Пак ще се срещнем

1.

Пет и половина години по-късно

Гюс Бранд, изпълнителен продуцент на кабелната мрежа НАФ, вдигна поглед от бюрото си на „Рокфелер Плаза“ 30 в Манхатън, В кабинета му току-що беше влязла Фран Симънс, която неотдавна бе назначил като репортерка за новините в шест, както и в екипа на новата си програма „По истински случай“.

— Страхотна новина! — възбудено съобщи той. — Освобождават условно Моли Карпентър от затвора. Излиза другата седмица.

— Значи наистина я освобождават! — възкликна Фран. — Ужасно се радвам.

— Не бях сигурен, че си спомнят за нея. Преди шест години си живяла в Калифорния. Какво точно знаеш за случая?

— Всъщност, всичко. Не забравяй, че сме учили заедно в „Крандън Академи“ в Гринидж. Четях всички местни вестници, докато траеше процесът.

— Значи сте съученички, казваш. Чудесно. Искам спешно да подготвиш за програмата подробен материал за живота й.

— Добре. Но, Гюс, недей да си мислиш, че имам вътрешна информация за Моли — предупреди го Фран. — Не съм я виждала от абитуриентския, бал, а това беше преди четиринайсет години. Тогава постъпих в калифорнийския университет, майка ми се премести в Санта Барбара и прекъснах връзките си с почти всички от Гринидж.

Всъщност, и тя, и майка й имаха сериозни основания да се преместят в Калифорния и да прекратят всякакви контакти с Кънектикът. В деня на завършването на Фран баща й ги бе завел на празнична вечеря. Накрая бе вдигнал наздравица за бъдещето на дъщеря си в Алма матер, целунал бе и двете, казал бе, че си е забравил портфейла в автомобила, излязъл бе на паркинга и се бе застрелял. През следващите няколко дни се изясни причината за самоубийството му. Следствието бързо разкри, че незаконно е присвоил четиристотин хиляди долара от фонда за построяване на библиотека в Гринидж, който председателстваше на доброволни начала.

Гюс Бранд вече знаеше тази история, разбира се. И беше споменавал за нея, когато бе отишъл в Лос Анджелис, за да й предложи работа в НАФ-ТВ.

— Виж, това е минало. Няма нужда да се криеш тук в Калифорния, пък и постъпването ти при нас ще даде тласък на кариерата ти — каза той. — В този бизнес всеки, който наистина е добър, трябва да е в постоянно движение. Нашите новини в шест часа бият местните мрежи и „По истински случай“ е в първата десетка. Освен това, Ню Йорк ти липсва, признай си го.

Фран почти очакваше Гюс да цитира стария виц, че всичко извън Ню Йорк е Бриджпорт2, но той не отиде чак толкова далеч. С оредяваща сива коса и отпуснати рамене, външният вид на продуцента напълно отговаряше на неговите петдесет и пет години и лицето му постоянно носеше изражението на човек, току-що изпуснал последния автобус в снеговита нощ.

Но външният вид лъжеше и Фран го знаеше. Всъщност, той притежаваше изключително остър ум, доказано умение да измисля нови предавания и хъс, който нямаше равен в бранша. И тя прие предложението почти без да се замисля. Работата при Гюс означаваше бързо изкачване към върха.

— И след дипломирането нито си се виждала, нито си се чувала с Моли, така ли? — попита той.

— Не. По време на процеса й писах, за да изразя съчувствието и подкрепата си, но получих отговор от адвоката й, че макар да оценявала загрижеността ми, тя не си кореспондирала с никого. Това беше преди повече от пет и половина години.

— Как изглеждаше? Като млада, искам да кажа.

Фран отметна кичур светлокестенява коса зад ухото си, несъзнателен жест, който показваше, че се съсредоточава. В ума й проблесна образ и за миг видя шестнадесетгодишната Моли в „Крандън Академи“.

