Пак ще се срещнем

63.

Драматичната промяна в Таша започна към пет часа. Барбара Колбърт я видя със собствените си очи.

През последните два дни сестрите не й слагаха лекия грим, който придаваше цвят на пепеливата й кожа, но сега по страните й изби едва забележима розовина.

В същото време вцепенените й крайници, които поддържаха с постоянни масажи, като че ли се поотпуснаха. Барбара нямаше нужда да види, че сестрата се отдалечава на пръсти от леглото или да чуе шепота й по телефона в дневната, за да разбере, че вика лекаря.

„Така е по-добре за Таша — опитваше се да се убеди тя. — Моля Те, Господи, дай ми сили! Моля Те, позволи й да дочака братята си, те искат да са с нея, когато настъпи краят.“

Като внимаваше да не докосва плетеницата от интравенозни системи и кислородни тръбички, Барбара се премести на леглото и хвана ръцете на дъщеря си.

— Таша, Таша — промълви тя. — Единствената ми утеха е, че отиваш при татко си. Той те обичаше също толкова много, колкото и аз.

Сестрата застана на прага и Барбара вдигна поглед към нея.

— Искам да съм сама с дъщеря си — каза тя.

Очите на жената бяха пълни със сълзи.

— Разбирам. Толкова ми е мъчно.

Госпожа Колбърт кимна и се обърна. За миг й се стори, че вижда Таша да помръдва, че усеща дланите й да потръпват.

Дишането на дъщеря й се ускори. Сърцето на Барбара се късаше в очакване на сетния й дъх.

— Таша, Таша…

Смътно осъзна нечие присъствие на вратата. Докторът. „Върви си“ — помисли си тя, но не смееше да се извърне, за да не пропусне последните мигове от живота на дъщеря си.

Внезапно Таша отвори очи. Устните й се извиха в познатата усмивка.

— Стана толкова глупаво, доктор Лаш — прошепна тя. — Препънах се във връзката на маратонката си и се строполих на земята.

Барбара ахна.

— Таша!

Дъщеря й завъртя глава.

— Здрасти, мамо…

Тя затвори очи, после бавно ги отвори.

— Мамо, помогни ми… моля те. — Последният й дъх отлетя като нежен полъх на вятър.

— Таша! — изпищя Барбара. — Таша! — Тя се завъртя. Питър Блак стоеше неподвижно На прага. — Докторе, нали я чухте! Тя ми проговори. Не я оставяйте да умре! Направете нещо!

— О, мила моя — утешително рече доктор Блак, когато сестрата се втурна в стаята. — Оставете нашето скъпо момиче да си иде. Всичко свърши.

— Таша ми проговори! — изкрещя Барбара Колбърт. — Нали я чухте!

Тя отчаяно сграбчи неподвижното тяло.

— Не си отивай, Таша! Ще оздравееш!

Два чифта силни ръце я прегърнаха и внимателно я накараха да остави мъртвата.

— Тук сме, мамо.

Барбара погледна към синовете си.

— Таша ми проговори — изплака тя. — Господ ми е свидетел, че преди да умре, Таша ми проговори!