Оцеляват само силните

58.

Наскоро пенсиониралият се капитан от полицията Юджин Брукър, който бе напълнял с петнайсет килограма и страдаше от лека форма на диабет, без да е зависим от инсулина, вървеше нагоре по хълма.

Старецът и планината. Каква картинка! Когато дъщерите му го питаха как е със здравето, той винаги отговаряше: „Чувствам се като момче“.

Но тази вечер сложи край на лъжата му.

Изненадващото обаждане на Дани, който говореше два пъти по-бързо от обикновено, бе завършило с думите: „Вероятно няма да е нищо особено. Направи каквото можеш, Джийн, но не се излагай на опасност“.

Дани бе вмъкнал телефон в тоалетната на консулството. Защо неговите хора постъпваха така с Дани?

Джийн бавно крачеше по Лирик, криейки се в сенките. Бе оставил колата си долу, на Аполо, и бе взел единствените две оръжия, които му бяха под ръка — стар служебен револвер и деветмилиметров пистолет. По навик почистваше и смазваше револвера, а пистолета държеше в нощното си шкафче. Нямаше пушка, защото и трите вече бяха опаковани в багажа и бяха за пъдпъдъци, не за хора. Имаше и още една причина — пушките биеха на очи.

Нагоре, нагоре, нагоре… Той положи усилия да диша бавно. Откога не беше вършил истинска полицейска работа? Не искаше дори да мисли за това.

Джийн не беше във форма, но гимнастиката беше опасна за диабета.

Той се катереше по склона, стъпвайки безшумно със старите си маратонки „Найк“.

Бе запомнил адреса на Рондо Виста.

Не трябваше да бърза, защото нямаше да направи нищо, ако получеше инфаркт.

Пък и едва ли имаше причина да бърза. Дани бе казал, че вероятно нощта ще мине спокойно. Само предпазна мярка заради безопасността на психолога.

Дани нямаше време да му разкаже подробности. Най-важното беше, че ченге на име Бейкър, когото Джийн не познаваше, може би е престъпник, затова да внимава с него. Бейкър карал сааб с гюрук.

Ченге, виновно за всички онези кръвопролития? Освен това Джийн знаеше, че някакво смахнато момиче също участва в играта и психологът беше под прикритие на среща с нея. Но защо бяха избрали психолог за примамка?

Как се бяха досетили Дани и Стърджис за всичко това?

Утре Джийн щеше да разбере. Тази вечер задачата му беше да наблюдава къщата. Ако му се стореше, че има някаква заплаха за психолога, той трябваше да измисли нещо, за да отвлече вниманието на нападателите.

Дори да направи повече, ако се наложеше.

Джийн стигна до Рондо Виста почти останал без дъх. Искаше да се изкашля, но улицата беше толкова тиха, че звукът щеше да се чуе надалеч.

Преди да излезе, Джийн изяде един портокал, за да поддържа нивото на кръвната захар. Може би трябваше да ходи по-често на изследвания, но не обичаше да го бодат с иглата.

Докато стоеше там и търсеше къщата, той усети, че ушите му пулсират. Сякаш кръвното му налягане се повишаваше. Люан почина от инфаркт… Не, глупаво беше да мисли за това… Господи, колко тихо беше тук.

И тъмно. Можеше да те убият и никой да не забележи чак до сутринта… Ето я къщата. Малка, бяла, с тъмни дъски — сиви или сини.

Джийн огледа разположението и спрелите наоколо коли — фолксвагенът „Карман Джиа“, който Дани бе дал на психолога и стар розов тъндърбърд — вероятно на момичето.

Нищо друго, освен няколкото коли, покрай които бе минал, докато изкачваше хълма. Два малки автомобила и едно бяло порше 928. Поршетата и къщите на хълмовете вървяха заедно. Това беше стилът на живот в стария Лос Анджелис, който Джийн така и не вкуси…

Дани му бе казал да търси три неща — микробус „Шевролет“, по всяка вероятност в гаража, сааба на Бейкър и мерцедес, собственост на някакъв друг психолог на име Лейман.

Каква беше цялата тази история, по дяволите?

Джийн внимателно огледа улицата. Нямаше такива коли. Може би бяха в гаража.