— Винаги е била особена — след малко отвърна репортерката. — Виждал си нейни снимки. Винаги е била красавица. Даже когато останалите от нас още бяхме недодялани тийнейджърки, тя вече караше хората да се обръщат след нея. Имаше най-невероятните сини очи, кожа, за каквато манекенките биха могли само да си мечтаят, и лъскава руса коса. Но най-много ме впечатляваше самообладанието й. Мислех си, че ако някъде едновременно срещне папата и английската кралица, Моли със сигурност ще знае как да се обърне към тях и в какъв ред. И в същото време, странното е, че винаги съм я смятала за плаха. Независимо от забележителното й хладнокръвие, в нея се долавяше някаква колебливост. Като красива птица, кацнала на клон, привидно замряла, но готова всеки момент да отлети.

Как само се носеше из залата, помисли си Фран, когато си я спомни в бална рокля. Величествената й походка я караше да изглежда по-висока от действителния й ръст, метър и седемдесет и два.

— Колко близки бяхте? — попита Гюс.

— Всъщност, аз не бях от нейния кръг. Моли беше в компанията на паралиите. Аз бях добра спортистка и повече се занимавах със спорт, отколкото с обществена дейност. Телефонната ми слушалка никога не се откачаше от звънене в петък вечер, уверявам те.

— Както би се изразила майка ми, ти си била добро момиче — сухо рече Гюс.

„Никога не съм се чувствала на място в гимназията — помисли си Фран. — В Гринидж имаше много семейства от средната класа, но средната класа не беше достатъчно добра за татко. Той винаги се опитваше да се докарва на богаташите. Искаше да съм приятелка с момичетата от голямото добрутро.“

— А освен външния й вид?

— Беше много мила — отвърна Фран. — Когато баща ми почина и стана ясно какво е извършил — присвояването, самоубийството и така нататък — аз започнах да страня от всички. Моли знаеше, че сутрин тичам, и веднъж ме пресрещна. Каза, че просто искала да ми прави компания. Тъй като баща й беше един от най-големите спонсори на фонда за библиотеката, можеш да си представиш какво означаваше за мен този неин жест.

— Не си имала основание да се срамуваш заради баща си — отбеляза Гюс.

— Не съм се срамувала от него — рязко каза Фран. — Просто ужасно ми беше мъчно… и малко му се сърдех. Защо е смятал, че ние с майка ми се нуждаем от толкова много неща? След смъртта му осъзнахме колко отчаян трябва да е бил в последните си дни, защото предстояла ревизия на счетоводните книги и знаел, че ще го разкрият. — Тя замълча за миг, после тихо добави: — Не трябваше да го прави, разбира се. Не трябваше да взима парите и да смята, че се нуждаем от тях. Имаше слаб характер. Сега разбирам, че е бил ужасно неуверен. Но в същото време беше адски добър човек.

— Също като доктор Гари Лаш. И той е бил добър администратор, болницата „Лаш“ има отлична репутация и „Ремингтън Хелт Мениджмънт“ не е като безбройните други бутафорни здравноосигурителни фондове, които постоянно банкрутират и оставят пациентите и лекарите на сухо. — Гюс се усмихна. — Ти познаваш Моли и си й съученичка, така че имаш известни наблюдения. Смяташ ли, че наистина го е извършила?

— Няма никакво съмнение — незабавно отвърна Фран. — Доказателствата срещу нея бяха категорични. Отразявала съм достатъчно процеси за убийства, за да разбирам, че и най-нормални хора си провалят живота, като губят самообладание само за стотна от секундата. И все пак, освен ако не се е променила напълно след гимназията, Моли е последният човек, за когото бих казала, че е способна да убие някого. Но в същото време разбирам причините да превърти.

— Тъкмо затова този случай е много подходящ за предаването ни — каза Гюс. — Действай. Когато другата седмица пуснат Моли Лаш от затвора „Найънтик“, искам да си в групата по посрещането й.