Оцеляват само силните

24.

Булевард Уилшър беше празен, когато спряхме пред сградата на консулството. Като слязохме от колата, някой вече стоеше пред неосветената входна врата.

Първо ни огледа, после пристъпи в светлото очертание на уличните лампи. Млад мъж със спортно сако и широки панталони. Едри рамене, едри ръце, държеше радиотелефон. Косата му беше тъмна и много късо подстригана, като на пазача в стъклената кабина на приемната. Може да е бил и същият.

— Ще ви отведа горе — с равен тон заяви той.

Закрачи пред нас, отключи вратата и стъпките му отекнаха във фоайето. Качихме се на седемнадесетия етаж. Изглеждаше сякаш му е досадно.

Вратата на асансьора се отвори и в коридора ни чакаше Зев Кармели. Каза „B’seder“, другият остана в кабината и слезе надолу.

Кармели беше с тъмен костюм и бяла риза и силно миришеше на тютюн. Косата му беше намокрена и сресана, но няколко кичура бяха изскочили настрани.

— Насам.

Рязко се извърна кръгом и ни поведе към бялата врата, която водеше към познатата ни стая. Този път прекосихме помещението и се отправихме към работните отделения. Офис техника, машина за охлаждане на вода, корково табло, отрупано с бележки, същите рекламни плакати, които бях забелязал при предишното ни посещение. Флуоресцентното осветление беше изключено и помещението се осветяваше единствено от лампата в ъгъла.

Място като всяко друго.

Размахвайки ръце, Кармели крачеше прегърбен сред компютрите и най-сетне спря пред врата, на чиято табелка бе изписано неговото име. Завъртя топката, отстъпи встрани и ни пропусна да влезем.

Подобно на апартамента на Ирина Буджишин, кабинетът му беше безличен, със сини завеси, зад които, както предположих, се крият прозорци; стени с полупразни етажерки, огромно дървено писалище с метални крака, сив диван и малко канапе.

На канапето седеше мъж, който като ни видя, се изправи, без да вади лявата си ръка от джоба на джинсите си.

На възраст изглеждаше над тридесет, може би дори клонеше към четиридесет години, на височина около метър и седемдесет, с черно промазано яке, светлосиня риза и черни маратонки. Къдравата му коса беше черна, на места прошарена, подстригана съвсем ниско. Имаше издължено лице, много гладка мургава кожа и фини черти. Добре очертаният нос бе сякаш здраво закрепен на леко повдигнатите ноздри, а широките му устни бяха плътни и изпъкнали. Имаше съвсем светлокафяви очи — всъщност златисти — засенчени от дълги, извити мигли. Чупката във веждите му придаваше неизменно учудено изражение, но цялото му лице излъчваше тъкмо обратното: беше неподвижно и непроницаемо.

Вероятно беше от Близкия Изток, но спокойно можеше да е латиноамериканец, индианец или светлокож негър.

Кой знае защо ми се струваше познат… дали не го бях виждал и преди?

Той посрещна погледа ми спокойно. Не излъчваше враждебност, тъкмо напротив. Приятен на вид, почти благоразположен.

После осъзнах, че изражението му всъщност изобщо не се беше променило. Като в психологически тест, бях понечил да изтълкувам неутралното му излъчване.

Майло също го огледа, но вниманието му бързо се насочи към Кармели, който мина зад бюрото и седна.

Майло отпусна огромните си юмруци. Насили се да си придаде спокоен вид. По целия път от Холоуей шофира мълчаливо и прекалено бързо.

Седна на дивана без покана, а аз се настаних до него.

Мургавият мъж със златистите очи продължаваше да гледа към нас. Или през нас.

Погледът му беше все така приятно празен.

Изведнъж осъзнах, че съм го виждал. Дори се сетих къде точно.

Когато си тръгвахме от училището, където бе убита Латвиния Шейвър. Караше някаква малка кола — сива тойота — и си замина точно като пристигаха снимачните екипи. Беше с униформа, подобна на онази на Монтес, портиерът.

Изведнъж го свързах с друг образ.

С тъмнокожия униформен служител в резервата, когато Майло ме заведе да видя мястото, където бе убита Айрит.

