Пак ще се срещнем

24.

„Трета нощ у дома — каза си Моли. — Трета сутрин се събуждам в собственото си легло, в собствената си стая.“

Днес стана в седем без нещо, слезе в кухнята, направи кафе, сипа си в любимата чаша и се върна в спалнята. Черната течност ухаеше и вдигаше пара. Тя нагласи възглавниците, седна в леглото и бавно започна да пие кафето, като плъзгаше очи наоколо и отново разглеждаше стаята, която в продължение на петте години на брака си бе приемала за даденост.

През безсънните нощи в затвора мислеше за спалнята си, за копринения бежов килим, за сатенената завивка, за меките възглавници, за щорите, оставени вдигнати, за да може да гледа нощното небе, както често правеше, докато съпругът й тихо спеше до нея.

Моли отпиваше от кафето и си спомняше за месеците и годините на онези безкрайни затворнически нощи. Докато мислите й постепенно се проясняваха, тя започваше да осъзнава въпросите, които я измъчваха. Въпроси като „Щом Гари е успявал да ме заблуждава в интимните ни отношения, дали изобщо е бил честен човек?“

Канеше се да вземе душ, когато спря до прозореца. Нещо толкова незначително, което обаче й бяха отнели за пет и половина години от живота й. Свободата продължаваше да я удивлява. Денят отново бе облачен и по улицата се виждаха заледени участъци, но въпреки това реши да си облече анцуг и да потича навън.

„Да тичам на воля — помисли си Моли, докато бързо навличаше екипа. И съм свободна — да изляза, без да искам разрешение и без да чакам да ми отключат вратата.“ Внезапно се почувства изпълнена с жизнерадост. Десет минути по-късно тичаше по познатите стари улици, които й се струваха някак странно чужди.

Не искаше да среща приятели. Не искаше някой да я познае. Тя мина покрай дома на Катрин Вуш, прекрасна стара къща в колониален стил на ъгъла на Лейк Авеню. Спомни си, че Катрин е член на ръководството на Филхармоничното дружество и че някога ентусиазирано се опитваше да създаде местна камерна група.

„Що се отнася до Бобит Уилямс — каза си Моли и си представи лицето на съученичката си, вече: поизбледняло в паметта й, четирите с нея, Джена и Фран бяхме от един клас, но никога не съм била приятелка с Бобит, а пък и тя после се премести в Дариън.“

Докато тичаше, мислите й като че ли се проясняваха и тя започна да фокусират хората, къщите и улиците. Браунови бяха пристроили ново крило. Семейство Кейтс бяха пребоядисали дома си. Внезапно осъзна, че за пръв път е навън сама от онзи ден преди пет и половина години, когато й сложиха белезници и я заключиха в камионетката, за да я откарат в затвора „Найънтик“.

Тази сутрин вятърът бе вледеняващ, но я ободряваше — свеж, чист въздух, който развяваше косата й, изпълваше дробовете и тялото й и постепенно й: връщаше живота.

Моли се задъхваше и вече се чувстваше уморена, когато след трикилометрова обиколка отново стигна до дома си. Насочи се към кухненската врата, когато неочакван порив я накара да пресече замръзналата морава и да мине покрай почти цялата фасада, докато стигне до прозореца на кабинета. Тя спря, приближи се, отметна пълзящите растения и надникна вътре.

За миг й се стори, че очаква да види красивото старо бюро на Гари, махагоновата ламперия на стените, лавиците, отрупани с медицински книги, скулптурите и картините, които съпругът й толкова страстно събираше. Вместо това видя обикновена стая в къща, прекалено голяма за сам човек. Безличните мебели и белите дъбови маси изведнъж й се сториха ужасно грозни.

„Аз стоях на прага и гледах навън.“

Случайната мисъл, която внезапно я споходи, също толкова бързо отлетя.

После, осъзнала възможността да я видят, че наднича през прозореца на собствения си дом, Моли се върна обратно и влезе през кухненската врата. Докато си събуваше маратонките, тя реши, че има време за още една чаша кафе и кифличка, преди да пристигне госпожа Бари.

Госпожа Бари.

Уоли.

„Защо внезапно се сещам точно за него?“ — зачуди се Моли, докато се качваше на втория етаж, този път, за да вземе душ.

