Оцеляват само силните

28.

На другата сутрин, докато шофирах към университет, осъзнах, че Хелена още не е позвънила.

Реших да не се занимавам със самоубийството на Нолан. Имах прекалено много друга работа.

Настаних се на един компютър и последователно влязох в „Медлайн“, „Психоабстракт“, индекса на периодиката и всички останали бази данни, които открих, събирайки библиография на тема евгеника, но не открих нищо, свързано с убийства.

С купчина подвързани списания в ръце потърсих „Пресушаване на мозъка“. Книгата беше класирана в раздел „Интелигентност, Измерване“, където намерих три екземпляра, два от които бяха заети. Последното копие беше дебело, преподвързано в тъмночервена корица и забутано сред журнали по тестове за интелигентност. На по-долна полица забелязах тънка книжка с меки корици със заглавие „Изопачената наука: истината за пресушаването на мозъка“ и взех и нея.

Намерих си тихо местенце на десетия етаж и затърсих из индексите DVLL.

Не намерих абсолютно нищо. Но онова, което научих, ме караше да продължавам да разгръщам страниците.

Защото идеята, че в името на обществото някои животи заслужават да се пазят, а други — да се премахват, не започваше с Третия Райх.

Нито пък свършваше дотам.

Идеята за селективното размножаване привличала елита в продължение на векове, но получава научно признание в Европа и Америка в края на деветнадесети век чрез активната подкрепа на една многоуважавана личност — британският математик Франсис Галтън.

Сам неспособен да има потомство, Галтън споделя крайни мнения за оцеляването на етнически най-силните. Качества като интелект, усърдие и трудолюбие, смята той, са прости признаци, твърде сходни с височината и цвета на косата и се определят по наследство. С цел да усъвършенства обществото, държавата трябва да събира подробна информация за психологическия, физическия и расовия облик на всеки гражданин, да издава сертификати на по-висшите индивиди и да им заплаща за размножаване, а по-нисшите да стимулира да се въздържат от създаване на потомство. През 1883 г. Галтън описва процеса с понятието „евгеника“ — от гръцката дума, означаваща „с добро потекло“.

Неговите опростенчески теории за интелигентността загубват от силата си вследствие на възродения интерес към трудовете на Грегор Мендел — австрийски монах, който чрез размножаване на десетки хиляди растения открива, че някои признаци са доминантни, а други — рецесивни. По-късни изследвания доказват, че повечето дефектни гени се предават на поколението от външно нормални родители.

Оказва се, че дори растенията не се развиват по опростенческия модел на Галтън.

Но последователите на английския математик прегръщат идеята на Мендел за измерване на наследствените модели и евгениката бързо завладява мейнстрийма на академичната общност — през двадесетте и тридесетте години почти всички генетици вече смятат, че умствено изостаналите хора и други „дегенерати“ трябва активно да бъдат ограничавани от размножаване.

Тези възгледи намират своето място в гражданската политика и от двете страни на Атлантика, и през 1917 г. един харвардски генетик на име Ист отявлено се застъпва за редуциране на „дефектната генна плазма“ чрез сегрегация и обезплодяване.

Сред изявените му последователи открих човек, когото считах за светило в нашата област.

Бяха ме учили, че Хенри Х. Годард от университета във Вайнланд, щата Ню Джърси, е пионер в областта на психологическото тестуване. Не знаех обаче за твърденията на Годард, че „слабоумието“ се дължи на един определен дефектен ген, както и за провежданите с ентусиазъм хиляди доброволни тестове с пристигащите на Елис Айланд емигранти, с цел да се отстранят нежеланите.

Твърде странното откритие на Годард — че осемдесет процента от италианците, унгарците, руснаците и евреите са умствено изостанали — се посреща безрезервно от широк кръг интелектуалци и законодатели, и през 1924 г. Американският конгрес приема закон за имиграцията, който ограничава достъпа на имигранти от източна и южна Европа. Законът е подписан и въведен в сила от президента Калвин Кулидж, който обявява: „Америка трябва да остане американска. Биологичните закони показват, че нордическата раса се изражда при смесване с други раси“.

