Пак ще се срещнем

10.

„Движението по 1–95 започва да става типично за Калифорния“ — помисли си Фран, проточила шия в търсене на възможност да се престрои в друго платно. Съжаляваше, че не е минала по Мерит Паркуей. Караваната пред нея издаваше толкова мощен грохот, че сякаш имаше бомбардировка, но се движеше с петнайсет километра под ограничението на скоростта, което правеше пътуването зад него двойно по-неприятно.

През нощта облаците се бяха разнесли и както неангажиращо се бе изразил говорителят по Си Би Ес: „Днес ту ще е слънчево, ту облачно с вероятност от превалявания.“

Това включваше почти всички възможности, реши Фран, после осъзна, че мисли за времето и пътните условия, защото е нервна.

Докато автомобилът я приближаваше към Гринидж и срещата й с Моли Карпентър Лаш, тя постоянно се връщаше към самоубийството на баща си. Знаеше причината. По пътя за дома на Моли щеше да мине покрай „Барли Армс“, ресторантът, в който ги бе завел с майка й на последната им семейна вечеря.

Връхлетяха я подробности, за които не се беше сещала от години, странни дребни факти, кой знае защо останали в паметта й. Помисли си за вратовръзката, която носеше баща й — ситен шахматен орнамент на син фон. Ужасно скъпа вратовръзка — когато получиха сметката, майка й не успя да се сдържи. „Да не е шита със златни конци, Франк? Това е безбожна цена за някакво си парче плат“ — упрекна го тя.

„Онази вечер си я сложи за пръв път — помисли си Фран. — В ресторанта мама се пошегува, че я пазел за завършването ми. Дали е вложил нещо символично в това, че бе сложил нещо толкова екстравагантно скъпо, макар да е знаел, че се кани да се самоубие заради финансови проблеми?“

Отбивката за Гринидж наближаваше. Фран излезе от 1–95, като отново си напомни, че Мерит е много по-пряк път, после се съсредоточи върху местните улици. Само след три километра те щяха да я отведат в квартала, в който беше прекарала четири години от живота си. Откри, че трепери, въпреки топлината в колата.

Четири от най-важните й години, каза си тя. Определено.

Докато минаваше покрай „Барли Армс“, Фран не откъсваше очи от пътя пред себе си и не си позволи дори бегъл поглед към отчасти скрития паркинг, където баща и бе седнал на задната седалка на автомобила им и се бе самоубил.

Съзнателно избегна и улицата, на която бяха живели през онези четири години. Друг път, реши тя. Няколко минути по-късно спря пред дома на Моли, двуетажна къща с мазилка, боядисана в слонова кост, и тъмнокафяви капаци на прозорците.

Едва натисна звънеца и вратата се отвори. На прага застана пълна, шейсетинагодишна жена със сива коса и остри птичи очи. Фран разпозна лицето й от снимките във вестникарските материали за процеса. Една Бари, икономката, дала такива унищожителни показания срещу Моли. „Защо ли отново я е наела?“ — зачуди се Фран.

Докато си събличаше шлифера, по стълбището се разнесоха стъпки. Миг по-късно се появи Моли и бързо пресече фоайето, за да я посрещне.

Известно време двете стояха една срещу друга и се изучаваха. Моли носеше джинси и синя риза с навити до лактите ръкави. Косата й беше вдигната нагоре и небрежно прихваната с шнола, така че кичурите падаха около лицето й. Както бе забелязала Фран още пред затвора, тя изглеждаше ужасно слаба и покрай очите й започваха да се образуват фини бръчици.

Репортерката носеше любимото си всекидневно облекло, отлично ушит костюм с панталон на тънко райе, но сега внезапно се почувства прекалено издокарана. После рязко си напомни, че ако има намерение да се справи добре с тази задача, трябва да разграничи настоящата си самоличност от неуверената тийнейджърка в „Крандън“.

Моли заговори първа.

— Страхувах се, че ще се откажеш, Фран. Вчера толкова се изненадах, когато те видях пред затвора, и ужасно се впечатлих, когато снощи се появи по новините. И тогава ми хрумна безумната идея, че навярно би могла да ми помогнеш.

— Защо да се отказвам, Моли? — попита Фран.

— Гледала съм „По истински случай“. В затвора всички редовно го следяхме и зная, че хората от екипа сериозно разследват случаите, с които се заемат. Но очевидно опасенията ми са били неоснователни, щом си тук. Да започваме. Госпожа Бари е направила кафе. Искаш ли?

— С удоволствие.

Фран я последва надясно по коридора. По пътя успя да хвърли поглед в дневната и забеляза стилните, скъпи мебели.

Моли спря пред вратата, на кабинета.

— Фран, това беше кабинетът на Гари. Тук са го открили. Просто си помислих, че преди да седнем, бих искала да ти покажа нещо.

