Оцеляват само силните

33.

Сали Бранч набоде мида от гнездото спагети и се вторачи в нея с клиничен интерес.

Тя беше трийсет и една годишна, но имаше момичешки, нетърпелив, носов глас, гъсти, къдрави, кестеняви коси, едро, обикновено лице, осеяно с лунички, кафяви очи и поразителна фигура, подчертана от тясна черна рокля. На стола й беше преметната бяла лабораторна престилка.

— Малкълм не беше общителен, но стана още по-затворен, откакто се запозна с нея.

— Кога говорихте за последен път с него? — попита Майло.

— Няколко дни преди смъртта му обядвахме в кафенето на „Плазмо Дерма“. — Тя се изчерви. — Видях го и седнах до него. Изглеждаше угрижен, но не и потиснат.

— За какво беше угрижен?

— Предполагам, че заради работата си.

— Имаше ли сериозни проблеми там?

Сали се усмихна.

— Напротив. Справяше се блестящо. Но всеки ден възниква нещо ново — специфични експерименти.

Майло също се усмихна.

— Човек трябва да е учен, за да разбере, така ли?

— Е, не знам.

Тя изяде мидата.

— Никога ли не ви е казвал, че нещо го безпокои? — попитах аз.

— Не, но аз го виждах.

— Раздялата ви приятелска ли беше?

Сали преглътна и се усмихна насила.

— Има ли приятелска раздяла? Той престана да ми се обажда. Поисках да знам защо, но Малкълм не пожела да ми каже. После го видях с нея. Но преживях това. Може би предполагах, че Малкълм ще се вразуми. Говоря като ревнива жена, но трябва да разбере, че самоубийството би било абсолютно нелогичен избор за него. Животът му беше чудесен и той не загуби интерес към работата си. Освен това се харесваше. Малкълм беше човек, който наистина обичаше себе си.

— Високо самочувствие? — попита Майло.

— Не беше неприятно, но той беше гениален и го знаеше. Шегуваше се, че може да спечели Нобелова награда. Но аз знаех, че не го казва съвсем на шега.

— С какви изследвания се занимаваше? — попитах аз.

— Пропускливост на клетката — движението на все по-сложни йони и химични съединения през клетъчните стени, без да се нарушава структурата. Работата беше още на теоретично ниво. Правеше експерименти с мишки. Но практическият потенциал беше огромен.

— Вкарване на лекарства в клетката, без да се предизвикат увреждания — отбелязах аз.

— Точно така. Лекарствата по същество са фактори, които възстановяват клетката. Малкълм изучаваше лекарствата, които стимулират растежа на тъканите при пациенти, пострадали от изгаряне. Описваше го като игра с детски влакчета на клетъчно ниво.

— Възстановяване на клетката. Все едно да закърпиш дефектните хромозоми.

— Да! Предложих му да се занимава с това, но Малкълм каза, че ще се придържа към лекарствата. Било възможно вродените дефекти да не се поправят.

— Защо?

Сали погледна в чинията си.

— Малкълм беше малко… труден за разбиране. Детерминист.13 Смяташе, че някои неща не трябва да се пипат.

— Да лекува изгаряния, да, но не и да отстранява генетични проблеми.

— Нещо такова. Не искам да останете с убеждението, че Малкълм беше коравосърдечен. Не, той беше добър. Но гениалните хора са особени.

— В какъв смисъл? — попита Майло.

— Ами, сноби са.

Майло отчупи парче от хлебчето с чесън и го изяде.

— Щом не се е самоубил, тогава какво мислите, че се е случило, доктор Бранч?

— Бил е убит. Детектив Конър каза, че има рана на главата си от удар, но това не означава ли също така, че някой може да се е промъкнал зад гърба му и да го е блъснал върху масата и после да му е инжектирал калиев хлорид?

— Подозирате ли някого?

— Разбира се. Зина. Единственото, което не мога да си обясня, е защо.

— Едра жена ли е Зина? — попита Майло.

— Не, напротив. Дребна е. Същинска скарида. Но ако ви се появи в гръб, би могла да компенсира за това.

Сали нави няколко спагети на вилицата си.