При това Годард не е единственият. Проследявайки множество бележки под линия и цитати попаднах на съчиненията на друг колос в психологията — Луис Търман от Станфорд, създател на теста за интелигентност „Търман-Бине“. И макар че френският тест „Бине“ е разработен с цел диагностика на деца с проблеми в усвояването, за да бъдат обучавани индивидуално, американският учен го бе преработил, за да „ограничава възпроизводството на слабоумието“, от което според него ще последва редуциране на „индустриалната неефективност“.

Търман смята, че интелектуалната слабост е „много, много разпространена сред испаноговорещите индианци и мексиканските семейства в Югозапада, а също и сред негрите. Тяхната тъпота изглежда расово предопределена… децата от тази група трябва да се отделят в специални паралелки… Те не са способни да усвояват абстрактни понятия, но често могат да бъдат обучени в добри работници… от евгенетична гледна точка представляват сериозен проблем поради неестествената си плодовитост“.

Но основният двигател на евгенетичното движение в Съединените Щати е професорът от Чикагския университет Чарлс Давънпорт, който вярва, че проститутките избират занаята си заради доминантния ген на „вроден еротизъм“.

Методът, който Давънпорт предлага за запазването на бъдещето на Америка, е кастрация на мъжките индивиди от по-нисшите етнически групи.

Кастрация, а не вазектомия, подчертава той, защото ограничавайки размножаването, последната също стимулира сексуална аморалност.

Влиянието на вижданията на Давънпорт съвсем не се изчерпва само с имиграционните закони, а се разпростира в много по-широка сфера: множество групировки в защита на социалното благоденствие, включително някои пионери на движението за семейното планиране, безрезервно прегръщат неговите постановки. Понятието „окончателно разрешение“ се използва за първи път от Националната асоциация за благотворителност и корекции през двадесетте години, а между 1911 и 1937 г. в тридесет и два американски щата са приети нормативни документи, регулиращи евгенетичната стерилизация, а също и в Германия, Канада, Норвегия, Швеция, Финландия, Исландия и Дания.

Сред всички самозвани генетични чистачи за каузата най-ревностно работи Калифорния, където издаденото през 1909 г. разпореждане за задължителна стерилизация на всички държавни пациенти, чието състояние бъде определено като „сексуално или морално извратени, ментално болни или слабоумни“ развихря скалпелите. Четири години по-късно законът е разширен и вече обхваща нехоспитализирани индивиди, които страдат от „очевидни отклонения от нормалното ментално състояние“.

През 1927 г. насилственото обезплодяване бива санкционирана от най-висока инстанция, когато млада, неомъжена майка на име Кари Бък е стерилизирана против волята си по решение на Върховния съд, написано от Оливър Уендъл Холмс. Този документ не просто разрешава процедурата, а и я препоръчва „с цел да предотврати затъването в некомпетентност… принципът, според който задължителната ваксинация е достатъчно широко понятие, което включва прекъсване на фалопиевите тръби… Три поколения имбецили са ни достатъчни“.

Детето на Кари Бък — въпросният представител на „третото поколение имбецили“ — става блестящ студент. Самата Кари Бък впоследствие е освободена от Колонията за слабоумни и епилептици във Вирджиния и прекарва остатъка от живота си като съпруга на шериф в малък град. По-късно е установено, че не е умствено изостанала.

Решението Бък издига в подем насилствената стерилизация и повече от шейсет хиляди души, предимно държавни пациенти, са подлагани на операция в цялата страна чак до седемдесетте години.

През 1933 г. решението Кари Бък е възприето като закон в Германия и за една година са стерилизирани петдесет и шест хиляди германски „пациенти“. До 1945 г. под егидата на нацизма цифрата достига два милиона. Както пише Хитлер в „Майн Кампф“: „правото на лична свобода отстъпва пред задължението да се запази расата. Необходимостта да се попречи на дефектни хора да създават също толкова дефектно потомство е основана на най-чист разум и ако се прилага систематично, представлява най-хуманният акт в полза на човечеството“.