Тогава беше с униформа на работник от озеленяването. Буташе някаква косачка, а по земята бяха натрупани чували с листа.

Лицето му не се виждаше.

Дали ни е следил? Не, и в двата случая е дошъл тук преди нас.

Значи ни е очаквал?

И се е движел с един ход преднина, понеже има достъп до полицейска информация?

Някак е подслушвал.

Майло ми беше казал, че отношението на Кармели изведнъж се променило. Станал по-отзивчив.

Защото е следял всеки ход и е разбрал, че Майло е сериозен и работи съвестно?

Кимнах на мургавия, без да очаквам ответна реакция, но той отвърна на поздрава. По едрото лице на Майло още се четеше любопитство и гняв.

Зев Кармели извади цигара и я запали.

Не предложи на тъмноликия. Знаеше, че не пуши. Значи познава навиците му.

Другият продължаваше да стои неподвижно, с лявата ръка в джоба.

Кармели дръпна няколко пъти, прокашля се и изпъна гръб.

— Господа, това е Даниел Шарави, интендант в Южния район на Израелската национална полиция.

— Южния район — съвсем тихо повтори Майло. — Какво значи това?

— Йерусалим и околностите — обясни Кармели.

— Според вашата карта очевидно Южна Калифорния също спада към този район.

Шарави се облегна назад. Якето му не беше закопчано и при движението се разтвори, разкривайки слабо, стройно тяло. Не криеше кобур отдолу, не забелязах и друго оръжие, а джобът му беше издут съвсем леко, най-вероятно от петте му пръста.

Кармели заговори:

— Преди няколко години интендант Шарави оглавяваше мащабно разследване на серия сексуални убийства в Йерусалим, известни като „Касапските убийства“.

— Преди няколко години — повтори Майло. — Сигурно съм пропуснал.

— В Израел почти не стават серийни убийства, господин Стърджис. Случаят с Касапина беше първият в историята. Нашата държава е малка и се вдигна голям шум. Интендант Шарави разкри убиеца. От тогава не сме имали подобни случаи.

— Поздравявам ви — обърна се Майло към Шарави. — Сега сигурно се радвате на свободното си време.

Шарави не помръдна.

Кармели продължи:

— Интендант Шарави познава и Лос Анджелис, понеже беше в охранителния корпус на израелския отбор по време на олимпийските игри. Бихме искали да работите съвместно върху убийствата.

— Убийства — кисело повтори Майло, без да отделя поглед от Шарави. — Множествено число, което включва не само на дъщеря ви. Явно сте в крак с новините.

Кармели продължаваше да пуши, плъзгайки длан по повърхността на бюрото.

— Знаем за… развитието на събитията.

— Обзалагам се — продължаваше Майло. — И къде са микрофоните? На таблото на колата ми? В служебния ми телефон? В подметките на обувките ми? На всяко от посочените места?

Не последва отговор.

— Може би и в къщи — обадих се аз. — От онази вечер, когато се включи алармата. Ако микрофоните са там, значи имате достъп до огромно количество информация. Но господинът ни следи от доста по-рано.

Обърнах се към Шарави.

— Виждал съм ви два пъти. В училище „Букър Т. Уошингтън“, в деня, когато бе открито тялото на Латвиния Шейвър. И в резервата, когато с Майло оглеждахме мястото на престъплението. Бутахте косачка. И двата пъти бяхте с униформа.

Лицето му не трепна и отговор не последва.

— Колко интересно. — Майло се опитваше да запази спокойствие. Атмосферата беше заредена до пръсване.

Кармели пушеше бързо и жадно гълташе дима, откъсвайки цигарата от устните си единствено, за да я погледне, сякаш действието изискваше специално съсредоточаване.

— Е, разбира се, радваме се да се запознаем с един истински специалист — не млъкваше Майло. — Един истински, много потаен детектив.

Шарави извади ръка от джоба си и я положи в скута си. Имаше сивкаво-кафеникав белег върху дланта си и тя бе вгъната навътре, сякаш липсваше част от мускула и костта. Палецът му беше атрофиран и неестествено закривен, а и не бях улучил броя на пръстите: палецът единствен бе цял, от показалеца бе останало само чуканче, а останалите липсваха изцяло и на тяхно място се виждаше бледа костна тъкан, покрита с тънка, бледокафеникава зарастваща кожа.

