Пак ще се срещнем

78.

В десет часа сутринта в събота Калвин Уайтхол пусна плана си в действие. Той повика Лу Нокс в кабинета си, така че Лу да телефонира на Фран Симънс в негово присъствие.

— Ако я няма, ще опитваш на всеки половин час — каза той. — Искам да отиде в Уест Рединг още днес или най-късно утре. Повече не мога да държа под контрол нашия приятел доктор Лоуг.

Нокс знаеше, че от него не се очаква отговор. На подобен етап от реализацията на замисъла Кал имаше склонност да мисли на глас.

— Носиш ли клетъчния телефон?

— Да, господине. — Щяха да използват клетъчен телефон, не само защото, ако Фран имаше идентификатор, щеше да покаже надпис „АНОНИМНО ОБАЖДАНЕ“, но и за да се гарантират отвсякъде. Номерът беше регистриран под измислено име в окръг Уестчестър, Ню Йорк.

— Хайде, давай. И се постарай да я убедиш. Ето ти номера. Добре, че го имаше в указателя. — „Ако го нямаше — каза си Кал, — спокойно можех да накарам Джена да го поиска от Моли, като се престоря, че ми трябва, за да си уговоря среща с репортерката.“ Но се радваше, че не се е наложило. Това щеше да наруши принципното му правило: колкото по-малко хора участват в плана ти, толкова по-добре.

Лу взе листа хартия и набра номера. На второто иззвъняване слушалката се вдигна. Той кимна на Кал, който напрегнато го наблюдаваше.

— Ало — каза Фран.

— Госпожица Симънс? — попита Лу, като имитира лекия немски акцент на покойния си баща.

— Да, кой е там, моля?

— Не мога да ви кажа по телефона, но вчера в болницата ви чух да разговаряте с госпожа Бранигън. — Той направи драматична пауза. — Госпожице Симънс, аз работя в болницата и вие имате право. Там наистина става нещо ужасно.

В дневната си, все още по пижама, хванала безжичния телефон в ръка, Фран отчаяно се заоглежда за химикалката си, забеляза я върху табуретката и взе малкия бележник от масата.

— Убедена съм в това — спокойно отвърна тя, — но за съжаление не съм в състояние да го докажа.

— Мога ли да ви се доверя, госпожице Симънс?

— Какво искате да кажете?

— Има един старец, който разработва нови лекарства, изпробвани тайно върху пациенти в „Лаш“. Той се страхува, че доктор Блак ще го убие и иска да разкаже за проучванията си, преди да успеят да му попречат. Знае, че това ще го вкара в беда, но не го интересува.

„Трябва да говори за доктор Ейдриън Лоу, авторът на, онези статии“ — помисли си Фран.

— Разговарял ли е с някого за това? — попита тя.

— Сигурен съм, че не е. Аз пренасям негови пратки до болницата. Правя го от известно време, но до вчера не знаех какви са. Той сподели с мен за експериментите. Беше ужасно възбуден. Иска светът да узнае какво е направил, за да изкара момичето на Колбърт от кома, преди да почине. — Той замълча за миг и сниши глас: Госпожице Симънс, той дори го има на запис. Гледах го.

— Бих искала да поговоря с него — като се опитваше да запази спокойствие, отвърна Фран.

— Госпожице Симънс, той е възрастен човек и живее като отшелник. Може да твърди, че искал хората да научат за него, но въпреки това се страхува. Ако доведете със себе си някого, няма да ви каже нищо.

— Щом иска да отида сама, няма проблем. Всъщност, даже предпочитам така.

— Тази вечер към седем удобно ли ви е?

— Разбира се. Къде трябва да отида?

Лу направи триумфален жест на Кал.

— Знаете ли къде е Уест Рединг, Кънектикът, госпожице Симънс? — попита той.