След Втората световна война настъпва отлив от идеята. Отвращението от чудовищните престъпления на нацистите — но най-вече бремето на военната служба върху хирурзите — постепенно снижава популярността на евгеничната стерилизация, и макар че продължава да се практикува десетилетия след това, постепенно повечето закони са отменени поради научните доказателства за несъстоятелност.

Но идеята не отмира.

Нищо подобно.

При това обезплодяването изглеждаше направо цивилизован подход в сравнение с други идеи, на които се натъквах. Сякаш бях попаднал в етическа клоака.

Призиви за подпомагане на самоубийствата, които неусетно преминаваха в препоръки да се облекчава нещастието на хора, които нямат за какво да живеят.

Доклад от Холандия, където самоубийството с лекарска помощ е либерализирано, че почти една трета от евтаназиите — „убийства от милосърдие“ — се извършват без съгласието на пациента.

Някакъв австралийски „биоетик“, който проповядва, че религията вече била недостатъчна основа за морални оценки, а концепцията за неприкосновеността на човешкия живот вече не била валидна. Неговата алтернатива: етиците да приписват числена оценка на „качеството на живот“ на хората и да разпределят здравните грижи в зависимост от събраните точки.

Така бавноразвиващите се, старите хора, слабите ще останат на края на списъка и ще получат съответното лечение. При раждане на увредено или умствено изостанало дете на родителите да се дава двадесет и осемдневен срок да изберат детеубийство пред „живот, започнал много зле“.

Така всеки, който не покрива критерия „личностност: рационална мисъл и самосъзнание“ може да бъде убит без страх от наказание. Човечно.

Нежно удушаване, няма що.

Наскоро Британската национална здравноосигурителна служба беше въвела нова политика, според която на майки с генетично увредени деца се дава право на безплатен аборт — анулирайки ограничението от двадесет и четири седмици, което позволява операцията да се извърши и почти преди самото раждане.

Също в Англия, на годишната конференция на Зелената партия, било предложено в името на спасяването на планетата населението на Обединеното кралство съзнателно да се ограничи с двадесет и пет процента, което бе предизвикало опоненти да напомнят за увлечението на Нацистката партия по екология, естествена чистота и антиурбанизъм.

Правителството на Китай отдавна бе изпреварило всички тези идеи с вече установената практика да налага контрол върху броя на населението чрез принудителен аборт, обезплодяване и умъртвяване чрез глад на деца сираци в държавните институции.

В Съединените Щати призивите за приоритет в ползването на здравните услуги в ерата на твърдия долар и контрола над социалните грижи бяха накарали мнозина да се запитат дали е редно тежко болните и генетично онеправданите да „доминират“ разходите за здравно осигуряване.

Попаднах на една статия в „Ю Ес Нюз енд Уърл Рипорт“, в която подробно се описваше борбата на една тридесет и четири годишна жена с Даунов синдром да се подложи на животоспасителна сърдечно-белодробна операция. Медицинският център на Станфордския университет отхвърлил молбата й, понеже: „Не смятаме, че пациенти с Даунов синдром са подходящи кандидати за сърдечно-белодробни трансплантации“, както и Калифорнийският университет в Сан Диего, тъй като преценили, че е непригодна за програмата на лечение. Лекуващият лекар се възпротивил и публичното огласяване на случая принудило болниците да преразгледат становището си. А всички, които оставаха извън обсега на медийното пространство?

Това ми припомни един случай, с който се сблъсках преди много години, когато работех със сърдечно болни пациенти в Уестърн Педиатрикс Хоспитал. Ставаше дума за четиринадесетгодишно момче с диагностицирана остра левкемия, тогава все още в лечима фаза, с отлична прогноза за пълно възстановяване. Но пациентът бе умствено увреден и неколцина стажанти и щатни лекари започнаха да мърморят, че само щели да си загубят ценното време.

Тогава им изчетох една лекция, но не постигнах почти никакъв резултат — защото нямах магистърска титла по медицина и нямаше аз да извършвам химиотерапията и радиотерапията, значи просто не разбирам за какво става дума. Лекуващият терапевт — емоционален и всеотдаен човек — дочу за протестите и произнесе бурна реч за Хипократовата клетва и морала, която накара протестиращите да замлъкнат. Но се подчиниха с нежелание.