— Започнах да се занимавам с този случай точно преди да се появите вие, детектив Стърджис. — Имаше младежки глас с едва доловим чуждестранен акцент. — Надявам се, че ще оставим тези неща настрана и оттук нататък ще работим заедно.

— Естествено — потвърди Майло. — Ще бъдем като едно голямо задружно семейство, даже направо вече ви вярвам.

После кръстоса крака на другата страна, поклати глава и запита:

— Та значи колко убийства сте разнищили досега, играейки си на Джеймс Бонд?

— Интендант Шарави работи под пълен дипломатически имунитет — намеси се Кармели. — Намира се извън всякакви заплахи и следствие…

— А! — кимна Майло.

— Значи се разбрахме, господин Стърджис?

— Разбрахме ли се?

— Сключихме работно споразумение да споделяте информация и да си сътрудничите.

— Да си сътрудничим — изсмя се Майло. — Господи! Аз си казвам моето, а вие своето? Ами ако ви откажа?

Кармели не отговори.

Шарави задълбочено изучаваше обезобразената си ръка.

— Нека отгатна — продължи Майло. — Обаждате се на кмета и ме отстраняват от случая, а на мое място назначават някой лакей, който е готов да сътрудничи.

Кармели ожесточено всмукна от цигарата.

— Дъщеря ми бе убита. Надявах се да проявите по-зряло отношение по въпроса.

Майло се изправи.

— Нека ви спестя по-нататъшните главоболия. Намерете си някой зрял човек, а аз ще се върна при обикновените убийства с обикновените затруднения. Няма да изгубите кой знае колко — тъй като сте следили действията ни отблизо, знаете, че не сме напреднали особено. Довиждане — shalom.

Отправи се към вратата и аз го последвах.

Кармели каза:

— Предпочитам да продължите да работите върху случая, детектив Стърджис.

Майло спря.

— Съжалявам, сър. Просто няма да се получи.

Излязохме от кабинета и вече бяхме стигнали до вратата на голямата зала, когато Кармели ни настигна. Майло завъртя топката. Тя не помръдна.

— Всички врати се отварят с общ ключ — поясни Кармели.

— А, значи сме отвлечени? Мислех, че се занимавате с освобождаване на пленници.

— Говоря сериозно, господин Стърджис. Искам вие да работите по случая. На първо място, назначен сте да водите следствието, защото аз лично помолих.

Ръката на Майло увисна във въздуха.

— Поисках да назначат точно вас, защото нещата замряха. Горобик и Рамос са доста приятни хора, сториха ми се достатъчно компетентни за рутинни разследвания. Но аз знаех, че случаят е по-различен и скоро стана ясно, че те не могат да се справят. Все пак им дадох време. Защото противно на онова, което смятате, никога не съм имал намерение да преча на следствието. Искам единствено да открия мръсника, който уби дъщеря ми. Ясно ли ви е това? Ясно ли ви е?

Той пристъпи към Майло, сякаш изземвайки цялото му пространство — точно както правеше Майло при разпит на заподозрени.

— Само това искам, господин Стърджис. Резултати. Ясно ли ви е? Нищо повече. Горобик и Рамос не постигнаха нищо, те…

— Кое ви кара да мислите, че…

— … бяха отстранени, а на тяхното място бяхте назначен вие. Проведох проучване. Върху работата на детективите от отдел „Кражби — убийства“ в управление „Уест Ел Ей“. Исках да разбера кои детективи избягват лесните, бързи решения и са натрупали стаж от сложни, нетипични случаи. От всички тях извлякох онези, които са имали най-много разрешени случаи през последните десет години. Управлението никак не е склонно да разгласява подобна информация и ми беше много трудно да се сдобия с нея, но успях. И знаете ли, господин Стърджис? Попадах все на вашето име. Вие превъзхождате най-близкия съперник с осемнадесет процента по разкриваемост на престъпленията, макар че по популярност се класирате доста по-ниско от него. Което също е добре дошло за мен, тъй като нямам за цел да организирам светски клуб. Всъщност…

— Никога не съм виждал подобна статистика…

— Убеден съм, че не сте. — Кармели извади поредната цигара и я размаха като диригентска палка. — Официално такава статистика не съществува. Тъй че, честито. Вие сте победителят. Не че това ще се отрази на издигането ви в кариерата… описаха ви още като човек, лишен от всякаква изтънченост и маниери, който изобщо не се интересува от мнението на околните за себе си. Дори кавгаджия.