Ако още служеше в полицията, той щеше да запише данните на всяко превозно средство в радиус един километър, но сега…

Пенсия.

Джийн осъзна, че диша равномерно и се чувства добре. Пулсирането в ушите, изпотяването и другите предупредителни признаци на предстоящ хипогликемичен шок бяха преминали.

Револверът беше в кобура под мишницата му, а деветмилиметровият пистолет — затъкнат в колана на гърба.

Това беше хубаво. Изпращане, преди да умре от бавна смърт в Аризона.

Джийн се скри зад едно дърво и наблюдава още десет минути, после реши да огледа къщата по-отблизо.

Между дома на смахнатото момиче и съседите й на юг имаше тясна пътечка. От другата страна на каньона светеха още къщи.

Доколкото Джийн виждаше, склонът се спускаше стръмно надолу и вероятно задният двор беше малък.

Дани бе казал, че вероятно Стърджис ще бъде там. Но неизвестно защо Джийн имаше чувството, че детективът няма да дойде.

В гласа на израелеца се долавяше студен, сдържан гняв — нещо необичайно за него…

Стърджис. Джийн не го познаваше. Беше го виждал само от разстояние и детективът не изглеждаше в по-добра форма от самия него. Обикновено човек си мисли, че полицаите са обсебени от телата си. Люан веднъж каза, че ченгетата са най-готините мъже, вероятно защото прекарват много време в гимнастическия салон…

Мислите му изведнъж секнаха. Дали бе чул нещо?

Шумолене?

Не, навсякъде цареше тишина. И нищо около къщата не се беше променило.

Джийн отново я огледа. Отпред нямаше много прозорци, а целият приземен етаж беше под нивото на улицата. Вероятно отзад имаше повече прозорци — заради гледката. Но как да отиде там? Имаше ли пътечка? Трябваше да е човек като Стърджис, за да намери удобна позиция.

Стига лениво любопитство. Идеята беше да стои там. Имаше съвсем малък шанс старите му кокали да усетят раздвижване.

Ако беше жива, Люан щеше да каже нещо от сорта на: „Какви ги вършиш? Не можеш ли да се справиш с критическата възраст по някакъв друг начин, скъпи!“.

Онази нощ, когато я намери на пода в кухнята… Престани. Дори не си помисляй за името й и не си представяй лицето й.

Господи, колко му липсваше.

Джийн реши да мине покрай къщата и да огледа северния край на двора.

Направи една крачка и нещо се опря в гърба му. Някакъв глас прошепна:

— Не мърдай. Дори не мигай. Горе ръцете. Бавно. Зад главата.

Някой го хвана за рамото и го обърна.

По дяволите, помисли Джийн и веднага съчини план — ще прецени противника, ще намери начин да го свари неподготвен и ще го удари…

Човекът беше Стърджис. Изглеждаше бесен. Очите му бяха зелени и ярко блестяха в мрака. Излъчваше напрежение.

Двамата се вторачиха един в друг. От ризата на Майло липсваше копче. На трийсетина сантиметра от носа на Джийн имаше нещо черно — вероятно австрийски пистолет „Глок“.

— Хей — прошепна Джийн. — Вече съм цивилен, но все пак рангът не се ли брои за нещо?

Стърджис продължи да се оглежда.

— Може ли да спусна ръце, детектив?

Майло отмести глока.

— Какво правиш тук, капитане?

Джийн му разказа за обаждането на Даниел. Стърджис не изглеждаше изненадан, само още по-ядосан.

Бяха се опитали да спрат и него, но той успя да се измъкне.

— Наистина ли те хванаха израелците?

Стърджис оголи зъби — нещо като усмивка от филмите на ужасите — и Джийн се зарадва, че насреща му все пак стои ченге.

После прозрението го осени.

— Главното управление? — попита той.

Стърджис не отговори.

— По дяволите… И ти избяга?

— Да, като Худини.

— И сега здравата си загазил.

Майло сви рамене.

— Така животът е по-интересен — каза той и заведе Джийн зад дървото.

— Откога си тук? — попита Джийн.

— Дойдох преди теб.

— Къде си паркирал?

— Поршето.

Не познах, че поршето не е на някого от хълма, помисли Джийн. Толкова за умението ми да отгатвам. Добре че ме пенсионираха.