— Тя ми отне Малкълм, но това не е причината да я подозирам. Зина е гадна вещица. Обсебена е от представата за себе си — малкото лошо момиче. Когато работеше в „Плазмо Дерма“, тя четеше странни неща — списания за пробиване на дупки в тялото, серийни убийци и онези алтернативни комикси, изпълнени с насилие. Една сутрин я видях да дава нещо на Малкълм. После отидох при него и той ми го показа. Снимка на мъж, на който езикът и пенисът бяха продупчени и свързани с тел. Стана ми лошо.

— Как реагира Малкълм? — попитах аз.

Детерминизъм — философско учение за всеобщата обективна обусловеност и причинна зависимост на всички явления в природата и обществото — Б.пр.

— Рече: „Не е ли странно, Сали“. Сякаш искаше да каже: „Защо някой би направил такова глупаво нещо“?

— Беше ли отвратен от снимката?

— Сигурно. Но Малкълм никога не показваше чувствата си.

Тя остави вилицата.

— Този разговор ме разстройва. Излиза, че Малкълм е бил ексцентрик, а всъщност не беше такъв. Само беше по-различен, защото имаше висок коефициент на интелигентност. Дори в „Плазмо Дерма“ се държеше настрана от другите.

— Зина Ламбърт е била чиновничка „Плазмо Дерма“ — казах аз. — Къде работеше?

— В службата за поддържане на сградата. Отговаряше за чистачките. Разбирате ли какво имам предвид?

— Не съвсем интелектуална работа — отбеляза Майло.

Раменете й се отпуснаха.

— Не мога да разбера какво намираше Малкълм в нея. Единственото, което ми идва на ум, е, че тя умее да слуша. Може би аз съм го предизвиквала твърде много. Водехме спорове. По социални въпроси. Аз съм непримирим либерал, а както вече ви казах, Малкълм не проявяваше търпимост към… проблемите. Непрекъснато спорехме и мисля, че това му харесваше.

— Смятате, че Зина може би е била покорна? — попитах аз.

— Ето, в това няма никаква логика! Тя съвсем не е покорна. В „Плазмо Дерма“ Зина имаше репутацията на безочлив човек. Държеше се с учените така, сякаш беше една от тях.

Сали блъсна настрана чинията си.

— Сега пък говоря и като сноб. Но фактът е, че Зина беше обикновена чиновничка, която се държеше като професор. Намесваше се в разговори, които не разбираше. Беше претенциозна. Да, това я характеризира по-добре от всичко останало. Имаше претенции, че е интелектуалка. Да, Малкълм се влюби в нея.

Клепачите й потрепериха.

— Имаше ли нещо привлекателно? — попитах аз.

— Смятам, че мъжете я харесват. Има хубаво тяло… Запознайте се с нея и сами ще прецените.

— Къде можем да я намерим?

— Малкълм каза, че сега Зина работи в книжарница „Гърч“. Нарече я забавно място.

— Пак ли нещо, свързано с продупчване на тялото? — попита Майло.

— Вероятно. „Гърч“. Това не ви ли говори нещо?

— Беше ли уволнена от „Плазмо Дерма“?

— Малкълм каза, че напуснала по собствено желание.

— Кога?

— Две седмици преди смъртта му.

— Имате ли представа защо?

— Не. Професионалната й история не ме интересува. Зарадвах се, че се е махнала… — Сали наведе глава. — Надявах се, че като я няма наоколо, Малкълм и аз може да се сдобрим.

— Зина беше ли на погребението?

— Нямаше погребение — отговори Сали, вторачила очи в бялата ленена покривка. — Родителите на Малкълм поискаха да им изпратят тялото и го кремираха. Вижте, знам, че мнението ми е предубедено, защото Зина ми го отне, но фактите са ясни: тя се вкопчи в него и не след дълго той умря. Без причина.

— Детектив Конър ни каза, че Зина го въвлякла в някаква група за хора с висок коефициент на интелигентност…

— „Мета“. Хора, които мислят, че „Менса“ е за тъпаци. Малкълм и Зина ходиха на едно от събиранията и той стана член. Каза, че било страхотно, макар храната да била лоша, а виното — евтино. Според мен това са неудовлетворени хора, които няма какво друго да правят, освен да разговарят колко са умни.

