Оцеляват само силните

54.

Майло седеше зад бюрото си в участъка в Западен Лос Анджелис, когато капитан Хюбър го повика.

Хюбър пишеше и не вдигна глава, нито каза нещо. Оплешивялото петно на главата му беше розово и леко люспесто.

— Сър.

— Днес е щастливият ти ден, Стърджис. Среща в центъра със заместник-шефа Уикс. Какво си направил? Престъпление ли си разкрил?

— Кога?

— Сега. Веднага. Дори са изпратили кола и шофьор — грамаден афроамериканец. Чака те пред кабинета ми. Много са ти се вдигнали акциите.

Хюбър спря да пише, но пак не вдигна глава.

— Може би одобряват действията ти, разнообразието. Хубави неща. Не бъди толкова мрачен.

Капитанът така и не го погледна в очите, затова нямаше представа какво е изражението на Майло.

— Аз…

Хюбър рязко вдигна глава. На лицето му бе изписан гняв. Обаждането на Уикс го бе изненадало. Бе го заварило неподготвен.

Майло изведнъж разбра защо и стомахът му се сви.

— Какво има, Стърджис?

— Тръгвам.

— Да, добре. Има ли напредък в разследванията ти?

— В кои?

— Във всичките.

— Справяме се.

— Хубаво. Не ги карай да чакат. Затвори вратата, като излизаш.