— Ти и Даниел сте имали план — каза той. — Смяташ ли да се промъкнеш зад къщата?

Стърджис не отговори.

Каква картинка! Джийн беше на това тъмно и тихо място с един хомосексуалист, а това изобщо не го притесняваше. Преди години…

— Даниел трябваше да бъде там с микрофон и касетофон — рече Майло. — Ще отида, но ако пердетата са спуснати, няма да видя нищо. Тази работа никак не ми харесва, но доктор Делауер вече е в къщата.

— Даниел каза, че вероятно няма да стане нищо особено.

— Да се надяваме. Доктор Делауер сам предложи да бъде стръв.

— Отдаден е на работата си, а?

— Бедно ти е въображението.

— Знаеш ли, работих по един случай с Шарави. Сериен убиец, преди да започнат да ги наричат така. Не познавам по-добър детектив.

Стърджис продължаваше. Гневните му очи бяха нащрек. Сякаш чуваше неща, които слухът на Джийн не долавяше.

— Е, сега, след като съм тук, поне имаш подкрепление — каза Джийн. — Хайде да уговорим някакви сигнали.

— Трябваше да използваме клетъчни телефони, но и това пропадна. Всичките ми неща останаха вкъщи, като ме хванаха в участъка.

— Освен пистолета.

— Да. Беше в кобура в крачола на панталона ми. Шофьорът не ме претърси. Опитаха се да изглежда като спешно повикване в главното управление по някакъв приятен повод.

— Шофьор. Трябва да се притесняваш, когато те возят.

Стърджис се засмя. Беше много симпатичен. Човек никога не би предположил, че е хомосексуалист.

— Добре, да уговорим сигнали — каза той.

Майло дълго мисли, преди да предложи нещо. Джийн се въздържа, защото Стърджис още беше на активна служба и знаеше повече подробности от него.

— Какво ще кажеш за следното — ти стоиш тук и наблюдаваш колите…

— Сааб с гюрук, микробус „Шевролет“ и мерцедес.

— Добре. Две от тях може да са в гаража, макар че днес идвах тук няколко пъти и не ги видях да влизат, нито да излизат оттам. Ще отида зад къщата и на всеки половин час ще се показвам на пътеката между сградите и ще вдигам ръка, за да ти съобщя, че всичко е наред. Ще ме видиш, защото има светлина от къщите в далечината. Ще вдигна ръка само за секунда, затова трябва да сверим часовниците си. Ако не се покажа, изчакай още пет минути, после ела да провериш какво става. Ако не ме видиш веднага, измисли нещо да отвлечеш вниманието им.

— Да потропам на вратата? Доставки на пица? Или на китайска храна?

Вместо да отговори, Стърджис се огледа още веднъж, макар че Джийн не разбираше защо.

— Да, добре. Каквото измислиш — рече Майло. — И така, да поиграем на шпиони от филмите и да сверим проклетите си часовници.

Двамата свалиха часовниците си. Джийн присвиваше очи, за да види по-добре циферблата, когато някакво неочаквано движение го накара да загуби равновесие. Той има време да види как облечена в черна ръкавица ръка се стовари върху глока на Стърджис, избивайки го от пръстите му.

Майло падна някъде в мрака. Някой сграбчи Джийн, изви ръце зад гърба му и ги окова в белезници. Същото направиха и със Стърджис. После завързаха устата им с черна кожа.

От сенките изскочиха облечени в черно хора.

Къде ли се бяха скрили…

Най-малко трима от тях бяха въоръжени с картечни пистолети. Джийн ги бе виждал само по време на арест на бандити и никога не бе стрелял с тях, защото, за разлика от други ченгета не си падаше по оръжията.

Мъжете помъкнаха Стърджис нанякъде, а Джийн усети, че го влачат в противоположната посока.

Проклета безизходица! И сега може би щеше да умре от нещо друго, а не от шибания диабет.

Постъпи адски глупаво. Никога не подценявай противника. А ченге като Бейкър е сериозен противник. Но все пак и Джийн, и Стърджис бяха професионалисти. Как можаха да…

Ръцете, които го държаха, го насочиха надолу по хълма.

— Ш-шт — прошепна един глас в ухото му и Джийн си представи укорителното лице на Люан.

„Да, мила. Провалих се. Скоро ще дойда при теб.“