Той дръпна от цигарата.

— Освен това сред колегите ви има хора, които смятат, че имате склонност към насилие. Зная за случая, в който сте разбили челюстта на висшестоящ служител. Моето мнение е, че сте имали морално право да го направите, но въпреки това е глупава, импулсивна постъпка. Отначало се притесних, но ме окуражи фактът, че не сте имали подобни прояви през последните четири години.

Той се приближи още повече и се втренчи право в Майло.

— Както и това, че сте хомосексуалист, защото независимо от привидно либералната политика на полицията и независимо от изключителните ви постижения, вие си оставате аутсайдер.

Отново всмукна дима дълбоко.

— Няма да стигнете по-далеч оттук, господин Стърджис. Което идеално отговаря на целите ми. Човек, устремен към върховете — някой много предпазлив, бих казал кариерист е тъкмо онова, което не искам. Нямам нужда от заслепени от амбиция маймуни, които се катерят по служебната стълбица и непрекъснато поглеждат назад, за да си пазят гърба.

Той премигна.

— Дъщеря ми ми бе отнета. Най-малко се нуждая от бюрокрация. Ясно ли ви е това? Ясно ли ви е?

— Ако толкова копнеете да получите някакви резултати, защо толкова усложнявате сдобиването с инфо…

— Не, не, не — прекъсна го Кармели, премигвайки през дима. — Що се отнася до мотивите, които ме движат, съвсем не сте толкова прозорлив, колкото смятате. Не съм скрил от вас нищо важно. Ако трябва, ще мина гол по цял Уилшър, стига това да закара убиеца на Айрити пред правосъдието. Ясно ли ви е това?

— Аз…

— В живота има добри и лоши моменти, и никой не разбира това по-добре от израелците. Но да изгубиш детето си е нещо неестествено, а когато то е станало жертва на насилие, това е просто непоносимо. Човек не може да очаква подобно нещо и е неспособен да помага на онези, които… — Той яростно поклати глава. — Не желая отборна игра, Майло. — Нарече го с личното му име, сякаш бе навикнал. — Тъкмо напротив. Елате и ми кажете, че сте го открили, че сте го застреляли или сте му прерязали гърлото, и това ще ме накара да се почувствам много по-щастлив. Не щастлив и не преливащ от веселие, задоволство и оптимизъм. Никога не съм бил такъв, дори като дете бях черноглед. Затова и пуша по шейсет цигари на ден. Затова работя на държавна служба. Но поне малко по-щастлив. Раната ще бъде частично излекувана. Поне гнойта ще излезе.

Докосна ревера на сакото му, но Майло не се възпротиви.

— Запознахте се с жена ми. Бракът й с мен, вечното преглъщане на нещата — винаги й е било трудно. Но тя не желае повече да води този живот и отхвърля и най-малките задължения. Връща се от работа и не иска да излиза никъде, не иска да ме придружава по служебни поводи. Макар да зная, че не мога да я виня, се ядосвам. Воюваме. Моята работа ми помага да се откъсна, но нейната я принуждава ден след ден да гледа чуждите деца. Казах й да напусне, но тя не иска. Не иска да спре да се наказва.

Той се олюля на петите си.

— Раждането на Айрит трая тридесет и три часа. Имаше усложнения, и тя винаги се е чувствала виновна заради уврежданията на детето, макар да се получиха в резултат на треска и то месеци по-късно. А сега чувствата й са… когато се прибера у дома, не зная какво да очаквам. Мислите ли, че търся отборна игра, Майло?

