Пак ще се срещнем

43.

Когато във вторник сутринта отиде на работа, Фран завари съобщение от Били Гало. В него се казваше само, че е приятел на Тим Мейсън и че я моли спешно да му телефонира по много важен въпрос.

Той отговори още на първото иззвъняване и направо премина на проблема.

— Госпожице Симънс, вчера погребахме майка ми. Почина от инфаркт, който можеше и трябваше да бъде предотвратен. Чух, че подготвяте предаване за убийството на доктор Гари Лаш и исках да ви помоля да включите проучване на така наречения „медицински застрахователен проект“, създаден по негова идея.

— Тим ми каза за майка ви. Моите най-искрени съболезнования — отвърна Фран. — Но ако смятате, че за нея не са се погрижили както трябва, можете да подадете жалба.

— О, нали знаете как ви мотаят, когато подавате жалби, госпожице Симънс — възкликна Били Гало. — Вижте, аз съм музикант и не мога да си позволя да изгубя работата си, която за съжаление е в Детройт. Скоро трябва да се връщам. Приказвах с Рой Къркуд, домашният лекар на майка ми, и той ми каза, че препоръчал спешни изследвания. Но знаете ли какво станало? Искането било отхвърлено. Той е убеден, че са можели да спасят майка ми, но че не са му позволили да опита. Моля ви, поговорете с него, госпожице Симънс. Отидох в кабинета му, готов да му разбия главата, но сега му съчувствам. Доктор Къркуд е едва шейсетинагодишен, но ми каза, че щял да се пенсионира преждевременно. Толкова отвратен бил от „Ремингтън Хелт Мениджмънт“.

„Да му разбия главата“ — помисли си Фран. Хрумна й безумната идея, че има някаква, макар и съвсем нищожна вероятност роднина на пациент да е изпитвал същите чувства към Гари Лаш.

— Дайте ми телефона и адреса на доктор Къркуд — отвърна тя. — Ще поговоря с него.

В единайсет часа сутринта Фран отново отбиваше, от Мери Паркуей към Гринидж.

С Моли се бяха уговорили да обядват заедно в един, но въпреки настоятелните молби на Фран, тя не се съгласи да напусне дома си. „Не мога — просто каза Моли. — Чувствам се прекалено изложена на показ. Всички ще ме зяпат. Ще бъде ужасно. Не мога.“

Тя прие предложението на репортерката да купи нещо за ядене и да го донесе. „Госпожа Бари не идва във вторник — поясни Моли, — а полицията ми взе колата, така че няма как да отида до магазина.“

„Единствената добра новина засега е, че госпожа Бари няма да се мотае наоколо, докато двете с Моли обядваме — помисли си Фран. — Така за пръв път ще мога да си поприказвам с нея без онази жена през две минути да влиза и излиза от стаята.“

Но все пак искаше да се срещне с Една Бари и когато стигна в Гринидж, първо отиде в дома на икономката, без да я, е предизвестила.

„Ще бъда пряма — реши тя, докато търсеше адреса в бележника си. — Поради някаква причина Една Бари е враждебно настроена Към Моли и се страхува от мен. Навярно ще успея да открия какъв е проблемът.“

Човек предполага, Господ разполага, каза си Фран, докато стоеше на тясното стъпало пред входа и натискаше звънеца. Отговор нямаше и червеното субару на икономката не се виждаше наоколо.

Разочарована, тя се поколеба дали е разумно да пъхне бележка под вратата, за да й съобщи, че е идвала по важен въпрос. Знаеше, че така ще разстрои госпожа Бари, което влизаше в плановете й.

Но пък дали нямаше само да я предупреди и да я направи още по-предпазлива, запита се репортерката. Нямаше съмнение, че крие нещо и това можеше да се окаже от изключително значение. Не искаше да я подплашва.

Докато се чудеше какво да направи, някой извика:

— Хееей!

Тя се завъртя и видя петдесетинагодишна жена припряно да пресича моравата от съседната къща.

— Една трябва всеки момент да се прибере задъхано обясни тя, когато стигна при Фран. — Днес Уоли, синът й, беше много нервен, затова Една го заведе на лекар. Когато не си пие лекарството, Уоли става ужасен. Защо не я почакате у нас? Аз съм Марта Джоунс, съседката на Една.

— Много мило от ваша страна — искрено отвърна Фран. — Госпожа Бари не ме очаква, но наистина бих искала да я изчакам. — „И с удоволствие бих си побъбрила с вас“ — мислено прибави тя. — Аз съм Фран Симънс.

Марта Джоунс я покани в дневната, която очевидно бе приспособена от остъклената веранда.

— Тук е много приятно и така ще можем да видим Една, когато се прибере — поясни тя, докато носеше вдигащи пара чаши току-що сварено кафе.

— Най-много обичам кафето, когато е сварено в обикновена стара кафеварка — каза съседката. — Във всички онези нови машини не става със същия вкус. — Жената се отпусна на креслото срещу Фран. — Жалко, че Една трябваше да заведе Уоли на лекар, но поне не й попречи на работата. Тя работи при Моли Лаш три пъти седмично в понеделник, сряда и петък.

Фран кимна и си отбеляза да го запомни.

— Сигурно сте чували за Моли Лаш — рече Марта Джоунс. — Онази, дето съвсем наскоро я пуснаха от затвора, след като излежа присъда за убийството на мъжа си, а сега се носи слух, че щели да я арестуват и за убийството на любовницата му. Чували ли сте за нея, госпожо… извинявайте, не запомних името ви.