Тя влезе в стаята и застана до канапето.

— Тук беше бюрото на Гари. Гледаше към предните прозорци, което означава, че е бил с гръб към вратата. Твърдят, че съм влязла, взела съм статуетката от масичката, която стоеше хей там — Моли отново посочи с ръка, — и съм му разбила главата с нея.

— И ти се съгласи да се признаеш за виновна, защото двамата с адвоката ти сте сметнали, че съдебните заседатели ще ти дадат по-лека присъда — тихо рече репортерката.

— Фран, ела и застани на мястото на бюрото. Аз ще се върна във фоайето. Ще отворя и после пак ще затворя входната врата. Ще те повикам по име. След това ще дойда тук. Моля те, просто го направи заради мен.

Фран кимна, влезе в кабинета и застана на посоченото място.

В коридора нямаше килим и тя чу стъпките й. Няколко секунди по-късно Моли извика от фоайето името й.

С други думи искаше да й покаже, че ако е бил жив, Гари е щял да я чуе, помисли си Фран.

Моли се върна.

— Нали ме чу да те викам, Фран?

— Да.

— Гари ми позвъни в Кейп. Умоляваше ме да му простя. Но аз не исках да говоря с него. Казах му само, че ще се видим в неделя към осем вечерта. Малко подраних, но въпреки това той трябва да ме е чакал. Не смяташ ли, че ако беше в състояние, щеше да се изправи или поне да завърти глава, когато ме чуе? Не е логично да не ми обърне внимание. Килимът на пода не покриваше цялата стая както този сега. Даже да не ме е чул, нямаше начин да не разбере, че съм влязла. И щеше да се обърне. Искам да кажа, кой не би го направил?

— Какво отговори адвокатът ти, когато му разказа това? — попита Фран.

— Че Гари може просто да е задрямал на бюрото си. Филип дори намекна, че биха могли да го използват срещу мен, защото щели да заявят, че съм се вбесила, след като не ми е обърнал внимание.

Моли сви рамене.

— Добре, аз бях дотук. Сега ще те оставя ти да задаваш въпросите. Тук ли предпочиташ да останем или ще ти е по-удобно в другата стая?

— Ти решаваш, Моли — отвърна Фран.

— Тогава нека останем тук. На местопрестъплението. — Каза го абсолютно безизразно и без да се усмихва.

Двете седнаха на канапето. Фран извади касетофона си и го постави върху масата.

— Надявам се, няма да възразиш, ако запиша разговора ни.

— Така и предполагах.

— Моля те, имай предвид, Моли, че единственият начин, по който бих могла да ти навредя с това предаване, е като завърша с нещо от рода на: „Убедителните доказателства сочат, че макар Моли Лаш да не си спомня дали е убила съпруга си, изглежда за случилото се няма друго обяснение.“

В очите на Моли за миг проблеснаха сълзи.

— Това няма да изненада никого — безизразно отвърна тя. — И без това всички смятат така.

— Но в случай, че действително има друг отговор, аз ще съм в състояние да ти помогна единствено ако през цялото време си абсолютно искрена с мен. Моля те, не отклонявай въпросите ми, колкото и да са неудобни.

Моли кимна.

— За пет и половина години в затвора се научих какво означава да нямаш право на никакъв личен живот. Щом успях да оцелея там, ще се справя и с твоите въпроси.

Госпожа Бари поднесе кафето. Изражението й ясно показваше, че не одобрява присъствието им в тази стая. Фран имаше чувството, че икономката се опитва да закриля Моли, но по време на процеса тъкмо тя бе дала най-уличаващите показания срещу нея. „Госпожа Бари определено е в списъка на хората, които искам да интервюирам“ — помисли си репортерката.

През следващите два часа Моли Лаш отговаряше на въпросите й видимо без никакво колебание. От отговорите й Фран научи, че момичето, което бе познавала бегло, се е превърнало в жена, която скоро след колежа се е влюбила и омъжила за красив, десет години по-възрастен от нея лекар.

— Започнах работа на ниска длъжност във „Вог“ — разказа й Моли. — Харесваше ми и доста бързо се изкачвах нагоре. Но после забременях и направих спонтанен аборт. Реших, че е заради напрежението в службата, затова напуснах. — Тя замълча за миг. — Толкова исках да имам дете — тихо продължи Моли. — През следващите четири години се опитвах да забременея, но накрая история се повтори.

— Какви бяха отношенията ви със съпруга ти, Моли?

— Преди щях да отговоря „безупречни“. Гари толкова ме подкрепяше след втория аборт. Винаги говореше колко съм му помагала, твърдеше, че без мен нямало да успее да създаде „Ремингтън Хелт Мениджмънт“.

— Какво е имал предвид?