Какви ли лекари са излезли от онези стажанти?

Кого ли съдят сега?

Качеството на живота.

Бях работил с хиляди деца с вродени дефекти, деформации, умствени увреждания, проблеми в усвояването и най-различни хронични, болезнени и нелечими заболявания.

Повечето от тях бяха в състояние да изпитват пълния спектър на човешките емоции, включително и радост.

Помня едно момиченце, осемгодишно, с талидомид. Нямаше ръце, вместо крака имаше прилични на перки чуканчета, но очите му грееха и гореше от желание да прегърне живота.

Животът на това дете бе от много по-високо качество в сравнение с някои напудрени психопати, с които се бях сблъсквал.

Не че има значение, понеже не съм аз човекът, който има право да съди.

Привържениците на евгениката твърдяха, че общественият прогрес може да се измери по постиженията на талантливите, което в частност е вярно. Но какъв смисъл има от прогреса, ако води до безсърдечие, жестокост и хладни преценки кой какво заслужава, убивайки златната искра у всеки един от нас?

Кои ще са новите богове? Генетиците? Етиците?

Учени прегръщаха идеологията на нацизма в рекордни мащаби.

А политиците?

А водените от най-долни инстинкти служители на ръководни длъжности в Здравната организация?

И като почистим света от едни „дегенерати“, кои ще са следващите в хромозомния списък?

Физически слабите? Не очарователните? Скучните? Грозните?

Ужасяващи мисли, а фактът, че психологията някога ги е приемала, ме отвращаваше.

Расистката помия на Годард и Търман още звучеше в главата ми. И двете имена се произнасяха с почитание в Замъка на Психологията.

Като дете, което открива, че родителите му са престъпници, чувствах как в мен зейва ледена непрогледна яма.

Бях провел безчет тестове за интелигентност и се гордеех, че знам и недостатъците, и предимствата на този инструмент.

Ако се провежда както трябва, тестуването наистина е ценно. Освен това загнилото петънце, което току-що бях открил в сърцето на златната ябълка на моята област, ме накара да се запитам какво друго съм пропуснал, въпреки цялото си образование.

Установих, че е един часа на обед и бях прекарал в библиотеката пет часа. Беше време за обед, но нямах апетит.

Взех „Пресушаване на мозъка“.

Единствената предпоставка на цялата книга ми се изясни само след няколко страници:

Материалният успех, моралът, щастливите бракове, доброто отглеждане на деца — всичко това е продукт на висока степен на предполагаема обща интелигентност, чието съществуване се дискутираше от години.

Авторът я представяше за дадена.

Книгата бе издържана в ласкателен, угоднически тон: „ти, високоинтелигентни читателю“.

Върховното излизване на подметките, по асоциация.

Може би този факт — съчетан с туширането на тревогите на горната прослойка от средната класа в труден момент — обясняваше как книгата бе станала бестселър.

Бях убеден, че е ненаучна, защото страница след страница попадах на погрешни твърдения, слаби препратки и цитати от статии, които авторът привличаше в подкрепа на мнението си, а когато ги преглеждах, се оказваше, че там се твърди тъкмо обратното.

Обещаваше да подкрепи твърденията с цифри, които така и не се появяваха. Възраждане на теорията на Галтън за интелигентността, която зависи от наличието на един-единствен ген.

Стогодишна глупост — кой бе написал този боклук?

В биографията на корицата се казваше, че авторът се занимавал със „социални науки“: доктор Артър Халдейн.

Изследовател в института „Лумис“ в Ню Йорк.

Нищо повече.

Копието нямаше обложка, тъй че не разполагах със снимка.

Грозна история.

Грозни времена.

Та кое друго било новост?

Главата ме болеше и очите ми пареха.

Какво ще кажа на Майло и Шарави?

Че псевдонаучните глупости се продават добре?

Каква връзка има всичко това с трите мъртви деца?

Убиецът, който наблюдава, дебне и прочиства стадото…

С научна обосновка?

Защото някои животи не си струва да бъдат живени?

Значи всъщност не е убиец.

А биоетик на свободна практика.