Той пусна ревера му. Майло беше пребледнял като чаршаф и тъй силно стискаше зъби, че белезите от акне едва се забелязваха.

— Шокът вече взе своето. Някои неща не могат да се върнат назад. Но, боже… искам да зная. Искам някакво разрешение…

— Значи искате да ме използвате като палач…

— Не. Боже опази. Престанете да четете между редовете, които не съдържат никакъв подтекст. Искам нещо много просто: да зная. Да получа справедливост. А това, ще признаете, не е важно само за мен и моето семейство, нали? Онова момиче, вероятно и горкото момченце в Ийст Ел Ей. Защо това… чудовище да продължава да убива деца?

— Капитална справедливост? Аз го намирам, а вашите хора го довършват, така ли?

Кармели отстъпи назад, загаси цигарата и бръкна за нова.

— Оставям ви правото да беснеете. Никой не обича да го следят, най-малко детективите. Но ви моля да оставите егото настрана и да престанете да се запъвате.

Запали цигарата.

— Нарушихме някои правила, за да получим информация — добре, признаваме си. Аз съм дипломат, а не терорист. Виждал съм на какво са способни терористите и уважавам законите. Хванете този нещастник и го изправете пред правосъдието.

— А ако не мога?

— Тогава процентът ви на разкриваемост спада, а аз ще търся други решения.

Издържайки погледа на Майло, Кармели пое дълбоко цигарения дим и тупна с крак. В очите му пламна бяс и сякаш давайки си сметка за това, той ги затвори.

Като ги отвори, отново бяха станали непроницаеми, а изражението на лицето му ме накара да настръхна.

— Ако ми откажете, Майло, не очаквайте, че за отмъщение ще позвъня на кмета или на някой друг. Отмъщението е нещо лично, а аз не изпитвам към вас личен интерес — за мен вие сте просто средство към желаната цел. Препоръчвам и на вас да възприемете същата нагласа. Приемете ме като един побъркан бюрократ и ме псувайте всяка сутрин, задето съм подслушал разговорите ви. Ще преживея ругатните. Но нима лошото ви мнение за мен означава, че убийството на Айрит не заслужава най-сериозни усилия?

— Точно там е работата, господин Кармели. Вие пречите на най-сериозните усилия, които полагам.

— Не, отхвърлям това обвинение. Напълно го отхвърлям, а ако справедливо прецените ситуацията, и вие ще се съгласите с мен. Ако обувките на Ортис са били подхвърлени, за да подразнят полицията, нима проблемът ще се разреши, ако обърнем повече внимание на този нещастник? Отговорете ми честно.

Той се огледа за пепелник, забеляза един в близкото работно отделение и изтръска цигарата.

Припомних си кухненския ни разговор, който очевидно бе чул. Моите теории, отговорите на Майло.

Отново се бе изправил едва на няколко сантиметра срещу Майло, с цигара в отпусната до крачола ръка.

Майло заговори:

— Вижте, не искам да споря, защото вие вече сте премислили нещата и имате сериозни основания. Само че няма и да ви позволя да контролирате следствието, само защото сте изпаднали в ярост или защото постът ви го позволява. Загубили сте си разсъдъка. Не знаете какво правите.

— Да приемем, че е така.

— Въпросът е там, господин Кармели, че моята работа изисква много повече къртовски труд, отколкото вдъхновение, а ако случайно съм разкрил няколко случая повече от останалите, то е, защото се старая да не се разсейвам. А вие ме разсейвате. От самото начало се опитвате да командвате. Сега пък цялата тази история с шпионажа. Току-що пропилях няколко часа да преследвам вашето момче, вместо да търся убиеца на Айрит. После ми нареждате да го приема и…

— Не ви нареждам, а ви моля. Би могъл да ви е от помощ. Той е много кадърен детектив…

— Сигурен съм в това. Но един случай, в държава, където няма много насилие, изобщо не може да се сравнява с онова, с което се сблъскваме тук. А сега трябва да губя още време, за да умувам къде е забил проклетите микрофони…

— Няма нужда — намеси се тих, момчешки глас. Не бях чул Шарави да излиза от кабинета, но той стоеше зад нас, скрил ръка в джоба си. — Ще ви кажа точно къде се намират.