— Защо му е харесало?

— Било му приятно да се запознае с личности, които мислят като него. Но представяте ли си колко селективни са били, след като Зина е член на тази група?

Сали приглади назад косите си, после ги пусна да паднат на раменете и гъстите къдрици възвърнаха първоначалната си форма.

— Радвам се, че най-сетне някой се занимава със случая. Може би, ако родителите на Малкълм бяха настояли, това щеше да стане по-скоро, но те не искат да се ровят в нещата.

— Това е необичайно — отбеляза Майло. — Родителите общо взето не приемат, че детето им се е самоубило.

— Трябва да се запознаете с родителите на Малкълм. Те са професори по физика в Принстън. Дъдли и Анабел Понсико. Тя се занимава с механика, а той — с физика на частиците. И двамата са гении. Сестра му е физикохимик в Масачузетския технологичен институт, а брат му — математик в Мичиган. Във фамилното му родословие има огромно количество сиво вещество, но никой от тях не говори. Само изчисляват.

— Познавате ли ги?

— Виждала съм ги веднъж. На Коледа дойдоха тук и вечеряхме в хотела им. През цялото време мълчаха. Човекът, с когото разговарях след смъртта на Малкълм, беше баща му, който само каза: „Оставете тази работа, млада госпожице. Малкълм винаги е бил момче с променлив характер“.

— Момче с променлив характер — повторих аз.

— Странен — каза тя. — Но той е англичанин. Може би беше твърде скоро след смъртта му и те не искаха да чуват, че има нещо гнило. Предполагам, че проявих нетактичност.

Сутринта бях прочел досието на Понсико. Петра Конър бе разпитала родителите по телефона. И двамата били сломени от мъка и само казали, че Малкълм никога не е правил нищо „неочаквано“, но бързо сменял настроенията си още от петнайсетгодишен. Една година ходил на психиатър заради смущения в съня и депресия.

Неща, които Малкълм не бе казал на Сали.

— Някой друг от „Плазмо Дерма“ членува ли в „Мета“? — попита Майло.

— Не знам. Защо?

— Вие подозирате Зина. Опитваме се да научим повече за нея.

— Ами, това е всичко, което знам. Искате ли да видите снимка на Малкълм?

Преди да успеем да отговорим, тя извади от чантата си цветна снимка.

Сали и висок, млад, червенокос мъж в розова градина. Тя беше облечена в лятна рокля и носеше голяма сламена шапка и слънчеви очила. Бе прегърнала Малкълм Понсико през кръста. Той беше висок над метър и осемдесет, възпълничък и с тесни рамене. Червеникавите му коси бяха къдрави и оредели. Имаше брада тип Ейбрахам Линкълн, но без мустаци. Беше облечен в червено поло и кафяв панталон и имаше отпусната поза на човек, който не използва огледало. Сали се усмихваше. Неговото изражение беше безучастно.

— Снимахме се пред библиотека „Хънингтън“. Имаше изложба на научните писма на Томас Джеферсън.

Майло й върна снимката.

— DVLL, буквите на екрана на компютъра на Малкълм, говорят ли ви нещо?

— Вероятно са някакви дяволски инициали, които тя е написала там. И Зина си пада точно по такива неща.

— По сатанизма, а?

— Не бих се учудила. Очебийният въпрос е, че тя открадна Малкълм от мен и го въвлече в един бог знае какво и скоро след това той умря. Не страдам от параноя, господа, но фактите говорят сами. Попитайте всеки, който ме познава, че имам репутацията на сериозен, уравновесен и разумен човек. — Сали сключи пръсти. — Вероятно в това е проблемът — бях твърде разумна. Може би, ако бях крещяла, ритала и вдигнала скандал, когато тя започна да го преследва, вместо да се отдръпна и да се надявам, че Малкълм ще се вразуми, той щеше да разбере колко са силни чувствата ми към него. Вероятно, ако бях изразила емоциите си, той още щеше да е жив.