Фран й телефонира привечер от службата си, докато се готвеше за поредното излизане в ефир.

— Един кратък въпрос, Моли — каза тя. — Познаваш ли доктор Джак Мороу?

Мислите на Моли прехвърлиха няколкото позабравени години, за да стигнат до онази сутрин, когато закуската им бе прекъсната от телефонно обаждане. Незабавно разбра, че се е случило нещо лошо. Докато мълчаливо слушаше, лицето на Гари придоби болнаво сивкав цвят. После затвори и промълви: „Открили са Джак Мороу застрелян в кабинета му. Случило се е по някое време снощи.“

— Почти не го познавах — отвърна на Фран тя. — Работеше в болницата. Срещали сме се на няколко коледни тържества. Двамата с Гари бяха убити само с две седмици разлика.

Внезапно осъзнала смисъла на думите си, Моли си представи как трябва да са прозвучали на репортерката. Бяха умрели двама мъже, но тя нямаше нищо общо със смъртта им. Поне никой не можеше да я обвини, че е замесена в убийството на Джак Мороу, помисли си тя, онази вечер с Гари бяха на гости. Моли го каза на Фран.

— Не съм искала да намекна, че имаш нещо общо със смъртта на доктор Мороу, Моли. Споменавам го само защото открих интересна информация. Знаеш ли, че е бил влюбен в Анамари Скали?

— Не.

— Явно ще се наложи да разговарям с нея. Познаваш ли някой, който би могъл да има представа къде да я открия?

— Вече помолих Джена да накара хората на Кал да я потърсят, но тя ми казва, че Кал не искал да се занимава с това.

Фран забави отговора си.

— Не си ми споменавала, че се опитваш да откриеш Анамари, Моли. — Гласът й прозвуча сепнато.

— Виж, Фран — каза Моли, — желанието ми лично да се срещна с Анамари няма никаква връзка с твоето разследване. Петте и половина години, които прекарах в затвора, бяха пряко следствие от факта, че съпругът ми й е бил любовник. Струва ми се странно, че човек, когото изобщо не познавам, променя из основи живота ми. Хайде да се договорим — ако я открия или дори ако се добера до следа, ще ти съобщя. И обратно — ако ти я намериш, ще ми кажеш, нали?

— Трябва да си помисля — отвърна Фран. — Но първо ще разговарям с адвоката ти и ще го разпитам за нея. Анамари е била в списъка на свидетелите, които е искал да разпита на процеса, затова той би трябвало да има последния й адрес.

— Вече питах Филип. Той се закле, че го нямал.

— Въпреки това ще опитам, за всеки случай. А сега трябва да тичам. — Фран замълча за миг. — Пази се, Моли.

— Странно. По-предишната вечер Джена също ме предупреди.

Тя затвори слушалката и се замисли за разговора си с Филип Матюс. Ако с нея се случело нещо, каза му тогава Моли, поне щяло да се докаже, че някой друг има причини да се страхува от разследването на Фран.

Телефонът отново иззвъня. Тя инстинктивно разбра, че са родителите й от Флорида. Поговориха за обичайните незначителни неща, преди да преминат на въпроса как се справя „сама в онази къща“. След като ги увери, че е добре, Моли попита:

— Къде са нещата от бюрото на Гари?

— Прокуратурата иззе всичко друго от кабинета, освен мебелите — отвърна майка й. — След процеса опаковах каквото върнаха в кашони и ги оставих на тавана.

Отговорът я изпълни с нетърпение да приключи разговора и незабавно да се качи горе. Точно както беше казала майка й, тя откри кашоните, грижливо подредени по лавиците на стелажа. Моли отмести настрани онези, в които имаше книги, скулптури, картини и списания, и свали на пода кантоните с надпис „БЮРО“. Знаеше какво търси: бележника с графика на Гари, който съпругът й винаги носеше със себе си, и тефтера с телефони, който държеше в най-горното чекмедже.

Навярно имаше някакви записки, които щяха да й дадат поне бегла представа за живота му, помисли си тя.

Докато отваряше първия кашон, Моли се ужаси от онова, което би могла да открие вътре, и в същото време бе твърдо решена да го научи.