— Казвам се Симънс, Фран Симънс.

Тя видя изражението на Марта Джоунс и разбра какво й минава през ума. „Фран Симънс. Онази телевизионна репортерка, дъщерята на човека, дето отмъкна парите от фонда за библиотеката и после се самоуби.“ Фран се напрегна, но на лицето на по-възрастната жена се изписа съчувствие.

— Няма да се преструвам, че не зная за баща ти — тихо каза тя. — Навремето ми беше много мъчно за вас е майка ви.

— Благодаря ви.

А сега си в телевизията и правиш предаване за Моли. Явно знаеш всичко за нея, разбира се.

— Точно така.

— Е, сигурно Една ще те послуша. Нали може да те наричам Фран?

— Естествено.

— Снощи не мигнах цяла нощ и се чудех дали за Една не е опасно да работи при Моли Лаш. Искам да кажа, че е едно да убие мъжа си. Онова е било временна лудост, убедена съм. Искам да кажа, че той я е лъгал и прочее. Но ако по-малко от седмица след като са я пуснали от затвора, е убила любовницата му, според мен, тя съвсем е откачила.

Фран се замисли за онова, което й бе казал Гюс Бранд за Моли. Идеята, че е вманиачена убийца започваше да възприема епидемични размери, осъзна тя.

— Аз лично — продължи Марта, — не бих искала да оставам часове наред в една къща сама с такъв човек. Сутринта си поприказвах с Една — когато тръгваха с Уоли при доктора, — и й казах: „Една, какво ще се случи с Уоли, ако Моли Лаш се побърка и те фрасне по главата или те намушка с нож? Тогава кой ще се грижи за него?“

— Уоли нуждае ли се от много грижи?

— Когато си взима лекарството, няма проблем. Но когато не го взима, става голям инат и… хм, превръща се в друг човек, понякога става даже неуправляем. Вчера например взе ключа за къщата на Моли Лаш от връзката на Една. Искал да й отиде на гости. Разбира се, Една го застави да го върне.

— Взел е ключа за къщата на Моли Лаш, така ли? — опита се да овладее гласа си Фран, Някога правил ли го е досега?

— А, едва ли. Една не му позволява да ходи там. Доктор Лаш не даваше никой да пипа колекцията му от ранно американско изкуство. Очевидно някои от нещата са били доста ценни. Веднъж обаче Уоли отишъл там и взел нещо. Една беше съсипана. Нищо не счупил, но предметът бил скъп и доктор Лаш побеснял, разкрещял се и го изгонил от къщата. На Уоли хич не му хареса… А, виж, ето я и Една.

Настигнаха икономката на входната врата. Уплашеното й изражение, когато я видя с Марта Джоунс, още повече затвърди заключението на Фран, че жената крие нещо.

— Влизай вътре, Уоли — нареди на сина си тя.

Фран едва успя да зърне високия, приятен наглед трийсетинагодишен мъж, преди Една да го натика в къщата и да затвори вратата.

Когато се завъртя, за да погледне репортерката, на лицето й бяха избили гневни червени петна и гласът й трепереше.

— Госпожице Симънс — каза тя, — не зная защо сте тук, но имах много неприятна сутрин и в момента не мога да разговарям с вас.

— О, Една! — възкликна Марта Джоунс. — Уоли не се ли поуспокои?

— Уоли си е наред — изсумтя Една Бари и Фран долови в гласа й смесица от страх и гняв. — Марта, надявам се, че не си засипала госпожица Симънс с клюки за него.

— Как можеш да говориш така, Една? Уоли няма по-добър приятел от мен. — Очите на икономката се напълниха със сълзи.

— Зная, Зная… Просто е толкова трудно… Извинявай. По-късно ще ти позвъня, Марта.

За миг Фран и Марта Джоунс останаха на стълбището, загледани в затворената врата.

— Една не е груб човек — тихо рече Марта. — Просто й е ужасно тежко. Първо почина бащата на Уоли, после и доктор Мороу. Веднага след това беше убит доктор Лаш и…

— Доктор Мороу ли? — прекъсна я Фран. — Какво общо има той с Една Бари?

— А, той беше домашен лекар на Уоли и знаеше как да се справя с него. Наистина беше много симпатичен. Когато Уоли отказваше да си пие лекарството или имаше други проблеми, Една само трябваше да повика доктор Мороу.

— Доктор Мороу… — повтори Фран. — Говорите за доктор Джак Мороу, нали?

— Да. Познаваш ли го?

— Да. — Тя отново си помисли за любезния млад мъж, който преди четиринайсет години й бе съобщил за смъртта на баща й и после я бе прегърнал.

— Ако си спомняш, той беше убит при грабеж само две седмици преди доктор Лаш — тъжно каза Марта.

— Предполагам, че това е разстроило Уоли.

— Не питай. Беше ужасно. И струва ми се, беше точно след като го изгони доктор Лаш. Бедничкият Уоли. Хората не разбират. Той не е виновен, че е такъв.

„Не, не разбират“ — помисли си Фран, благодари на Марта Джоунс за гостоприемството и седна в колата си. Но хората не само не разбираха, те може би дори не знаеха колко сериозни са проблемите, на Уоли. Дали Една Бари не криеше нещо? Дали не бе оставила да осъдят Моли за престъпление, извършено от нейния син?

Можеше ли наистина да се е случило така?