Пак ще се срещнем

79.

Една позвъни на Марта рано в събота сутринта.

— Уоли още спи, така че явно ще тръгнем късно — каза тя, като се мъчеше да говори нехайно. Всъщност, искаше й се да каже на съседката си да не си прави труда да идва, за да се сбогува, но знаеше, че това ще прозвучи ужасно нелюбезно, особено след като предишната вечер я беше отпратила.

— Ще приготвя кейк — отвърна Марта. — Уоли много го обича. Само ми звънни, когато сте готови, и веднага ще дойда.

През следващите два часа Марта с нетърпение очакваше Една да й се обади. Подозираше, че нещо не е наред. Напрежението в гласа на приятелката й сутринта се усещаше още по-силно, отколкото предишната вечер. Освен това, забелязала бе, че точно преди девет, вечерта автомобилът на Една потегля нанякъде, което също не беше нормално, защото тя се страхуваше да шофира нощем. Да, нещо определено не беше наред.

„Може би за тях наистина ще е най-добре да отидат някъде — реши тя. — Март е отвратителен месец, пък и всички тези лоши новини — убийството на онази медицинска сестра в Роуейтън, вероятното връщане на Моли Лаш в затвора — не че не трябваше да я затворят някъде, разбира се — смъртта на госпожа Колбърт и дъщеря й Наташа.“

Една й се обади в 11:30.

— Идвам — облекчено отвърна Марта.

Още в мига, в който влезе в кухнята, тя видя, че е имала право да се тревожи. Уоли очевидно пак беше в мрачно настроение. Пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, разрошен, той хвърляше яростни погледи към майка си…

— Виж какво съм ти донесла, Уоли — рече Марта. Тя разопакова алуминиевото фолио и му показа кейка. — Още е топъл.

Той изобщо не й обърна внимание.

— Просто исках да си поговоря с нея, мамо. Какво лошо има в това?

„О, божичко — помисли си Марта. — Обзалагам се, че е ходил да види Моли Лаш.“

— Не съм влизал вътре. Само надникнах. И предишния път не влязох. Не ми вярваш, нали?

Марта забеляза уплашеното изражение на лицето на приятелката си. „Не биваше да идвам — каза си тя и се огледа наоколо, сякаш търсеше някакъв начин да избяга. — Една не обича да съм тук, когато Уоли е разстроен. Понякога езикът му се развързва. Чувала съм го даже да я обижда.“

— Уоли, скъпи, хапни си от кейка на Марта — помоли го Една.

— Снощи Моли направи също като предишния път, когато бях там, мамо. Включи лампата и се уплаши. Но не знам защо се уплаши снощи. Доктор Лаш не беше като миналия път целият в кръв.

Марта остави ножа, с който се готвеше да разреже сладкиша. Тя се завъртя към старата си приятелка.

— За какво говори Уоли, Една? — тихо попита тя. Парчетата от мозайката бавно започваха да се подреждат в главата й.

Една избухна в сълзи.

— Това са глупости! Той не знае какво говори. Кажи й, Уоли. Кажи й, че просто си говориш!

Сълзите й очевидно го стреснаха.

— Извинявай, мамо. Обещавам, че повече няма да говоря за Моли.

— Не, Уоли, мисля, че се налага — възрази Марта. — Една, ако Уоли знае нещо за смъртта на доктор Лаш, въпреки че ти е син, трябва да го заведеш в полицията и да го оставиш да им го разкаже. Не можеш да допуснеш да върнат онази жена в затвора, ако не е убила мъжа си.

— Уоли, изнеси багажа от колата. — Гласът й звучеше примирено и очите й умолително гледаха Марта. — Зная, че си права. Ще оставя Уоли да разкаже каквото знае в полицията, но ми дай време до понеделник сутринта. Трябва да намеря адвокат, който да го защищава.

— Ако Моли Лаш е прекарала пет и половина години в затвора за престъпление, което не е извършила, и ти си го знаела, струва ми се, че ти е нужен адвокат за самата теб — тъжно отвърна Марта.

Двете замълчаха, докато Уоли шумно дъвчеше парче от кейка.