— Страхотно — каза Майло и се извъртя към него. — Това много ме успокоява. — И направи отвратена физиономия.

— Не целяхме нищо лошо, Майло — заговори Кармели. — През цялото време го правехме с намерението в крайна сметка да излезем на открито…

— И кога щеше да стане това?

— В това проследяване няма нищо лично. А ако трябва да вините някого, винете мен. Интендант Шарави беше в Съединените Щати по друга работа, но аз го повиках в Лос Анджелис, понеже Горобик и Рамос не успяха да се справят. Говорихме, но те така и нищо не ми казаха. Сигурен съм, че разбирате какво имам предвид.

Майло не отвърна.

Кармели продължи:

— Трябваше да започна отнякъде. Да натрупам някаква първоначална информация. Ако бяхте на мое място, можете ли с ръка на сърцето да отречете, че бихте постъпили по същия начин? Правехме всичко с намерение да съобщим първо на вас, ако интендант Шарави открие нещо…

— В крайна сметка? Ами ако доктор Делауер не бе забелязал микробуса в уличката? Щяхте ли изобщо да ни кажете? — Той се обърна към Шарави. — Май я оплеска, а, Джеймс Бонд?

— Да — отвърна Шарави без следа от раздразнителност.

Майло поклати глава.

— Сменяте регистрации, пощенски кутии и някаква загубена учителка, която да ви прикрива? Каква е Ирина, щатен таен агент или на свободна практика? И кой, по дяволите, е този П. Л. Алмони?

Кармели се усмихна и скри уста зад шепата, в която стискаше цигарата.

— Грешката е моя — призна Шарави. — Подцених наблюдателността на доктор Делауер.

— Ама като подценявате доктор Делауер, няма да спечелите залога. Той обича подробностите и долавя и най-малките нюанси.

— Очевидно. Той настояваше да се наблегне на DVLL.

— Това беше първото ни съществено откритие — каза Кармели и размаха цигарата. — Най-сетне. Проверихме всички възможни бази данни. Тук, в Израел, в Азия, в Европа. Ние имаме възможности, с които вие не разполагате. Ако преследваме общи интереси, моментът съвсем не е подходящ да позволяваме на егоизма си да ни пречи…

— И научихте ли нещо от вашите бази данни? — прекъсна го Майло.

— Засега не, но искам да кажа, че така се създава по-широка мрежа…

— Понякога колкото по-широка е мрежата, толкова повече се заплита, господин Кармели. — После пак се обърна към Шарави. — Та кажете ми, интендант Шарави, и този разговор ли се записва?

Веждите на евреина литнаха още по-високо. Той се спогледа с Кармели.

— Не, изключихме магнетофоните в цялото помещение — каза Кармели. — Но първата ни среща беше записана.

Майло си позволи да се подсмихне. Предчувствието му се бе оказало вярно.

— Отсега нататък — продължаваше дипломатът — ви давам дума, че повече няма да ви следим без ваше…

— Приемайки, че изобщо ще последва „отсега нататък“ — вметна Майло.

— Чак толкова егоцентричен ли сте? — Кармели заговори на мен. — Обръщайки се към Майло, имам предвид и вас, господин докторе. В светлината на разкритието за DVLL и другите две убийства, очевидно става дума за психопатологичен случай, следователно ще има нужда от психолог. Не се опитвам да ви обръщам срещу Майло, но каквото и да реши той, Израелското консулство би искало щедро да ви се отплати за отделеното време. Консулството би искало също така да ви съдейства по всякакъв начин. Знаем, че ще бъде много трудно и затова сме готови да помогнем с всичко…

— С всичко? — недоверчиво го изгледа Майло. — Тоест вие казвате, че получаваме пълната ви подкрепа?

— Сто процента. Още от самото начало.

— Нима можете да решавате сам от името на консулството? Нали имахте разрешително за снабдител?

Кармели се обърка:

— Ще направя всичко, което е по…

Плъзна поглед към Шарави. Мургавият не каза нищо.

— Аз съм организатор — заключи накрая заместник-консулът. — Организирам какво ли не.