон. Сам си е дал научната степен. Първата година „Пасифик Инсайд“ е успял да си издейства частичен федерален заем, но това свършило, когато правителството затвори фабриките за дипломи.
— Голямо проучване сте направили.
— Повече, отколкото възнамерявахме. Защото докато ти търсех апартамент, научих, че институтът „Лумис“ е участвал във финансирането на подобни училища. Две във Флорида и едно на Вирджинските острови. Поредната схема за печелене на пари, претендирайки за статут, при който не плащат данъци, макар че доколкото знаем, „Лумис“ са отпускали стипендии на онези училища.
— Откъде научи всичко това?
— От една книга, написана в отговор на „Пресъхването на мозъци“. Единственото хубаво нещо, на което попаднах чрез Интернет. Сбирка от есета. Вниманието ми привлече професор от университета „Коул“ в Мисисипи. Занимава се с фабриките за дипломи. Открил, че училището на Вирджинските острови има връзки с „Лумис“ и това може наистина да е начин да финансират евгенистични проучвания.
— Книга? „Изопачената наука“?
— Точно така. Чел ли си я?
— Виждал съм я, но не съм я чел. Мислех, че ще бъде само загуба на време за нещо, с което съм съгласен. Как се казва професорът?
— Бърнард Юстас.
— Предполагам, че сте се свързали с него.
Златистите му очи бяха спокойни.
— Опитахме се. Починал е преди четиринайсет месеца.
— Как?
— Автомобилна злополука. Отивал при родителите си в Мисисипи и излязъл от пътя. Късно през нощта.
— Господи — възкликнах аз.
— Регистрирано е като катастрофа, Алекс. Може наистина да е било така. Майло и аз сме на мнение, че в момента е рисковано да ровим по-надълбоко, защото инцидентът е станал в затънтената провинция и всички въпроси от страна на външни полицаи биха се набили на очи.
Пръстите на здравата му ръка се бяха вкопчили в масата.
— Мисисипи — казах аз. — Чернокож ли е бил Юстас?
— Бял. Историк, не психолог. Може да говорим със съпругата му, но в момента следенето на Фарли Сангър и твоето запознанство със Зина Ламбърт са по-полезни. Готов ли си?
— Да. Къде е Майло?
— Следи те, но решихме, че е по-добре да не знаеш къде е. Така няма да се изкушаваш да поглеждаш към него. Сигурен съм, че не се съмняваш в способността му да те защити.
— Не изпитвам нито сянка на съмнение.
Преди да изляза, аз пак се отбих да видя Робин. Ателието беше тихо. Машините бяха изключени. Престилката й беше сгъната на работната скамейка, а тя говореше по телефона, с гръб към мен.
Спайк излая и хукна напред и Робин се обърна.
— Ще ти се обадя, когато свърша. Довиждане.
Тя остави слушалката.
— Приличаш на френски режисьор.
— Това хубаво ли е, или лошо?
— Зависи дали харесваш френското кино. В него има някаква… ненаситна елегантност. Ела тук.
Прегърнахме се.
— Какъв е одеколонът? — попита Робин.
— Уханието на Андрю. Съблазнителен ли е?
— О, да. Лъха на френски франзели и песимизъм. — Тя се дръпна от мен. — Наистина си заслужаваш парите, които ти дават. Кога ще се върнеш?
— Зависи как ще се развият събитията. Вероятно следобед.
— Обади ми се веднага, щом можеш. Ще приготвя нещо за вечеря.
Притиснах я до себе си. Робин плъзна ръка нагоре и докосна четинестата ми глава. Спря. Сетне ме погали.
— Истински мечок си.
— Ако ми се свърши шкурката, ще те привлека като сътрудник.
Тя отново се дръпна назад и ме огледа.
— Определено си различен.
— Не се притеснявай. Това е само посещение в книжарница в Холивуд, а не разузнаване в Иран, но те са професионалистите.
— Ходил ли си наскоро в Холивуд?
Ухилих се и се замислих за Холивуд на Нолан.
Робин пак ме погали.
— Три деца и един слепец. Някои неща никога не престават.