— Моите връзки, предполагам. Връзките на баща ми. Много му помогна Джена Уайтхол. Тогава още се казваше Греъм — сигурно си я спомняш от „Крандън“.

— Спомням си я. — Още една от многото, помисли си Фран. — Последната година беше председателка на нашия клас.

— Точно така. Винаги сме били големи приятелки. Джена ме запозна с Гари и Кал на прием в кънтри клуба. По-късно Кал стана бизнес партньор на Гари и Питър Блак. Той е финансов магьосник и успя да накара няколко важни компании да подпишат договори с „Ремингтън“. — Тя се усмихна. — Е, и баща ми помогна.

— Искам да разговарям със семейство Уайтхол — каза Фран. — Ще ми съдействаш ли да го уредим?

— Да, и аз искам да го направиш.

Фран се поколеба.

— Да поговорим за Анамари Скали, Моли. Къде е сега тя?

— Нямам представа. Научих, че бебето се родило през лятото след смъртта на Гари и че го е дала за осиновяване.

— Подозираше ли, че Гари има връзка с друга жена?

— Никога. Имах му пълно доверие. В деня, в който разбрах, бях горе и вдигнах слушалката, за да се обадя. Гари ме беше изпреварил. Понечих да затворя, но го чух да казва: „Изпадаш в истерия, Анамари. Ще се погрижа за теб и ако решиш да запазиш детето, ще те подкрепя.“

— Как ти се стори той?

— Ядосан и нервен. Почти паникьосан.

— Какво отговори Анамари?

— Каза нещо от рода на „Как може да съм била такава глупачка?“ и затвори.

— А, ти какво направи, Моли?

— Бях шокирана, смаяна. Втурнах се на долния етаж. Гари седеше на бюрото си и тъкмо се канеше да тръгва за работа. Познавах Анамари от болницата. Казах му какво съм чула. Той веднага призна, че имал връзка с нея, но заяви, че постъпката му била безразсъдна, и че искрено се разкайвал. Едва не се разплака. Умоляваше ме да му простя. Бях бясна. После дойде време да тръгва за болницата. За последен път го видях жив, когато затръшнах вратата след него. Ужасно е да живееш с такъв спомен.

— Обичаше го, нали? — попита Фран.

— Обичах го и му вярвах или поне така си мислех. Вече не съм толкова сигурна. Понякога се чудя. — Тя въздъхна и поклати глава. — Така или иначе, сигурна съм, че онази вечер, когато се върнах от Кейп, по-скоро се чувствах наранена и тъжна, отколкото разгневена. — В очите на Моли пролича невероятна мъка. Тя обгърна с ръце раменете си и изрида: — Не разбираш ли защо трябва да докажа, че не съм го убила?

Пет минути по-късно Фран си тръгна. Инстинктът й подсказваше, че в този изблик на Моли се крие обяснението на настойчивото й желание да бъде оправдана. „Тя е обичала съпруга си и е готова на всичко, за да открие някой, който да докаже, че не го е убила. Навярно наистина не помни, но все пак мисля, че го е извършила. НАФ само ще си изгуби времето и парите, опитвайки се да подложи на съмнение вината й. Ще го кажа на Гюс — помисли си Фран, — но преди това ще издиря всичко възможно за Гари Лаш.“

По пътя за Мерит Паркуей тя импулсивно заобиколи, за да мине покрай болницата „Лаш“, издигаща се на мястото на някогашната частна клиника, основана от бащата на Гари — Джонатан Лаш. Тъкмо там бяха откарали баща й след самоубийството му.

Фран с удивление видя, че сега болницата е два пъти по-голяма от преди. Пред главния вход имаше светофар и тя намали скоростта достатъчно, за да пропусне зелената светлина. Докато чакаше на червено, разгледа болницата, достроените впоследствие крила, новата сграда вдясно и паркингът на няколко нива.

Прониза я мъчителна болка, докато търсеше прозореца, до който беше стояла в очакване на информация за баща си, макар инстинктивно да разбираше, че вече никой не може да му помогне.

Трябваше да дойде и да поговори с хората тук, помисли си тя. Светна зелено и пет минути по-късно Фран излезе на Мерит Паркуей. Докато шофираше на юг сред скоростния трафик, тя разсъждаваше над връзката между Гари Лаш и Анамари Скали, млада сестра от болницата, безразсъдно неблагоразумие, което му, бе струвало живота.

„Но дали е било само неблагоразумие?“ — изведнъж се запита репортерката.

Имаше вероятност да се окаже, че също като баща й, той е допуснал невероятна грешка, но че иначе е бил виден гражданин, прекрасен и всеотдаен лекар, когото хората още помнят.

„А може би не — напомни си Фран, докато пресичаше щатската граница между Кънектикът и Ню Йорк. — Достатъчно отдавна съм журналистка, за да очаквам неочакваното.“